„Тя отвори тайното отделение в куфара и видя два мешчета от изтъркан червен кадифе. В единия имаше старинен часовник на верижка и златен медальон. Жената отвори втория мешче и извади от него обеци и пръстен с камък.“
Седмица по-рано.
Аня приключи миенето на съдове и изнемощяла се отпусна на стола. Все още не можеше да свикне с живота в стария апартамент на баба ѝ, без миялна машина и без помощта на домашна прислужница. След развода Аня остана с празни ръце. Апартаментът, купен по време на брака, се оказал записан на името на майката на съпруга ѝ, а колата била регистрирана на фирмата му.
На жената ѝ се наложи да вземе само своите вещи и тези на дъщеря си. Тя имаше бабиния апартамент и поне не трябваше да се връща при родителите си, където сега живееше и брат ѝ тийнейджър. Аня обгърна с поглед кухнята. Всичко тук беше старо, но така близко до сърцето ѝ.
Баба ѝ беше загинала съвсем наскоро, дори година не беше минала. Всеки път, когато Аня си спомняше обстоятелствата около смъртта на баба си, я побиваха тръпки. Бабата беше намерена мъртва в коридора на този апартамент. Входната врата била леко открехната, а в хола всичко било обърнато наопаки. Изглежда, че Мария Семьоновна са се опитали да я оберат, макар че всичко ценно било на мястото си, включително скромните ѝ спестявания и няколко златни украшения.
Според официалната версия, бабата починала от инсулт, предизвикан от силен стрес. Но никой не намериха. Аня пак се разплака. Колко ѝ липсваше баба ѝ! Тази жена я обичаше безусловно, без нищо да очаква в замяна. Някак си след смъртта ѝ всичко в живота на Аня се обърка.
Виталий започна да се дистанцира от нея, често оставаше до късно на работа или пътуваше в командировки. Аня заподозря нещо, но после се успокои, убеждавайки се, че мъжът ѝ се държи с нея както преди—интересува се от дъщеря им, прекарва с нея достатъчно време.
Тъкмо се беше успокоила, когато видя съпруга си в ресторант с друга жена. Двойката седеше, държейки се за ръце, а на масата бяха запалени свещи и имаше шампанско. Аня не се сдържа и направи сцена в ресторанта. Съпругът дори не се извини, а просто каза:
– Да, Аня, така се случи. Съжалявам, че ни видя, но разбери, понякога имам нужда от разрядка в нашите отношения. – Младата непозната само се захили, а той я погледна с крайчеца на окото и продължи: – Но за нас нищо няма да се промени. Ти си моята жена и имаме дъщеря да отглеждаме.“— Няма да се промени? Сериозно ли говориш? Всичко вече се промени! — крещеше Аня. — Напускам те и вземам дъщеря ни със себе си.
— Аня, помисли си добре. Защо ти са тези проблеми? Живееш осигурен живот, всичко ти е поднесено наготово. Всеки мъж може да има някое и друго приключение отстрани, голяма работа. Какво реагираш така, сякаш е нещо нечувано? И ако мислиш, че ще ти плащам огромна издръжка, не се залъгвай. Официалният ми доход не е толкова голям.
Приятелката на мъжа гледаше двойката с явен интерес и дори беше взела телефона в ръка. „Ами ако се стигне до скандал, мога да заснема клип и да го пусна в интернет,“ мислеше си тя и се смееше. Аня вече не я виждаше — за нея съществуваше само мъжът й.
— Виталик, не те познавам. Отвратена съм да говоря с теб. Предлагаш ми да си затворя очите за твоите изневери и да търпя? Днес ще те напусна.
— Е, виждам, че си направи избора. Ако си тръгнеш, ще се разведем. Не ми трябва жена от разстояние. Кой ще се грижи за къщата, кой ще готви?
Аня тежко въздъхна, не каза нищо повече, обърна се и излезе. Кога Виталик стана такъв? Дали тя сгреши някъде? Аня беше на 35 години, добра домакиня, винаги се стараеше да зарадва Виталик с вкусни ястия. През последните четири години се занимаваше единствено с дъщеря им — той настоя да не се връща на работа.
Аня беше доволна от това. Дъщеря им растеше активна, открита, жизнерадостна и непрекъснато радваше родителите си. Но сега жената разбра, че е направила голяма грешка, като не се върна на работа. Спестяванията им се стопяваха бързо. Аня беше свикнала да не си отказва нищо, още по-малко на дъщеря си. Имаше нужда да плаща за басейн, за храна, за апартамент.
Скоро щеше да се наложи да заложи в ломбарда бижутата си, а това вече беше път без изход. Ако не успееше да си намери официална работа, мъжът й можеше да спечели попечителството над Иришка. Тази мисъл ужасяваше Аня. Тя започна да разчиства вещите в гардероба. Това занимание я успокояваше. Вече беше прегледала всичко в шкафа в дневната. Сега дойде ред на спалнята.
Тук, в гардероба, беше известният бабин куфар с двойно дъно. Като дете, дядо й й беше показал това чудо и малката Аня обичаше да крие там своите цветни хартийки. Ако не знаеш за тайното отделение, откриването му беше невъзможно.Жена с голямо усилие извади тежкия куфар. Отвори го и се потопи в света на спомените. Стари снимки, писма, дипломни албуми на Ани от училището и университета. Беше минал повече от час, вече беше късно. Трябва да си лягам, утре пак отивам на поредното интервю, убеждаваше се Анна. Но пред нея оставаше още онова тайно отделение.
