– Людочке, къде е сега Петя? – обичайният въпрос на свекърва ми ме събуди в събота рано сутринта.
– Къде, къде – в ХургаДА – отговорих в рима, въпреки че никога досега не бях говорила грубо на свекърва си.
– Ъъ… не разбрах, Люда, повтори. Петя заминал ли е някъде? – обърка се Розалия Лвовна.
– Да, и много далече! А аз спя – страшно ми се искаше да затворя веднага.
– Люда, а защо нищо не ми каза? Не беше предвидил някакви командировки.
– Та той си е вкъщи, спи още. И аз също спях. Защо толкова рано в почивния ден ни звъните? Пожар ли имате? Или наводнение? – продължих раздразнено.
Толкова рядко успявам да отделя ден, за да поспя сутрин, и ей я тази жена, не се спира!
– А ти защо реши да се шегуваш с мен? Да не съм ти приятелка? – обидено попита Розалия Лвовна. – Кажи на Петър да ми се обади веднага!
– Ще му кажа. Но Петър е по-хитър от мен. Изключи си телефона и спи като тюлен. А аз тук трябва да се оправям с вас всички – измърморих недоволно.
И аз също затворих с надеждата да поспя още час-два. Но сънят така и не дойде. Свекървата напълно разсла съня ми тази сутрин.
Каква досадна особа е моята свекърва! Хайде, кажете, защо, за бога, да звъни рано сутрин в почивния ден на собствения си син, който вече има семейство? Навярно някаква нова хитрина е замислила. Напоследък, след като се пенсионира, е способна на всичко. Чувствам се сякаш седя на буре с барут.
Преди месец й хрумна странна идея. Странна, защото никога досега Розалия Лвовна не беше говорила за нещо подобно. А изведнъж обяви, че сега, след като е пенсионерка, трябва спешно да си купи вила, за да се занимава с отглеждане на зеленчуци и плодове.
– Първо, това е много изгодно. Няма да харча пари за продукти от магазина, а ще се храня с това, което сама отгледам. Второ, излишъците ще мога да продавам, а това ще е добро допълнение към моята не особено голяма пенсия. И трето, най-важното – ще живея сред природата, ще дишам свеж въздух. Което означава, че ще живея по-дълго, защото природата оздравява и лекува.
– Идеята сама по себе си не е лоша – отговори й синът Петър. – Но не виждам как ще се реализира. Имаш ли спестявания, които си готова да похарчиш за покупката на вилен имот? Защото, ако правилно те разбирам, смяташ да живееш там по-дълго време през годината, нали?
– Да, колкото се може по-дълго. От ранна пролет до късна есен – отговори майка му. – Така съм го намислила.— А това означава, мамо, че къщичката там трябва да е не от шперплат, а солидна, дори и малка. А това са пари. И, както показва опитът, немалки. Сега мнозина се насочиха към природата и всички прилични къщи с парцели в радиус от сто километра около града струват доста. — продължаваше Петър, опитвайки се да укроти жарта на Розалия Львовна.
— Е, и какво? Ще потърсим и непременно ще намерим нещо подходящо. — жената категорично отказваше да се откаже от своята идея.
— И парите ще намерим ли също? И откъде, ако не е тайна? — Петър вече започваше да се изнервя. — Мамо, откажи се от тази мисъл и живей спокойно като пенсионерка.
На Петър му се струваше, че с излизането на майка му в пенсия проблемите му ще намалеят, тъй като тя ще има доста свободно време за себе си, без да въвлича него или порасналите си внуци. Но сега изглеждаше, че проблемите само се умножават.
— Парите не са проблем. Ще взема кредит. — продължаваше с лекота Розалия Львовна. — А после и вие с Рита ще помогнете. Вие сте ми деца, един път в живота трябва да помогнете на майка си.
— С какво да ти помогнем, мамо? Какво ти става? Или живееш в друг свят? Ние си имаме собствени проблеми до тавана. Рита има три деца, а мъжът ѝ е никакъв, знаеш колко внася у дома. А и аз също имам толкова неща сега — сватбата на сина ми е на прага, а и кредитът за апартамента още не е изплатен. Затова не можеш да разчиташ на нас. А как ще плащаш кредита сама? С пенсията си? А какво ще ядеш? Краставици и моркови от вилата? И то трябва първо да ги отгледаш. Не, мамо, идеята ти не е лоша, но просто нямаме средства да я осъществим.
Розалия Львовна не се отказваше. И изобщо не смяташе да се отказва от мечтата си.
Почти всеки ден тя с въодушевление ни разказваше на мен и Петър, било по телефона, било като дойдеше у нас, колко хубаво е на вилата на някаква нейна приятелка. Колко е уютно и приятно там на душата. А сутрин как пеят птичките!
