Ако на Уляна бяха казали, че за едно единствено денонощие в семейството ѝ ще се случи нещо подобно, тя никога нямаше да повярва.
Но каквото е, такова е…
Уляна и Андрей се запознаха, когато и двамата бяха на двадесет години. Още от самото начало те почувстваха душевна връзка помежду си. Беше им леко и хубаво заедно. Можеха да бъдат часове наред един до друг без да кажат и дума.
След сватбата отношенията им станаха още по-близки. Традиционните проблеми на младите семейства не ги засягаха.
Те никога не спореха, вземаха решения заедно и се подкрепяха във всичко.
Появата на децата – близнаци, момчета – по никакъв начин не наруши тяхната идилия.
Напротив.
Животът доби нови нюанси, Уляна и Андрей се сближиха още повече и бяха напълно щастливи. Момчетата растяха, а родителите се обичаха.
Нищо не предвещаваше големи промени…
Когато синовете им навършиха седем години, в живота на Уляна и Андрей се появи Вика…
За това, че новата приятелка на Андрей има по-голяма сестра, той научи в деня на запознанството им. Разбра, че е омъжена, живее в чужбина и не поддържа контакт със семейството си. Защо? Уляна не можеше да обясни. Просто всички живееха така, като че Вика не съществува.
Никой не знаеше защо тя е разведена и защо се върна след толкова много години, но един ден в апартамента на Уляна и Андрей телефонът звънна.
Уляна отвори вратата.
Тя не разпозна сестра си веднага, но когато осъзна кой стои пред нея, естествено, я покани да влезе.
Вечерта Андрей се прибра. Когато видя Вика, почувства нещо странно. Мъжът имаше чувството, че познава тази жена отдавна…
Гледаше я и усещаше как мислите му се връщат към спомени за нейната усмивка, за гласа ѝ, за аромата ѝ.
С Вика се случваше същото. Мъжът на сестра ѝ я разтърси по невъобразим начин.
Естествено, никой от тях не сподели тези странни усещания.
Вика обяви, че е дошла за няколко седмици. Когато научи това, Уляна ѝ предложи да остане при тях:
– Остани, поне малко да бъдем заедно. Ще се запознаеш с племенниците. Може би заедно ще отидем при родителите – убеждаваше я тя.
– А Андрей? Той няма ли да е против?
– Разбира се, че не. Дори ще се зарадва. Мисля, че ти много му допадна – каза Уляна, която, както винаги, разбра съпруга си преди самият той да осъзнае какво изпитва.
И Вика остана.
Между нея и Андрей се установи невидима връзка. И двамата се опитваха да устоят на надигащото се изкушение, разбирайки чудовищността на ситуацията, но в крайна сметка не можаха да издържат.
Един ден, Уляна, прибирайки се от работа по-рано, ги завари заедно.
Тя не крещеше, не правеше скандали. Тихо излезе от апартамента и затвори вратата след себе си.
Съпругът и сестра ѝ дори не забелязаха, че е идвала…
Когато Уляна се върна в обичайното време, всичко изглеждаше нормално. Андрей пържеше картофи, а сестра ѝ четеше книга в стаята си.
И Уляна, водена от някаква вътрешна интуиция, нищо не каза.Не каза нищо, но Андрей веднага усети, че нещо в нея се е променило.
– Нещо се е случило ли? – попита загрижено той по време на вечерята.
– Винаги се случва нещо, – уклончиво отвърна жена му. – Животът е пълен с изненади.
– Не те разбирам…, – учуди се Андрей, усещайки някакъв подтекст.
– Странно, преди се разбирахме без думи.
– Но и сега…, – започна мъжът, но Уляна го прекъсна:
– Няма „ние“… вече няма.
– Какво искаш да кажеш?! – възкликна Андрей, чувствайки как земята под него се разклаща.
– Всичко някога свършва. Няма нищо по-силно от точката, сложена навреме.