Тя го отвори и извади от куфара малка торбичка от изтъркан червен кадифе. Вътре имаше две по-малки торбички и съвсем малко тефтерче. Аня никога досега не беше виждала нещо такова в бабиния дом. Тя отвори първата торбичка. Вътре имаше старинен часовник на верижка и златен медальон. В медальона имаше снимка. Млад мъж в униформа, жена със стилна прическа и малко момиченце.
Анна беше сигурна, че на снимката не е нейната баба. Това бяха съвсем непознати за нея хора. В торбичката намери пожълтяло листче, на което бяха написани име, фамилия и дата на раждане. Нищо от това не ѝ говореше нищо.
Жената отвори втората торбичка и извади от нея обеци и пръстен с камък. Бижутата бяха много елегантни. Такива Аня беше виждала само в музеи. Прозрачните камъни блестяха толкова силно на светлината на полилея, че нямаше никакво съмнение – това бяха скъпи диаманти.
Бижутата на Ани, сравнени с тези произведения на ювелирното изкуство, изглеждаха като обикновена евтина бижутерия. И в тази торбичка имаше листче с име, фамилия и дата на раждане.
Аня скочи и започна да обикаля из стаята. Откъде баба ѝ, една обикновена учителка, има такива богатства? Ами тефтерчето? Анна го отвори. Вътре бяха написани пет фамилии с инициали. До първите три фамилии имаше плюсове и дати от периода 1985–1990 година. Това беше почеркът на баба ѝ.
Анна усети, че зад всичко това стои голяма тайна, и сънят я беше напълно напуснал. Тя си направи силен чай и започна да си припомня разкази на баба си и майка си. Но нищо не разбра, докато не заспа. Сутринта тя се обади на майка си, разказа ѝ за находката и чу една много интересна история.
Оказа се, че прадядо ѝ е служил през първата половина на миналия век. Откъде са се появили тези бижута, никой в семейството не е разказвал. Вероятно бабата е решила да ги върне. Двама от хората, изглежда, не са били намерени.
– И на мен мама дълго време не ми беше разказвала за това – каза майката на Анна. – Едва преди няколко години ме помоли да се опитам да намеря тези двамата. Аз не потърсих никого. Колко години са минали. Предложих ѝ да продаде тези бижута, но баба категорично отказа. Може би крадци са ги търсили, но не са намерили. Не исках да ти разказвам, за да не те притеснявам. Продай ги, тези пари ще ти стигнат за години охолен живот. И за нас не забравяй.Аня няколко дни се чудеше какво да прави. Изкушението беше голямо. Тя беше разбрала приблизителните цени. Дори една трета от стойността на тези съкровища би ѝ стигнала за спокоен и безгрижен живот. Тя вече беше разпределила тези възможни пари между себе си, майка си и брат си.
Но от друга страна, тези ценности не бяха нейни. Те бяха пропити със сълзите и вероятно кръвта на невинни хора. Прадядо ѝ беше запазил тези украшения с риск за живота си, както и имената на техните собственици, и то не просто така. Той е искал да ги върне, а съпругата му и дъщеря му са се опитвали да направят това.
А сега правнучката просто ще продаде всичко и ще изхарчи спокойно тези пари? Все пак трябваше да се опита да намери потомците на онези, на които принадлежаха украшенията. Тя часове наред седеше в интернет, но нищо не намери. Сподели с един познат от института, а той сякаш откри внука на една от жените от списъка.
— Ето, виж. Търсих в архивите. Тя се е омъжила и вече носи друга фамилия. Нейният внук е доста известен адвокат в нашия град. Между другото, не е женен.
— А това какво общо има? А относно мъжа, нищо ли не успя да откриеш?
— Не.
Анна приключи разговора, прегледа контактите, които ѝ изпрати приятелят, и влезе в сайта на адвокатската фирма. Отвори снимката на предполагаемия внук, Никита Андреевич. От нея я гледаше уверен брюнет с мъжествено лице. Анна той ѝ хареса.
Тя си записа час при него под претекст, че има нужда от консултация за развод. След раздялата със съпруга си почти не излизаше навън и сега ѝ се искаше да изглежда перфектно. Анна отиде в салон за красота, направи си маникюр и прическа. Дълго избира тоалет и в крайна сметка се спря на рокля и обувки на висок ток.
Никита Андреевич ѝ направи най-добро впечатление. Елегантен, внимателен мъж с отлични маниери. Скъп костюм и вратовръзка. Адвокатът внимателно изслуша Анна и ѝ увери, че Виталий няма да може да спечели делото за попечителството над дъщеря ѝ. В такива случаи съдът винаги е на страната на майката.Най-накрая тя се осмели да заговори за истинската цел на посещението си. Анна не се реши да донесе със себе си украшенията, но му показа снимки на телефона си.
— Сега ще ви покажа и аз нещо — възкликна мъжът. Той извади телефона си и започна бързо да преглежда снимките. — Ето, вижте.
Анна видя снимка на старинен портрет на млада красива жена. На нея бяха същите обеци и пръстен. — Това е прабаба ми, — усмихна се Никита. — С истинско чудо намерих този портрет. Знаете ли, тя все още е жива. Сега е на почти сто години, вече е много слаба, почти не говори. Мога да ви запозная с нея.
— Не, защо да я притесняваме. И без това ще ви дам всичко.
Тя подаде на Никита обеците и пръстена. А дори и часовника с условие адвокатът сам да намери наследниците. Колко ѝ харесваше този мъж! Никита се погрижи за развода на Анна и всичко приключи възможно най-добре за нея.
Е, поне нещо и на нея ѝ се падна, би си помислил критичният читател. И може би ще е прав. Дали приятелят на Анна и този адвокат не я измамиха ловко?
