– Тёма, Тёма! Да не си взел случайно парите от скривалището?
– Не, какво ти! Във всеки случай нямаше да ги пипна без теб. А защо? Да не би…
– Ох, Тёмка, по-добре да беше ги взел тайно от мен! Няма ги, няма ги, парите ги няма, всичко е изчезнало! – Вера се разплака.
– Така, нищо не предприемай, не казвай на никого дума, скоро идвам!
Артём обърна колата към дома, звънна на работа и поиска разрешение да излезе – каза, че има семейни проблеми. Долетя до вкъщи, остави колата на паркинга и се затича нагоре към апартамента. В главата му се въртеше една луда надежда, че Вера, оправяйки поредната чистота, е пъхнала плика с парите в някакъв процеп и е забравила за това. Но, макар че жена му беше блондинка, тя изобщо не беше глупава – напротив, понякога се справяше по-добре от него, и да забрави за скритите спестявания беше невъзможно.
Работата е там, че Артём и Вера събираха пари за собствения си автомобил. Това не беше каприз на любител на коли, а изключителна необходимост – Артём вечер и през почивните дни доста успешно работеше като таксиметров шофьор, но колата засега я взимаше под наем. Това определено се отразяваше не само на бюджета, но и на поръчките – със старата „Деу“ получаваше само икономически поръчки, въпреки че караше изключително умело.
Шефът му няколко пъти беше предлагал да вземе нова, хубава кола под наем, но Артём не искаше – чуждото си е чуждо. Сега имаше износена кола под наем, която трудно можеше да бъде „убита“, но новата… А това беше риск.
Затова и събираха пари – по старомодния начин, съхраняваха ги в плик и, недоверявайки се на банките, го криеха в тайник зад шкафа. Вкъщи Артём завари разплаканата Вера, която му разказа, че наистина е правила чистене и случайно проверила плика в тайника. Пликът си беше на мястото, но веднага усетила, че нещо не е наред – беше прекалено тънък и плосък. Така версията за случайно преместване на скъпия плик, макар и първоначално абсурдна, сега напълно отпадна.
– Повика ли полиция?
– Н-не… Чаках теб. Мислиш ли, че трябва да викаме полиция? – неуверено попита Вера.
– А какво друго да правим? – учуди се Артём. – Нека да дойдат, да търсят, да съберат следи, отпечатъци, да доведат кучето…
– Какво куче, – махна с ръка жена му, – това със сигурност не е станало вчера.– И ключалката не е разбита, – каза Артьом, като мина в антрето и огледа вратата, – през последните дни я отключвахме и заключвахме, работеше безупречно. Да не си губила ключовете си?
– Не, ето ги, – показа тя връзката ключове.
– Моите също са си на мястото. А резервните? Те са в своята кутия, – Артьом измъкна резервните ключове от далечния шкаф, – един комплект дадохме на майка ти, нали помниш? Когато заминавахме на почивка и така и не ги прибрахме?
– Сега ще ѝ се обадя да попитам, – каза Вера, грабна телефона си и натисна да набере номер. Когато майка ѝ отговори, тя излезе с телефона в кухнята. След около десет минути разговор се върна объркана в стаята и каза:
– Тя няма ключовете. Няма идея къде са и не ги е давала на никого. Сега ще звъни на Ирка да попита дали тя не ги е взела…
– Ех, пълен абсурд, а ние двамата сме направо идиоти! Още на време трябваше да си приберем ключовете!
– Мама никога не би взела ключовете ни без разрешение!
– Мама – може би. Ама сестра ти любезната съвсем спокойно. Или пък оня син ѝ, глупакът празноглав! Край, аз звъня в полицията да се оправят!
– Почакай малко, Артьом, нека първо изясним всичко с мама!
– Какво има за изясняване, – измърмори Артьом, но остави телефона.
Обаче, вместо Анна Викторовна, след десетина минути им звънна Ира и потвърди най-лошите им предположения. Да, преди две седмици взела ключовете, но не за себе си, а за сина си, племенника на Вера – Вадик.
– Момчето много се молеше, запознал се с едно момиче и нямали къде да останат насаме! А той не ви ли върна ключа? Аз изрично го помолих!– Ира, ти да си давала ключовете на Вадим?