Вика, която слушаше разговора, не издържа:
– Уля, за какво говориш? Можеш ли да се изразяваш по-ясно?
– Какво по-ясно? Сигурна съм, че и двамата ме разбирате прекрасно, само че ви е страх да си го признаете.
Андрей и Вика се спогледаха и не казаха нищо в отговор.
На масата настъпи тежко мълчание.
Същата вечер разговорът така и не беше довършен.
На сутринта Уляна извади голям куфар и безмълвно започна да събира вещите си.
– Какво правиш? – учуди се Андрей.
– Не виждаш ли? Събирам си нещата. Отивам си.
– Но защо?
– Знаеш защо…
Андрей в дълбочината на душата си усети, че тя наистина знае, но продължи да се преструва на невеж:
– Не разбирам, обясни ми.
– Повече не можем да живеем заедно. Това е очевидно.
– А децата? Какво ще стане с тях?
– Те ще останат при теб.
– При мен? Но как? Какво да им кажа?
– Истината. Кажи им, че мама е заминала. Щом се устроя, ще ви взема при себе си.
– Не! Това е невъзможно, – заяви твърдо Андрей. – Никъде няма да ходиш. Ще останеш тук. С нашите синове. Аз ще си тръгна.
Вещите си ще взема по-късно.Уляна замълча.
Андрей си сложи якето, сложи документите във вътрешния джоб и излезе.
Уляна бавно се отпусна на стола. Ужасна умора премаза раменете ѝ. Отвътре гореше, сякаш сърцето ѝ се беше разпаднало на хиляда малки парченца.
Всичко, с което беше жива, в което вярваше, рухна за една секунда.
В кухнята излезе сънена Вика…
– Къде е Андрей? – попита тя, опитвайки се да изглежда безразлична.
– Той си тръгна.
– За дълго ли?
– Завинаги.
Вика гледаше сестра си в недоумение:
– Ти го изгони ли?
– Сам си тръгна.
– Защо не го спря?
– Защо? Може ли да задържиш някой, който сам иска да си тръгне от живота ти?
– Ти нормална ли си? Вие сте семейство, имате деца! Изобщо разбираш ли какво значи това?
– Аз разбирам, а ти? – ядоса се Уляна. – Как позволи да се случи това? Ти си ми сестра! – почти се разплака Уляна.
– Сестра? Сигурна ли си? – изплъзна се от Вика.
Уляна се обърка.
– Нима родителите ти така и не ти казаха нищо? Не ти обясниха защо избягах от тях на другия край на света? – попита Вика, виждайки недоумението по лицето на Уляна.
Уляна мълчеше. Не знаеше какво да каже…
И тогава Вика изхвърли бомбата:
– Ние с теб изобщо не сме сестри. Родителите ти ме взеха в семейството ви след смъртта на моите родители – те бяха близки приятели от много години.
Уляна не вярваше на ушите си…
– Те мислеха, че нищо не помня, затова и ми лъгаха цял живот! Но аз помня! Тогава бях на десет години!
– Ако е така, ти трябва да си благодарна, а не изпълнена с омраза!
– Така ли? А какво да кажа за брат ми тогава? Него не пожелаха да осиновят! Оставиха го в сиропиталище! Все едно им беше какво чувствам! А аз толкова не исках да се разделям с него!
– Чакай, Вика. Какъв брат? Искаш да кажеш, че имаш брат? И къде е той?
– Не знам. И него осиновиха, но малко по-късно.
– И не си го търсила?– Не. Толкова години минаха. А и къде да търся? Навсякъде тайни: кой е взел детето, кога и къде. Най-вероятно той дори не знае, че има сестра. Тогава беше едва на три години.
– Как се казва?
– Игор. По-точно, така се казваше… Възможно е новите родители да са му сменили името и фамилията.
Уляна внезапно осъзна колко ли е страдала Вика през всичките тези години.
Дълбоко в душата си вече ѝ беше простила всичко. В крайна сметка Андрей е виновен много повече. Той я предаде…
Андрей…
– Знаеш ли, – каза Уляна, гледайки Вика със съчувствие, – разбирам те.
