Какво я очаква там? Ще може ли тя да прости на съпруга си, ако случайно разбере нещо лошо за него?
Людмила вече за кой ли път съжали, че замина за селото, без да предупреди съпруга си. Старичък селски автобус се поклащаше и скърцаше на всяка дупка, докато я караше към селцето, откъдето идваше мъжът ѝ Сергей.
Автобусът беше препълнен като кутия със сардини. До Нова година оставаха само два дни и селските хора бяха поели на пазар, за да се снабдят с всичко необходимо за празника.
Някои носеха скъпи колбаси или екзотични ананаси, за да впечатлят гостите си, други – купища подаръци за роднините, украси за елхата, гирлянди и още много неща, нужни за дългите новогодишни празници.
Людмила разглеждаше с интерес седящите около нея спътници и мислеше за това, как се осмели на това пътуване.
Сергей напоследък често ходеше до Егоревка, където стоеше старичката родителска къща. Вместо да продаде наследството след смъртта на родителите си, той реши да остави къщата за семейството си, с идеята да прекарва там отпуските си, а през лятото и уикендите да отскача, за да избяга от градската суета.
Но през последните няколко години в семейството им имаше толкова много събития, че за селската къща почти не се споменаваше.
Един по един, синовете им със Сергей се ожениха, роди се внукът Данил и задачите за двамата съпрузи се увеличиха.
А наскоро, тази есен, мъжът изведнъж си спомни за родителската къща и започна често да отскача до там с колата си – през уикендите и празничните дни. Сергей оставяше Людмила сама вкъщи или я караше при големия им син и снаха им, за да си поиграе с внука.
Първоначално Людмила не подозираше нищо, защото винаги беше имала вяра на мъжа си. Но после нещо се случи и тя започна да се замисля, да анализира и да се съмнява. И стигна до доста неприятен извод – Сергей ѝ лъже. Да, той я мами. Какво точно прави мъжът ѝ в селото без нея, само Бог знае.
Допълнително масло в огъня наля колежката ѝ, а също и близка приятелка, Вера.
– Люси, защо си толкова доверчива? Включи си главата.
– Люси, защо си толкова доверчива? Включи си главата.
На твоя Сергей му е много удобно – остави си жена си при сина и внука и е свободен да прави каквото си иска. Да не си проверила – в това ваше село дали няма някоя стара любов? Не говоря за бабичка, а за някоя от едно време, за която е бил луд в младостта си. Не си ли се интересувала?
– Нямаше никоя, доколкото знам – отговори с усмивка Людмила.
– Това нищо не значи – заяви с увереност Вера, похапвайки поредното шоколадче с обичайното офисно кафе. – Съвсем възможно е някоя вдовица от бившите съученички да се появи. Селските, знаеш, са настоятелни, винаги си постигат своето.
Когато вчера сутрин Сергей каза на Людмила, че е взел три дни неплатен отпуск и заминава за Егоревка, тя дори се обърка малко.
– А какво става с Нова година? Нима смяташ да празнуваш… без мен? – едва успявайки да се овладее, промълви Людмила. — Не, защо без мен? Защо си решила така? — изненада се Сергей.
— А какво друго да мисля? Напоследък постоянно тичаш натам като обезумял. Не ме каниш със себе си. И сега, три дни преди празника, ми казваш, че пак заминаваш за селото. Сереж, какво става? Да не би да си решил да ме оставиш?
— Няма нищо такова. Всичко е наред. Наистина! Какви глупости си въобразяваш? — усмихна ѝ се той.
— Значи ще се върнеш? И кога точно? Утре или направо на тридесет и първи в дванадесет вечерта? Да не би направо за удара на часовника?
— Люда, всичко ще бъде наред, Нова година ще празнуваме заедно, обещавам. Просто ми се довери.
— Но тези три дни си решил да изкараш там, без мен, нали? — гласът на Людмила стана строг.
— Да, ще отида в селото, имам някои задачи там. Повярвай ми, ти ще се отегчиш, затова и не те каня.
Сергей искаше да каже още нещо, но се отказа, предпочитайки да остави разговора за по-късно.
Людмила видя, че се замисли леко. Тя усещаше, че Сергей не ѝ казва цялата истина, а това я караше да е още по-убедена, че съпругът ѝ я заблуждава.