И колко ягоди е събрала тази година! Част от тях продала и си купила нов телевизор с изкараните пари! А колко още домати, чушки и зеле ще събере и продаде наесен! Че дори можела и кола да си купи!
— Каква фантазьорка сте, Розалия Львовна! За да отгледате толкова реколта, знаете ли колко усилия и средства са нужни? Да купите семена, разсад, торове, и то не веднъж през лятото. Да поливате ежедневно, а водата също струва. И няма гаранция какво ще отгледате до есента. Може градушка да унищожи реколтата, вредители да изядат растенията, или жегата да изпепели насажденията. Никога не сте се занимавали с това и вероятно дори не си представяте колко усилия са нужни за всеки храст, за да даде някакъв плод.
Опитвах се да върна свекърва си в реалността. Но тя не искаше и да чуе за трудностите и препятствията. В мечтите си тя се виждаше в уютна зелена вила, заобиколена от благоухаещи цветя и зародили плодове. Сякаш беше в райски градини!
Но всичко това щеше да е смешно, ако не ставаше толкова тъжно накрая.
В тази съботна сутрин, когато свекърва ми ме събуди с първите лъчи, тя помоли Петър да я закара до едно градинарско сдружение, където дъщерята на нейната съседка продавала вилата си. Розалия Львовна трябваше да види къщичката и парцела, които така горещо ѝ беше хвалила познатата.
— Ще те закарам, разбира се. Но това е безсмислена работа, мамо. — отвърна мъжът ми. — Нямаш пари. Всичко това са празни надежди.
— Но те казаха, че могат да я продадат разсрочено. Все пак сме познати, няма да ни измамят. Продавачите могат да изчакат, ако се наложи. — продължаваше с детско вълнение Розалия Львовна. — И те моля, сине, побързай! Затова ви се обадих толкова рано. Ще я купят за нула време и ще останем без нищо!— О, Господи! Защо ми е всичко това точно в моя почивен ден? — жално възкликна съпругът ми, вдигайки очи към тавана, след като приключи разговора по телефона.
— Отивай, щом майка ти настоява. Няма да се откаже, докато не го види. Пък може и да не ѝ хареса нещо там. Гледай, може пък да ѝ мине тази вманиачена идея, — отвърнах на Петър.
— Много се надявам да е така!
Но напразно се надявахме. Щом видя уютния парцел с малката спретната къщичка, обгърната от цъфтящи храсти и пищни божури, Розалия Лъвова загуби съня си. А след няколко дни ни шашна с новината. Обясни, че взела назаем пари от стара приятелка и направила първата вноска за вилата, която ѝ харесала.
— Обещаха ми, че мога да им изплащам останалата сума през лятото. Представяте ли си колко е чудесно! — с възторг споделяше свекървата.
— А ти искаш да прехвърлиш имота на твое име чак в края на лятото? — учуди се Петър. — А ако те после се откажат? Ако кажат, че не са получавали никакви пари! Поне някаква разписка взе ли им?
— Не, защо? Много мили хора са! И съседката ми потвърди, че дъщеря им не е измамница и никога не би постъпила лошо с добри хора!
— Ужас! И това е моята майка. Какво ти стана, мамо? Сякаш си забравила целия си житейски опит от мига, в който излезе в пенсия. Като дете си, Боже мой! — възмутено изсумтя Петър. — И сега какво? Не може ли да си върнеш парите? Кажи им, че си размислила, защото иначе няма как да продължиш да плащаш. Пък и за този заем трябва да се мисли как ще го връщаш.
— Петя, между другото, именно за това исках да говоря с теб. Трябват ми още пари. После някога ще ти ги върна, — каза свекървата, хвърляйки малки коси погледи към мен и игнорирайки въпроса за върнатите пари.
— На вас пари трябват, на нас пари трябват. И какво да правим сега, Розалия Лъвова? Нашият син, вашият внук, има сватба след две седмици. Забравихте ли? Или вече, освен с вашите налудничави идеи, за нищо друго не можете да мислите? — не издържах повече и се включих в разговора. А защо да мълча?
— Людмила, не мислиш ли, че в момента разговарям с Петър, а не с теб? — опита се свекървата да ме сложи на място.
— Не, не мисля. Всичко, свързано с нашия семеен бюджет, не може да се решава без мен. И още веднъж ще ви кажа — за вашите налудничави идеи пари няма! Това е последното ми слово!
— И ти какво? Ще си мълчиш така? Нищо ли няма да кажеш на майка си? — с укор на лицето попита Розалия Лъвова синът си.