– Какво можеш да разбереш, щом никога не си изпитвала нещо подобно?
– О, и още как! Живях почти десет години с човек, който е останал сирак в ранна детска възраст. Осиновили са го и го отгледали съвсем непознати хора. Той много ми е разказвал за чувствата си.
– За кого говориш?
– За Андрей, разбира се! На него му провървя: попадна на много добри хора. Те го обичаха искрено, дори го глезеха. И, за разлика от нашите родители, никога не са крили нищо от него. Андрей винаги е знаел, че е осиновен.
Вика слушаше много внимателно.
– Невероятно – каза замислено тя, – а аз още от първия момент усетих, че с него си приличаме в нещо. Излиза, че и двамата сме сираци, заедно с всички последствия от това.
– Е, него може да го наречем сирак с известна условност. Той не помни истинските си родители, а с осиновителите си има прекрасни отношения. Между другото, и аз ги обожавам. Невероятни хора са! Общуваме чудесно, често ходим при тях на вилата. Искаш ли да ти покажа снимки?
– Покажи, – машинално отвърна Вика, макар че изобщо не ѝ се гледаха чужди снимки.
Уляна донесе стар изтъркан албум:
– Това е Андрейският албум. Сто пъти му предложих да го сменим с по-модерен, но той категорично отказва.
Уляна и Вика седнаха една до друга и започнаха да прелистват снимките. Домакинята коментираше:
– Това сме на вилата. Момчетата тук са на около година и половина.
Тук сме в Анапа. Много обичам този град.
Тук е Андрей на риболов. Винаги повече е харесвал зимния риболов. Сега вече по-рядко ходи.
Това са неговите осиновители. Погледни: изглеждат страхотно, изобщо не са остарели. А вече са почти на седемдесет. Почакай, някъде имаше снимка, на която бяха съвсем млади, а Андрей – малък…
Ето я…
Вика извика.
Хвана снимката.
Побягна към прозореца.
Започна да я гледа на по-ярка светлина.
– Не може да бъде, – прошепна тя.
Очите ѝ блестяха трескаво, ръцете ѝ трепереха…– Вика, какво ти е? – разтревожи се Уляна. – Зле ли ти е?
– Това е той!
– Кой?
– Това е брат ми! Виж: това дете! Това е той! Спомням си го точно така!
– Невъзможно! – Уляна ококори очи. – Андрей никога не е казвал, че има сестра.
– Може би не е знаел…
Вика се притискаше към снимката и ридаеше:
– Господи, това е той! Разбира се, че е той! А аз все не можех да разбера защо толкова ме тегли към него. Боже, какво направихме! Улечка, какво ще правим сега?!
Уляна не знаеше какво да направи, как да успокои Вика. А и самата тя трябваше някак да се съвземе след всичко това.
Тя се обади на Андрей:
– Ела. Спешно. Не по телефона. Случи се нещо невероятно. Чакаме те. Да, чакаме…
Андрей слушаше мълчаливо.
– Добре – каза той спокойно и твърдо. – Има само един начин да разберем дали сме роднини или не. ДНК тест. Ще го направим още утре. А после ще мислим какво да правим по-нататък.
Той погледна Уляна, търсейки подкрепа:
– Така ли е?
– Така е.
– Тогава ще тръгвам…
– Не. Остани. После ще обсъдим всичко и ще вземем решение. Заедно. Както винаги. Добре?
– Добре – в Андрей пламна надежда, че може би жена му ще му прости…
Тестът потвърди, че Вика и Андрей са родни брат и сестра.
Всички бяха шокирани, въпреки че усещаха, че точно това ще се окаже.
Уляна прости и на двамата и никога не им напомняше за случилото се.
Тя дори убеди себе си, че ако не беше станало това, което се случи, Вика и Андрей никога нямаше да узнаят истината…
А значи, това беше изпитание, през което трябваше да преминат…