Сергей замина, а Людмила не можеше да намери спокойствие. И на работа, и у дома, в тишината на апартамента, тя постоянно мислеше за това какво или кой кара съпруга ѝ да отива толкова често в тази Егоровка.
„Ами ако наистина има някой там? Какво пък, домче си има, а жена му я няма наблизо“ — мислеше си мрачно тя.
„Ами ако наистина има някой там? Какво пък, домче си има, а жена му я няма наблизо“ — мислеше си мрачно тя.
Тя се опитваше да си спомни всички съседки от селото, предполагайки коя от познатите му местни жени би могла да го привлече. Нима Верочка е права, и Сергей не е избегнал съдбата на повечето застаряващи мъже — „седина в косата, дявол в душата“?
Нощта мина без сън, а на сутринта Людмила взе решение. Обади се на работа, като съобщи, че не се чувства добре, и взе оставащите два дни отпуска до празника.
Събирането на багажа отне малко време. След като се обади до автогарата, Людмила разбра разписанието на автобуса до Егоровка. До тръгването оставаха три часа. След като уреди някои неща у дома и бързо натрупа най-необходимото в пътническата си чанта, тя взе такси до автогарата, готова да тръгне на мисията си по „спасяването“ на съпруга си. Тази мисия беше важна и неотложна.
Докато пътуваше с таксито и след това с автобуса, Сергей ѝ звъня няколко пъти. Но Людмила реши да игнорира обажданията му. Причината бе проста — тя не можеше да лъже, а сега се страхуваше да не издаде намеренията си.
Людмила беше замислила да пристигне в Егоровка неочаквано и да изненада Сергей на място. Само така можеше да разбере какво наистина се случва. Ако беше вдигнала телефона, Сергей веднага щеше да разбере какво става. Можеше да чуе шума на мотора, говора на пътниците или пък да познае по гласа ѝ, който винаги се променяше, когато Людмила се вълнуваше.— А вие при кого отивате? Нещо не ви познавам? — изведнъж попита сухичка старица, която седеше до нея.
През по-голямата част от пътя тя дремеше, нагласила многобройните си багажи под седалката и до краката на Людмила. И ето сега, отпочинала от обикалянето по градските магазини и шумните пазари, тя се събуди и дълго разглеждаше своята съседка в автобуса, преди да събере смелост да ѝ зададе въпрос.
— На гости отивам, — кратко отговори Людмила, надявайки се, че старицата ще я остави на мира.
— На гости ли? А при кого? — оживи се и се зарадва жената, че може да прекара остатъка от пътуването в интересен разговор.
— Ами може да се каже, че при никого, — каза Люда, не особено дружелюбно.
— Как така при никого? — удиви се събеседницата. — Да не би на гробища да ходиш, милица?
— Не. В дома на родителите на мъжа ми. Свекърът и свекърва ми отдавна вече ги няма, но домът си е там.
— А кой е мъжът ти, я кажи, миличка? — не се отказваше старицата.
— Демидов Сергей.
— Кои Демидови? Я почакай, почакай! Това да не е Фьодоровият син? На Фьодор и Зинаида? — радостно възкликна старицата, че си спомни.
— Да, това са моите свекър и свекърва, лека им пръст, — отговори леко изненадана Людмила.
— Да, добри хора бяха, светла им памет! — възрастната жена се прекръсти при тези думи. — Аз съм Авдотя. А ти как се казваш, мойто момиче?
— Аз съм Людмила. Приятно ми е. Пътувам при съпруга ми. Реши да остави родния дом, не го продаде. Сега там живее.
— Браво, уважавам го за това. Да продадеш, всичко може. А после накъде да се върнеш? Къде да се докоснеш до корените си, да помниш миналото си, да си спомниш родителите, които са ти дали живот, и да ги поменеш с добро? Накъде? Няма да има къде.
Старицата се замисли, а Людмила се зарадва, вярвайки, че тя ще я остави на мира.
— А знаеш ли, твоят Сережа какъв беше едно време? Виден, строен. Ох, каква история беше свързана с него. Какво говориш! Не знаеш ли? Не може да не знаеш! — въодушевено възкликна Авдотя. — Чакай сега, ще ти разкажа.— Бъдете така добра, ще се заслушам с интерес — в душата на Людмила отново се надигнаха страшни подозрения и ревност.
