Събуждайки се, Иван, без да отваря очите си, разбра, че не се намира у дома. Бавно отвори очи, огледа помещението и забеляза до себе си сестра, която сменяше бутилката с разтвор на системата. Системата беше неговата.
— Значи съм в болница. Как, защо и къде е Катя? — мислеше той.
Медицинската сестра, виждайки, че се е събудил, бързо излезе с думите:
— Веднага ще повикам лекаря.
Внезапно Иван си спомни ясно как срещу него летеше „Газела“, нямаше как да избегне ударa, просто нямаше къде — от едната страна пропаст, от другата каменна стена. Ударът беше силен, след това нищо не помнеше.
В стаята влезе лекарката заедно със сестрата, усмихна се на Иван и каза:
— Добро утро, Иване Романович, най-накрая се събудихте. Близо пет дни се борим за вас. Знам името ви от дъщеря ви, те с мъжа си бяха тук вчера. Идват всеки ден. Аз съм Кира Андреевна, вашият лекуващ лекар.
Тогава той си припомни, че са пътували към дъщеря си, били са почти стигнали, когато се случила катастрофата. Катастрофирали са точно на „серпантината“, пътя по морското крайбрежие. Това му бе останало ясно в паметта.
— Добро утро. А къде е съпругата ми Катя? Тя сигурно е в съседната стая? Тежко ли е пострадала? Щом чак на петия ден се събудих… — попита тихо Иван, тъй като не можеше да говори силно, главата го болеше от напрежението.
Лекарката и сестрата се спогледаха, Иван усети, че нещо не е наред. Той втренчено гледаше в очите на лекаря.
— Иване Романович, съжалявам, но съпругата ви почина. Поднасяме ви съболезнованията си, но не успяхме да направим нищо — тя почина по пътя към болницата.
Пред очите му притъмня, една сълза се търкулна от окото му по лицето, а върху възглавницата се образува малко мокро петно. Сестрата взе спринцовка и му инжектира успокоително. Скоро Иван заспа.
Събуждайки се, видя пред себе си дъщеря си Маша и съпруга ѝ Егор. Маша го гледаше внимателно, а когато забеляза, че е отворил очи, хвана ръката му.
— Тате, татенце, слава Богу, най-накрая виждам любимите ти очи. Всичко ще бъде наред.Егор също се усмихваше и кимаше с глава.
— А аз къде съм, дъще?
— Татко, ти си в болницата. Не те закараха у дома, защото е прекалено далеч, почти стигнахте до нас. А мама я погребахме с Егор. Погребахме я на нашето гробище. Нямаш нищо против, нали?
— Не, дъще, нямам нищо против. С майка ти пътувахме към вас, за да поговорим. Решихме да се установим някъде близо до вас, тук на морския бряг. Вече три години съм пенсионер. А апартаментът в столицата нека остане – може би някой ден внуците ще искат да живеят там — каза Иван.
Иван и съпругата му Катя живееха в столицата. Иван беше военен пилот, летеше със свръхзвукови самолети и, както при много пилоти, започна да има проблеми със слуха си. Слухът му се влошаваше, което беше открито на медицинско изследване, и затова преди три години го пенсионираха по здравословни причини. Сега Иван е на петдесет и една години. Изглежда добре – правилният и активен начин на живот казва своето. Единствено слухът му продължава бавно да отслабва.
— Татко, това е чудесно! Правилно сте измислили, но… мама… — каза тъжно Маша. — Нищо, ще живееш при нас, докато се възстановиш, а след това животът ще покаже. Егор реши всички проблеми с твоята кола. Ще трябва да купим нова. Просто това е животът, той продължава. Ще започнеш с времето нов живот. Времето ще помогне да забравиш този ужас. Всички ще ти помогнем – Никитка и Полина, твоите внуци, няма да ти оставят много време да скучаеш.
Маша и Егор имат хотел на брега на морето. Бащата на Егор го построил от самото начало преди много години, след това го разширявал и разширявал, и сега е огромен, триетажен и носи добра печалба, особено в сезона. Единствено здравето на баща му тревожи Егор. Бащата е на легло от три месеца и най-вероятно няма да стане вече – тази коварна болест не щади никого. Затова бащата прехвърлил наследството на сина си и сега бизнесът принадлежи на Егор и Маша.