— Мамо, Люда е права във всичко. Пари няма. Вече сме платили ресторанта за петдесет души, а колко още неща има да се подготвят! Това е сватба, помисли сама! Не е някаква събиране за пет човека. Какво ще си помислят родителите на булката за нас, ако сега им кажем, че нямаме пари за това, което предварително сме планирали?
— Как е възможно? Толкова разчитах на вас. Мислех, че имам семейство, деца, които винаги ще ми помогнат. А вие! — Розалия Лъвова започна своя добре познат театър — да извика съжаление у сина си.— Нали ти казахме… — опитах се да се намеся.
— А ти си мълчи изобщо! Всичко това е заради теб. Не ме обичаш, ето защо не позволяваш на сина ми да ми помага! — викна свекърва ми, цялата в емоции.
— Питайте дъщеря си за помощ. И зет си, който, изглежда, ви обича страшно много. Толкова, че за всичките тези години дори един път не дойде да ви посети. Нека те ви помогнат! Или, дори по-добре, нека ви дадат цялата необходима сума за къщичката. Да продадат апартамента си и да ви дадат всичко, за да си купите мечтаната вила. А те, както и да е, ще се местят с трите си деца от ъгъл на ъгъл, — казах аз остро, защото простотата на свекърва ми вече ме беше изкарала извън нерви.
Никога няма да позволя на съпруга ми зад гърба ми да взима пари от семейството ни и да ги дава за капризите на майка си. Ще се боря за интересите на нашето семейство до последно.
Свекърва ми тогава си тръгна с празни ръце. Но съвсем случайно, седмица след сватбата, разбрах, че мъжът ми все пак е заел нужната на майка му сума от някой друг.
— Да не си полудял? Защо вкарваш майка ти в този капан? С какво ще продължи тя да плаща? Или мислиш да вземаш още пари от нашето семейство и да ѝ ги даваш? В такъв случай събирай нещата си още сега и отивай при майка ти — в нейната нова вила! — крещях аз. — Там, очевидно, ти е мястото!
— Защо реагираш така? Да, помогнах, но само веднъж. От тук нататък тя сама ще се оправя. Наистина! — опитваше се мъжът ми да ме успокои.
Но аз разбирах, че това е сериозен проблем, и не можеше да се реши толкова лесно. На Петър му беше жал за майка му, и щеше отново и отново да се опитва да изнася пари от семейството, за да ѝ помогне с покупката на тази проклета вила.
Но спасението дойде от негово величество случаят!
Розалия Львовна, окрилена от покупката на новата си вила, се втурна да я облагородява. И именно в тази своя прекрасна енергия повика чрез обява майстор, който да ѝ оправи пропадналото стъпало на верандата.
Михалыч, както го наричаха всички познати шейсет и тригодишен дърводелец, който и след пенсионирането си продължаваше да работи активно, дойде бързо след обаждането.
Огледа какво трябва да свърши и започна да поправя всичко увиснало, криво или неправилно поставено.
— Розалия, а да изпием ли по едно чайче? — попита доволен от работата си Михалыч.
— Естествено. Имам пресен мед, а и направих скъп чай, не прост — отговори тя с усмивка.
Тези дни тя сякаш беше подмладена с няколко години. Какъв невероятен мъж е този Михалыч! И какъв майстор само!В процеса на разговора се изясни, че Владимир Михайлович вече от пет години е вдовец. И съвсем не беше против промени в личния си живот.
След запознанството с Розалия Лвовна мъжът започна често да идва при нея на вилата. А после взе съдбоносно решение — предложи ѝ ръката и сърцето си.
И сега щастливите и окрилени от своето чувство съпрузи заедно започнаха да изплащат вилата си, която ги беше събрала по толкова чуден начин.
— Е, какво ще кажеш, може ли да идем на вилата на майка ми? Там сега е страхотно, времето е прекрасно — предложи ми веднъж Петър.
— Канила ли ни е? Струва ми се, че Розалия Лвовна все още не може да ми прости, че тогава ѝ отказах пари — усъмних се аз.
— Какви ги говориш! Забравила е всичко! Те с Михайлович сега имат толкова планове и идеи, че за други неща просто няма време. Ще тръгваме ли?
— Е, добре, хайде да отидем, щом настояваш толкова много — съгласих се аз.
— Все пак бях права, че реших да си купя тази вила — прошепна ми между другото свекърва ми. — И ти, Люда, също беше права… Да, да! Защото защитаваше семейството си. Затова и не ти се сърдя.
— Момичета, шишчетата са готови! — извикаха нашите мъже, канейки ни на масата.
— Постояхме, време е да си знаем мярката! — отбелязах на нахалната зълва, сочейки ѝ вратата.
Мъжът остави жена си, след като тя плати неговия юбилей.