– Давала съм, и какво от това? Да не ви е жал? През деня сте на работа, а на момчето му трябва личен живот!
– Ира! Изчезнаха ни парите, които събирахме за кола!
– Какво общо имат Вадим или аз с това? На какво намекваш, сестро?
– Намеквам ли? – гласът на Вера се пречупи. – Ти си взела без позволение нашите ключове и си ги дала на момче, чиито мозъци са още някъде между краката…
– Не смей да обиждаш сина ми!
– Не обиждам никого, Иринке, но няма да търпя този хаос! Артьом ще отиде в полицията, ще подаде сигнал и там да изясняват кой е влязъл в апартамента и кой е взел парите. Ако Вадим няма нищо общо с това – ще се радваме, но ако е негово дело…
– А-а, така ли ще говориш сега? Момчето е взело ключовете за час, а ти искаш да му натопиш дело? Профукали сте си парите някъде и сега се опитвате да си ги върнете на наш гръб? Ама няма да стане, проклети да сте!
Ира крещеше толкова силно, че Артьом, който стоеше наблизо, чуваше всичко. Той тихо взе телефона от ръцете на жена си, затвори разговора и включи безшумен режим.
– Изключи телефона или го заключи и се успокой. Аз ще звъня в полицията, всичко ще правим по закона. Не си главоблъскай повече, иди, легни, изпий няколко капки валериан, аз ще остана в кухнята и ще следя за връзка с външния свят. Няма да те будя.
– Благодаря ти, мили, – Вера облегна чело на рамото на съпруга си, – обичам те!
– И аз те обичам, – отвърна Артьом.Сестра известно време се опитваше да се свърже с Вера (Артем виждаше известията за пропуснатите обаждания), а после, убедена, че тя не отговаря, започна да звъни на неговия телефон без спирка. В един момент той прие обаждането, опита се да пробие през дивите писъци на етървата си и да насочи разговора в конструктивна посока. Но това се оказа безполезно: Ирина крещеше като наелектризирана, без дори да се опита да чуе зет си.
Въздишайки, той ѝ изпрати съобщение: „Ирина, подал съм заявление в полицията за кражбата на пари от нашия апартамент. Всички разговори, моля те, води с полицаите. Ако продължаваш да ни тормозиш, ще подам още едно заявление, този път конкретно срещу теб.“
След това всичко утихна, а на сутринта тъщата му се обади. Гласът ѝ трепереше, тя плачеше. Оказа се, че правоохранителните органи са действали изключително бързо – Артем в заявлението си бе посочил роднините и разказал историята с ключовете. Двама млади мъже с цивилни дрехи, обикновени на вид, посетили апартамента на заподзрените и само за половин час, с добродушни шеги и разбиращи погледи, „развързали“ езика на Вадик. Те му обяснили със смях разликата между доброволното признание и помощта към разследването, подкрепено с неоспорими доказателства („Нали си оставил отпечатъци на плика, да не би да отречеш?“ – хванал го за „куката“ единият от следователите).
Въпреки че не блестеше с ум, племенникът проявил достатъчно съобразителност, за да подпише признателни показания, вместо да се прави на неразбиращ. Анна Викторовна каза, че с Ира ще дойдат, за да обсъдят всички въпроси. Артем не отказа и скоро роднините на жена му седяха на тяхната кухня. Ира отново опита да пусне истерична тирада, но я спряха както сестра ѝ, така и майка ѝ. Артем спокойно заяви, че всички разговори ще се водят само в спокойна и конструктивна обстановка. Накрая гостите се принудиха да се съобразят и да говорят без изблици.
– Артем, много те молим да оттеглиш заявлението от полицията – започна тъщата, – Вадик много съжалява и иска прошка. Все пак сме роднини, не му разрушавай живота. Моля те, Тьома! Той е още млад и по глупост е направил това. Ако сега го вкарат в затвора, ще се срине. Вера! Той е твой племенник, не чужд човек. Умоляваме ви, нека оставим всичко това зад нас. Искрено се разкайваме. Ето ви ключовете, момчето просто е забравило да ги върне…
– А парите? Парите също ли „забрави“ да върне? – попита остро Вера.
– Съжаляваме, мили наши, моля ви разберете… момчето малко се обърка. Стига толкова… Ами, всичко похарчи.