Дълго време Иван се възстановяваше. Но ако счупванията на крака и ключицата постепенно заздравяваха, душата му след смъртта на съпругата оставала неспокойна. Иван я обичал много, живели добре и съгласно, цели двадесет и осем години.
Кира Андреева го лекуваше и същевременно му помагаше да се справи с бедата. Опитваше се да го отклони от мрачните мисли. Разбрала, че Иван обича да чете, му носела книги, които той искал да прочете. Говорели дълго, и малко по малко Иван се съживявал – станал по-спокоен, започнал да се усмихва и дори да се шегува.
Когато дежурствата на Кира били по-спокойни, тя оставала дълго с него вечер. Разбирали се лесно; Кира също обичала да чете, била искрена и добра, с многостранна натура. С времето Иван вече започнал да чака нейните посещения; те станали жизнено важни за него. Тя му разказвала новини, за случилото се или чутото през деня. И така между тях се изградила невидима връзка.
Дойде време за изписването. Егор и Маша пристигнаха за Иван. Кира му предаде документите и му каза простичко:
— Ех, Иване, ще ми липсвате. Никога не съм имала такъв пациент. Жалко, че си тръгвате, но повече тук не идвайте. Много ви се моля – пазете се.
Иван си тръгваше с лека тъга – и на него не му се искало да се разделя с тази интересна и удивителна докторка – Кира Андреева. Добре поне, че си бяха разменили телефонните номера.
— Кира Андреевна, мога ли понякога да ви се обаждам? Имам нужда да разговарям с вас.— Разбира се, с удоволствие ще си поговоря и аз.
Той вече знаеше, че тя не е омъжена, разведена е с бившия си съпруг от почти десет години. Тогава съпругът ѝ бил застигнат от кризата на средната възраст или както се казва „дявол в ребрата“ и я напуснал заради млада жена. След три години обаче искал да се върне, но „влакът вече бил заминал“. Кира свикнала да живее без него и не можела да му прости. Синът ѝ се оженил и заминал в столицата, където живее със съпругата си и малката им дъщеря. Кира е на четиридесет и девет години, симпатична лекарка със сини очи и трапчинки по бузите.
На Иван му определили отделна стая в къщата, където живееха Маша, Егор и децата. Къщата им е двуетажна, с изглед от прозорците и верандата към морето. В началото Иван почти не разполагаше със свободно време – свикваше с новото място, ходеше на море, играеше и си говореше с внуците. Разхождаше се с бастун, тъй като кракът още го болеше.
Три дни по-късно, привечер, не издържа и ѝ се обади.
— Добър вечер, Кира Андреевна!
— Добър вечер. Как сте, Иване? — попита тя, като радостни нотки в гласа ѝ издаваха, че е чакала това обаждане.
— Добре съм, хромая, но се надявам скоро да танцуваме заедно с Вас! Някой ден ще Ви поканя на танц, поне на това се надявам.
— Много се радвам, с такова настроение мисля, че това ще се случи съвсем скоро.
Иван издържа известно време без Кира. Но после започнаха да го мъчат съмнения:
— Ами ако някой друг пациент привлече вниманието ѝ и докторката ме забрави? Нужен е някакъв начин да ѝ напомня за себе си.
Бастуна вече го беше оставил настрана, или по-точно го беше сложил в ъгъла, а колата си караше сам. Сутринта, докато всички закусваха на верандата, той каза:
— Егор, трябва ми кола. Да отидем да ми купим кола, чувствам се вече достатъчно добре.
— Татко, да не би да си намислил пътуване до Кира Андреевна? — попита дъщеря му с хитра усмивка.
— Абсолютно правилно, дъще! Ах, вие жените, нищо не ви убягва — каза той, поглеждайки към Егор.— Ами, подкрепям! Време е, време е да се отбележим! Там Кира Андреевна сигурно вече скучае. Видях колко тъжно изпрати нашия болен — каза Его̀р.
— Добре, ще ти потърсим кола, а за сега можеш да ползваш джипа на Маша, тя така или иначе рядко го кара.
Иван знаеше, че Кира има почивен ден, но не призна, че смята да я посети. Купи букет рози и ѝ звънна:
— Кира Андреевна, може ли да се срещнем?
— О, Иване, къде сте? Разбира се, но кога?
