— Здравей, Настен! Позна ли ме, слънчице? Не? Е, нещо такова и очаквах. Толкова години минаха, неудивително е, — говореше с леко познат глас в слушалката.
Настя тъкмо беше влязла под душа, вече цялата се беше намокрила, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Чакаше обаждане, чакаше го половин ден.
И, както обикновено става, звъненето дойде точно в миг, когато жената беше решила да се освежи от убийствената жега под душа. А щом отговори, разбра, че това не е обаждането, което очакваше.
— Кой е? — попита Настя, държейки телефона с мокри ръце, докато водата се стичаше от косата ѝ.
— Аз съм Арина. Реших да се обадя, да разбера как сте, как е здравето ви. А и като цяло… Каквото и да е, все пак има нещо общо, което ни свързва. Надявам се не си забравила племенника Ромка, сина ми. Или предпочиташ да мислиш, че той изобщо не съществува?
— Арина? Откъде се появи? И какво искаш? — Настя беше удивена.
— Да кажем, че ми доскуча за вас! А и, както казах, има много неща от миналото, които ни свързват. Миналото не може да се изтрие, колкото и да се стараеш. Твоят братец, например, пробва да го направи. Но едва ли успя, защото синът си няма как да забрави.
— Заета съм. И няма за какво да си говорим, – прекъсна връзката Настя.
Господи, защо Арина все не се успокоява? Три години минаха, откакто Андрей я заряза. Вече си намери нова жена. И се роди дете от втория му брак. А тази жена все се появява от време на време на хоризонта.
Разделиха се някога с голям скандал. Андрей се прибра след смяна вкъщи, а в апартамента — истински хаос. Жена му пияна, компания от мъже и жени около нея, а малкият Ромка лежеше сам в спалнята, мокър и непонятно откога недохранен. Вероятно вече дори не плачеше, може би нямаше сили.
Андрей се опита да отнеме сина си от Арина чрез съда, но за нея се застъпиха влиятелни роднини, и детето остана при майката.
Андрей тъгуваше, но се опита да ги изхвърли от сърцето си и да ги забрави като страшен сън. От него удържаха издръжка, но повече никаква помощ не получиха.
Спомняйки си онези времена, Настя си мислеше, че всъщност Арина не беше лоша. Отнасяше се добре с тях, обичаше Андрей, това се усещаше. Но попадна под нечие влияние и се понесе по лош път.
Как живееше сега бившата съпруга и майка на племенника Ромка, Настя не знаеше. И не се интересуваше, защото и брат ѝ не знаеше нищо за нея. Той си имаше нов живот. Жалко беше за Ромка, но какво можеха да направят?
Днешното обаждане силно изненада Настя. Излизайки от душа, тя замислено взех мобилния и набра брат си. Попита го, дали скоро е говорил с бившата си жена.
— А какво имам да ѝ говоря? Сина си не дава, а и на нея изобщо не ми се гледа. Та как е, не знам, а честно казано, и не искам да знам. Ако ти е звъняла, най-вероятно е от скука или в пияно състояние. А може и да е искала да поиска пари, да се опита да разчувства.— Знаеш ли, тя дори не успя нищо съществено да каже, аз просто изключих. А сега си мисля, може би трябваше да разбера какво става при тях, как са — каза Настя със съмнение в гласа.
— Не се занимавай. Ако ѝ трябва нещо от теб, тя ще намери начин да се свърже. И изобщо — по-добре е да нямаш никакви отношения с нея. Отдавна не сме я виждали, нямаме представа как живее, с какви хора общува. Затова е по-добре да държиш такива бивши роднини на разстояние. По-безопасно е.
— А ти случайно не знаеш дали се е омъжила или още е сама? — попита Настя брат си.
— Не знам и не искам да знам! Един приятел ми каза наскоро, че я е видял с някакъв мъж. Значи не е сама и всичко ѝ е наред. Забрави я и не се занимавай.
И Настя може би щеше да забрави за този случай, ако той нямаше продължение.
Вечерта на вратата се звънна. Настя предположи, че това е съпругът ѝ, Володя, който както обикновено е забравил ключовете, и побърза да отвори вратата.