– Какво!? – Артем почти изпусна чашата с чай от изненада. – Наясно ли сте изобщо колко пари бяха там? Бяха почти за половин прилична кола, за щастие останалото беше на картата! Какво е това, някаква шега?
– Това не е шега! – не издържа мълчанието Ира. – Вадик никога не е имал хубави неща, не е можел да покани момиче в кафене, да излезе със свои приятели, да си купи добър телефон! Вие обгрижвате Танечка, купувате ѝ това и онова, та дори я изпращате на спортни лагери. А тя е само на дванайсет, докато Вадик е голям и има повече нужди!
– А нищо ли не споменаваш, че Таня е наша родна дъщеря?
– А Вадим е ваш племенник, също роднина, между другото!
– И какво, ние също сме длъжни да го издържаме? Каква е нашата вина? Че ти нямаш мъж и особено не се стремиш да работиш? Че майка ти има малка пенсия, която често вземаш? Стига вече, сестричке! Престанете с тези роднински разговори и да решим проблема!– Да-да – сепна се Анна Викторовна. – Нека приключим този неприятен въпрос. Тёмочка, Верочка, моля ви, оттеглете жалбата, не съсипвайте живота на момчето, не си заслужава парите, нали така?
– Между другото, за парите – ядосано каза Артьом, на когото съвсем не му харесваше, че роднините говореха само за бедния момък и не споменаха ни дума за изхарчените средства. – Как мислите да ги върнете?
– Артьомушка, скъпи, откъде да намерим такива пари?
– Извинете, Анна Викторовна, това не е мой проблем! Нека Вадичек плати. Да тегли кредит, да заема пари – мен това не ме засяга! Умееше да харчи чуждите пари, нека сега умее да ги връща.
– Ама как така? Той ти е племенник, не е чужд! Пожалей момчето!
– А когато вземаше нашите пари, сети ли се, че сме му вуйчо и вуйна? Той не ни пожали, нали? Е, да, той не разбира какво е да караш такси с раздрънкана кола и да плащаш наем за нея. Това е друго, вуйчо какво да го жалим, той ще изкара още. Но ако трябва да сме откровени, този разговор е глупав – не става въпрос за какво смятахме да похарчим тези пари, а за това, че това са НАШИ пари! И имахме пълно право да си купим най-новите айфони, да идем с приятели на ресторант и какво ли още не. Заработихме ги с много труд, не за да може племенникът ни да ги краде и пръска! Така че, мили роднини, или до утре-вдругиден ни връщате всички пари, и тогава аз ще оттегля жалбата, или го оставяме на закона. Изборът е ваш!
– Тёмочка, как можеш така с нас! Ами ако не искаш по роднински, вземи айфоните, които той си купи за себе си и за приятелката си, дрехите, пръстенчетата… Те си купиха почивка в Тайланд, върви ти заведи нещата на твое име. Останалото ще го разпише като дълг и ще ти го връща по малко…
– Не, мамо – тихо каза Вера, – не ни трябват нито айфони, нито пръстени, нито почивки, нито разписки. Вадик постъпи подло, а вие искате да го прикриете, за да не пострада. Истината е, че трябва да спрем тези разговори и да оставим закона да си свърши работата, за да усети той сам, че всяко действие си носи последствията. Така че да продава всичките глезотии, които е купил, да върне почивката на агенцията, да изтегли кредит и да ни върне парите. Ако направи всичко бързо и тихо, Тёма ще оттегли жалбата и ще приключим въпроса. Нали, Тём?
Съпругът само кимна. Анна Викторовна и Ирина си тръгнаха и, преодолявайки гордостта си, направиха всичко, което каза Артьом. Теглиха кредити, върнаха откраднатото. Артьом оттегли жалбата, те си купиха кола и всичко сякаш се върна към нормалното. Но горчивият вкус остана завинаги. Ирина, като връщаше парите, им изсъска в лицето: „Дано мрете, проклети кожухари!“, и сега разправя на всички свои познати и роднини какви дребнави гадняри са сестра ѝ и съпругът ѝ. А Вадичек, като избегна затвора, сега върви гордо с новия си айфон, който така и не върна, и не си взе поука – защото кредитите ги взеха мама и баба, които го пожалиха…