— Бъдете така добра, ще се заслушам с интерес — в душата на Людмила отново се надигнаха страшни подозрения и ревност.
— Много го обичаше една наша селска красавица. Раиса. Не ти ли е разказвал Сережка? Не?
— Не, не знам такава история — с усилие изкара усмивка Людмила и отвърна.
— Приятели бяха още от училище. Дори да се оженят мислеха. А после… — замълча възрастната жена.
— Какво после? — нетърпеливо попита Люда.
— Ех, мила… Да не би да ревнуваш мъжа си? — внимателно втренчена в лицето на спътничката си, попита Авдотя. — Няма нужда. Ние в селото винаги сме били порядъчни хора. А и Сергей ти е същият такъв. Нямаше сватба между тях, защото Райка се заплесна по един градски шофьор, който дойде тук за прибиране на реколтата. Докато Сергей беше в града, в института се опитваше да влезе, тя малко се отклони от пътя. А той това не прости. Колко го ли не молеше, какво ли не правеше, не помогна. Не й повярва Сережка, че му е останала вярна. А после, както виждам, се оженил за теб? Е, правилно е постъпил. Взел е такава чудесна жена за съпруга.
След това Авдотя любопитства за децата им, за внуците, каква работа имат тя и мъжът й, задавайки различни житейски въпроси, за да направи пътя по-интересен.
Когато Людмила, изминавайки пеша значителна част от селото, наближи дома, където в момента беше мъжът й, тя беше много развълнувана.
Какво ли щеше да я очаква там? Щеше ли да може да прости на мъжа си, ако случайно научи нещо лошо за него?
Какво ли щеше да я очаква там? Щеше ли да може да прости на мъжа си, ако случайно научи нещо лошо за него?
През прозорците светеха лампи. И още…
Людмила с изненада забеляза, че цялата къща беше украсена с новогодишна илюминация, което за това село беше рядкост. До нея имаше малка елха, която също беше обсипана с гирлянди с малки светещи лампички.
— Еха! Ето го как празнува с някого на воля! — възкликна жената. — Разбира се, защо му е жена, като тук всичко е толкова прекрасно — кого ли не можеш да доведеш и да си празнуваш, както си искаш!
Людмила решително се отправи към вратата. Но когато влезе вътре, се изненада още повече.
Домът вътре беше различен. Всичко беше ново. Мъжът й беше направил скромен, но добър ремонт, разрушил старата печка и вместо нея построил красив камина. В средата на стаята стоеше нова голяма дървена маса, която, изглежда, също беше направена от ръцете на мъжа й.
— Еха, това е невероятно! — с приятно учудване каза жената. — А къде е самият Сережка?
— Еха, това е невероятно! — с приятно учудване каза жената. — А къде е самият Сережка?Мъжът го нямаше никъде. Людмила си събу обувките, свали топлото дебело яке и се разходи из къщата с удовлетворение, забелязвайки всички положителни промени в нея.
— Браво, Сергей! Наистина си се справил! И всичко тайно от мен! А дали го правеше за мен?
Съпругът се появи след десет минути. Влезе зачервен от студа, държейки наръч дърва за камината.
— Людмиле! Ти си тук? Все пак не издържа? — възкликна изненадано. — Е, сега вече няма да е изненадата! Толкова бързах, исках да успея с всичко точно за Нова година. Утре, на тридесет и първи, щях да те доведа тук.
— Значи всичко това за мен го направи?
— А за кого друг? — учуди се искрено мъжът. — А ти какво си си намислила? Да не си решила, че имам тайни от теб, а? Ех, моя глупчо любим!
Сергей прегърна разплаканата си съпруга.
— Прости ми! Наистина какви глупости си въобразих. Направо ме е срам! А ти, гледай, каква красота и уют си създал тук. Сега можем и децата и внуците да водим. На всички ще им хареса.
— Е, тогава какво ще кажеш? Да отпразнуваме пристигането ти и нашия обновен дом. Имам шампанско! Купих го за Нова година, бях подготвен. Но мисля, че можем още сега да го отворим — предложи Сергей.
— Дори е задължително! — радостно отвърна Людмила.
Ех, каква глупачка! Напълно! Какви глупости си набих в главата.
Колко е хубаво, че всичко завърши добре!