Но не беше той. Усмихната широко и непринудено, на прага стоеше Арина лично. До нея беше Ромка.
— Здрасти, лельо Настя! — протегна ѝ той малката си ръчичка.
— Привет, Настяна. Ще ни пуснеш ли на гости? Ще поговориш с племенника си. Последно си го видяла като бебе — каза нахално, но все още усмихната Арина.
— Влизайте, щом сте дошли.
Бившата снаха с детето влязоха вътре.
— Много е красиво тук. Ремонт сте правили, нали? Браво, поздравявам ви. А Володка къде е? Още на работа ли? А децата? Те сигурно са при баба, лято е все пак — говореше Арина не спирайки, без да даде възможност на домакинята да отговори на който и да било въпрос.
Настя сложи масата. Все пак беше приготвила вечеря за съпруга си, който по някаква причина закъсняваше. Седнаха на масата, а Ромка с апетит ядеше пюрето и котлетката, които леля му предложи.
— Вкусно е! — каза той, докато хапваше.
— Е, супер! Хапвай си с удоволствие. А как си ти? Ходиш ли на детска градина? Имаш ли приятели? — попита Настя, за да разчупи неловката тишина, настъпила на масата.
Арина, която до този момент не беше спряла да говори, изведнъж замълча.— Всичко е наред — Рома показа палец нагоре. — Мама ме води на забавачка, да. Обаче още не съм свикнал там. А имам само един приятел — Данилка.
— Е, радвам се за теб. Приятелите са нужни в живота — отговори Настя.
Настя реши, че мълчанието се проточи твърде дълго. Време беше да разбере какво точно иска Арина от нея.
— Хайде да не се преструваме, че сме стари приятелки и че се радваме на днешната среща. Не си дошла тук просто така, нали? — попита Настя.
— Не, не просто така. Имам проблеми.
— Ясно. За какво иначе щеше да се домъкнеш тук. Вероятно не заради това да срещнеш леля с племенника си.
— Изгонват ни от наетия апартамент. Нямаме къде да отидем с Ромка — започна да разказва Арина.
— Иди при родителите си. Винаги можеш да отидеш при тях, не си сираче.
— При кои родители? За какво говориш? Баща ми пие. Майка ми, за да не вижда постоянно подпухналото му лице, работи по цял ден във фабриката. А в тази малка квартирка все са насядали неговите пиянски приятели с бутилка в ръка. Не, ние с детето не можем да живеем там.
— Андрей ми каза, че имаш мъж. Той не може ли да реши този проблем?
— Ох, какъв мъж? Просто приятел. На него моите проблеми са му все едно, честно казано.
— А ти поне работиш ли? Все пак трябва да гледаш дете — изненада се от такава безгрижност Настя.
— А ти как мислиш, на какво живеем? На тези мизерни пари, които ни плаща твоят брат? Работя, но с тази работа нов апартамент няма да наема. Търся нова работа, но засега без успех.
— Арина, време е да пораснеш и вместо да търсиш приятели, да си намериш мъж — достоен и порядъчен. Такъв, който да решава проблемите ти. Или поне да ти помага в тях.
— Ох, я стига да ме учиш. Все едно не знам. Къде да го намеря? Имах мъж, но ни изостави с малкия син. А! Какво да говорим повече! — Арина се извърна и подсмъркна.
— А какво искаш от нас тогава? — попита Настя.– Помня, че имахте родителска гарсониера, която давахте под наем тогава. Още ли е ваша, не сте я продали?
– Остана, но там живеят хора. Прилично семейство, отдавна наемат. В този смисъл няма как да ти помогна. Няма да гоня квартирантите заради теб, – рязко отговори Настя.
Ех, кога ли ще порасне най-накрая, помисли си Настя. Дойде тук да моли да ѝ дадем нашето жилище. В ущърб на себе си, да дадем на напълно чужда жена апартамент, който ни носи допълнителен доход.
А Арина ще доведе там кой знае кого. И после ще я гониш с малко дете с години и пак няма да я изгониш.