— Ами, аз съм тук. Кажете ми къде да дойда.
— О, директно при мен? — учуди се тя. — Добре, записвайте адреса, докато дойдете, ще изляза.
В кафенето останаха дълго, цяла вечер. Даже малко потанцуваха. Не им се искаше да се разделят. На Иван му бе неудобно да се натрапва, а на Кира ѝ бе неудобно да го кани у тях още на първата среща. Така и се разделиха. Мина малко време и Иван отново отиде при Кира.
Мария не харесваше особено, че баща ѝ толкова скоро забрави майка ѝ, въпреки че продължаваше да ходи на гроба ѝ. А Его̀р ѝ каза:
— Маша, не се меси в живота на баща си с такива съвети. Той е възрастен човек, не е забравил майка ти и съпругата си. Просто запълва празнината, която остана след нейната с.мърт. Това е много трудно. Когато майка ми п.очина, аз го усетих много остро. Но, за съжаление, мама не може да бъде заменена. А баща ти се старае да запълни празнотата в сърцето си. Той не го прави умишлено. Ако е открил любов с Кира, това е чудесно. Иначе ще си седи и ще страда за майка ти. После ще се разболее, както моят баща. Виждаш какво стана с него — вече не става от леглото.
— Добре, Его̀р, съгласна съм с теб. Животът продължава, а споменът за мама винаги ще го пази, знам го. Харесвам Кира Андреевна. Тя е тиха и добронамерена. Забелязах го още в първия ден, когато разговарях с нея. А също така, да имаш свой собствен лекар е много полезно.
— Ех, умничка си ми ти, за това те обичам, Машуня! — прегърна я силно мъжът ѝ.
Иван и Кира се виждаха малко повече от година, и последния път, когато той отиде при нея, каза:
— Кира, хайде вече да се обединим по-сериозно? Не искам да си тръгвам от теб, изобщо. Предлагам ти да се омъжиш за мен. А после да напуснеш болницата. Нали и сама казваше, че ти е омръзнало да работиш и планираш да се уволниш. Спомням си, че го каза, нали?— Съгласна съм да се омъжа за теб! – радостно се съгласи тя. — Да напусна работа? Да, говорих за това, но е малко страшничко… с какво ще се занимавам?
— Хайде сега, Кира. Ще намерим какво да правиш. С Егор вече загледахме една къща наблизо до тях. И аз вече не искам да живея с тях, макар че те са против това, да се отделя, но аз искам свое семейство. Ще живеем заедно, ще се радваме на живота и ще трупаме добрини. А, Кирюшечка?
— Даааа, звучи примамливо! Значи си голям съблазнител! Добре, а с този апартамент какво ще правим?
— Ще го даваме под наем.
— Брей, какъв предприемач! – смя се Кира.
— Така, решено е, утре подаваш заявление за напускане. После събираш багажа и ми се обаждаш, че си готова. Идвам, взимам те и тръгваме! Как ти харесва планът ми? А днес ще отида да подготвя нашето гнезденце, все пак трябва да те заведа в готов дом. Ще ти хареса, морето се вижда от прозореца като на длан. Знаеш ли песента: „Ще ти купя дом…“? Всичко ще бъде наред за нас двамата.
Вече няколко години Иван и Кира живеят заедно. Къщата, наистина, е прекрасна! Кира винаги е мечтала за такъв дом. Тя с удоволствие се грижи за цветята си, дворът ухае на пролет, а къщата потъва в зеленина. Създаде такъв уют вкъщи, че дори Маша се изуми как има такъв талант за дизайн.
— От щастие, Машенка, от щастие. Просто не можеш да си представиш какво е способна да направи жена, когато е влюбена, обичана и щастлива. А аз сега точно така живея.
Децата и внуците обичат да ги посещават, както от едната, така и от другата страна. Иван е щастлив, а дъщеря му го вижда. Веднъж сам ѝ каза:
— Машенка, изглежда Бог наистина ме обича, щом ми даде второ щастие – Кира. И с майка ти бях щастлив, и сега също. Благодарен съм на Бога за моята съдба.
— Тате, значи ти си достоен човек и никога не си пожелавал лошо на другите. Това също не е толкова просто, не всеки заслужава такава съдба. Радвам се за теб.