– Жалко. Мислех, че заради племенника си ще ни дадеш този апартамент поне за кратко. Но за вас чуждите хора са по-важни от роднините. Да, и аз съм ти чужда, напълно разбирам, Настя. Но синът ми? Той ти е племенник! Не ти ли е жал за него?
– Престани, Арина. Какво разиграваш тук? Прекрасно знаеш, че никой няма да ти даде нещо просто ей така. И недей да ми въздействаш емоционално. Ти си млада, здрава, защо трябва да те издържам? Само защото преди време две години беше съпруга на брат ми? А той вече има ново семейство, дете. И за разлика от теб, не се впускаше в авантюри, а искаше да живее нормално с теб. Но ти сама разруши всичко. Така че няма какво да търсиш виновни. И никой не ти е длъжен да помага. Решавай си проблемите сама.
В този момент входната врата се отвори, и съпругът ѝ се върна вкъщи.
– О, имаме гости! – изненада се той. – Арина, ти ли си? Каква среща! А това кой е, Ромка? Ох, как е пораснал! Ами здравей, Роман! – подаде ръка мъжът.
Момчето сериозно удари леко ръката на Володя с малката си длан.
– Къде се забави толкова? – попита Настя, вече уморена от тези гости.
– Откараха дъски на вилата. През уикенда ще сложим ограда и ще ремонтираме банята. Уговорих се с мъжете, – отвърна Владимир.
– Значи имате и вила? – учуди се Арина. – Купили сте? Нали помня, че нямахте.
– Купихме, и какво – нямаме право? – с усмивка попита съпругът, още не разбирайки накъде води разговора.
– Значи така! Въпросът е решен! Щом имате вила, там ще поживеем! – радостно обяви Арина. – Сега е лято, топло е, а до зимата ще измисля нещо. Решено!
– Почакай, почакай! Как така? Ти реши да живееш на нашата вила? И защо изобщо?
Владимир вече не се усмихваше. Той не можеше да разбере какво се случва.— Не, ама вие да не пожалихте и вилата, а? Това вече е прекалено! Апартамента ви е жал, даже някакъв барак извън града — и него също ви е жал! Какви сте вие хора?
— Никаква барак, а съвсем прилична къщичка е! – започна да хвали вилата си Владимир. – Но там ще живеем ние. Скоро ще излезем в отпуск и ще се преместим натам. Аз нова ограда ще сложа, сауната ще пооправя, беседка вече поръчах. Но ти с това всичко никаква връзка няма да имаш. Си решила – да живееш във вилата ни! Гледай ти, фантазии какви!
— Ама взискателни хора сте! – изтърва се Арина. – Сине, хайде да тръгваме оттук. Краката ни повече тук няма да стъпят. Нямаш ти роднини от страна на твоя баща. Никога не е имало, няма и няма да има!
— Настя, ама какво става изобщо? – учуди се Володя.
— Ами няма къде да живее, затова пак ни се сети.
— Няма къде да живее? Я виж ти! Ей такава гениална идея!
В този момент на вратата се позвъни. Настя отиде да отвори и там видя непознат млад мъж.
— Арин! – провикна се той, минавайки покрай Настя, навътре в апартамента. – Айде де, скоро ли си? Омръзна ми да те чакам! Каза десет минути, а вече час седиш там!
— Ей сега идвам, идвам! – показа се Арина в антрето, държейки Ромка за ръка.
— А ключовете от жилището взе ли? – попита непознатият. – Кога ще се местим?
— Никога! И ти ли ще ми досаждаш сега! Остави ме на мира! Нямам жилище за теб. Ще отида да живея при родителите, а ти си гледай къде ще ходиш. Да не те виждам повече!
Затваряйки вратата след тях, Настя дълго чуваше кавгата между Арина и нейния приятел на стълбището. И си помисли, че от тази жена няма да излезе нищо добро. Такава си е тя — лекомислена и несериозна. Добре, че брат й някога се е развел с нея. Само племенника й беше жал. На какво ще го научи Арина, какъв човек ще направи от него – е голям въпрос.
— А тате се целуваше в киното с друга жена — изведнъж изръси щерката.
