– Женька, отвори! – неистово крещеше някой отвън и тропаше с крака по железната ограда. – Роднини дойдоха!
Алена с мъка разбуди мъжа си, изтощен след нощната смяна.
– Андрей, страх ме е, някой се опитва да влезе в двора ни. И някакъв Женька викат – тук такъв няма.
– А, това сигурно е чичо ми, почина преди три години – съобщи Андрей със спокойна прозявка. – Може би някакви негови другари са.
– Не, викат, че са роднини.
– Добре, ще видим какво е. – Андрей се протегна, обу си шортите и тръгна към вратата, докато босите му крака шляпаха по дървения под.
Отвън в двора яростно лаеше Нирок, кучето, останало с тях от наследството на баба му.
Всички деца на бабата починали млади, прекършени от типичните за селото злощастия – мъка и прекаляване с алкохола.
Последните години само Андрей я посещавал. След нейната смърт той се преместил в къщата с младата си жена, прие наследството – нямаше други желаещи.
Вложи много труд и пари в дома – оправи покрива, пренареди печката и заживя доста добре.
Андрей отвори малкото прозорче на портичката и строго попита:
– Какво става тук, защо крещите? Нали има звънец, за кого е там?
– Отваряй и викай Женька! Ти самият кой си?
– Собственикът съм. А Женька какъв ти трябва? Ако говориш за сина на баба Нюра, той почина отдавна. Късно дойдохте.
Човекът отвън малко смекчи тона и заговори по-спокойно:
– А ти кой си? И къде е бабата? Аз съм Ванька, нейният внук, син на Валентина.
– Аз съм Андрей, също неин внук, което значи, че сме братовчеди. Почакай, ще отворя.
Андрей отвори портичката. Отвън стоеше огромен мъж, почти два метра висок, никак не приличащ на пухкавото, добродушно момче Ванька, което помнеше.
Братът направи крачка напред и го прегърна силно. След това се обърна към паркираната кола на пътя и извика, размахвайки ръце:– Ритка, Ромка, Настька, излизайте, елате всички насам.
Андрей потрепна. От колата слезе жена, напълно подхождаща на Иван – ръст на гренадир и също такова телосложение. А след нея две деца на възраст около 9–10 години, приличащи досущ на родителите си.
– Гордостта ми, годинка разлика! – рапортува Иван. – А това е съпругата ми, Маргарита.
– А ти как си, женен ли си, деца имаш ли? Покани ни вкъщи, Андрюха, да си спомним златното детство.
Андрей се дръпна встрани, пропускайки непоканените гости. На стъпалата вече стоеше Алена, придържайки със свободната си ръка вратата.
Докато всички се запознаят, докато седнат да пият чай, изминаха два часа. Андрей извади старите бабини албуми със семейни снимки и всички със смях разглеждаха детските и възрастните фотографии.
После жените започнаха да приготвят вечеря. Времето отиваше към вечерта, а гостите изобщо нямаха намерение да си тръгват.
Алена реши деликатно да намекне:
– А вие за дълго ли сте при нас?
– О, ние всъщност тръгнахме към чичо и баба, нали си мислехме, че не сме се виждали отдавна с родата. Просто изобщо не знаехме кой е починал, кой е наследил къщата.
Да вземем да постоим месец при вас? Втората половина на къщата е празна, нали? Лятната част? Нямате нищо против, нали?
Че иначе нищо не стига за море! Пък и в града каква почивка?! Ритка е в отпуск, децата са във ваканция…
Нали сме си роднини. Няма да ни изгоните, я, виж какъв палат имате. – Иван хвърли завистлив поглед към гостната, ремонтирана с много любов от Андрей, с климатик и модерни мебели.
– Да, разбира се, останете. Сега ще отворя онази половина. Водопровод съм въвел още при баба, има душ, тоалетна – живейте с удобство.
Андрей отиде за ключовете. А семейството на братовчед му се отправи към колата за вещите си. Паркираха я под навеса в двора.
Вечерта Иван със семейството си реши да накладе скара. Отидоха набързо до близкия голям магазин край шосето.
Поканиха и Андрей с Алена, но те отказаха. И двамата щяха да бъдат на работа на следващия ден.
Въпреки това, да заспят както обикновено, не беше възможно – писъците, смехът и високите разговори се чуваха дори през затворените прозорци.
Освен това, децата решиха да дразнят Нырка, и кучето лаеше настървено безспир.Към полунощ Андрей беше извън себе си. Разговорът с Иван не доведе до никакви резултати:
– Ех, братле, какво си се развалнувал, детско време е още. На кого пречим тук, не сме в града. Хвани, успокой нервите си, че това не е здравословно. Да се ядосваш прекалено много – вредно е.
Стиснал зъби, Андрей се прибра в своята част от къщата. Алена също не можеше да заспи, въртеше се неспокойно. Тревожно попита мъжа си:
– И какво стана, успя ли да ги убедиш да са по-тихи?
– Как мислиш? У Иван и родителите му бяха такива – викаха из цялото село.
Ех, Аленка, май грешка направих, че им посегнах ръка за помощ. Чувствам, че нищо добро няма да излезе от това.
***
Първата седмица, в която живееха врата до врата с гостите, мина напрегнато. Но Алена и Андрей се стараеха да бъдат доброжелателни. Все пак се наложи да приютят кучето в преддверието.
Децата го подлудиха до такава степен, че горкото животно почти загуби гласа си от толкова лай. А и Алена все по-рядко излизаше на двора.
Ту Иван се препичаше по бански, ту Рита простираше прането си на опънати въжета между ябълките.
Вечер Андрей понякога все пак седеше с роднините на една маса в двора, под навеса.
Иван все го разпитваше как е живяла баба му през последните години, дали са останали други роднини. Особено се интересуваше как Андрей е придобил наследството – дали е имало завещание.
Шегуваше се, че и той май щял да напише такова, за да не се измъчват жена му и децата му със законови формалности.
Андрей разказваше охотно. Но толкова настойчивото внимание на братовчеда постепенно започваше да го безпокои.
Месец измина, а гостите изобщо не мислеха да тръгват. Напротив, накрая едва ли не поставиха ултиматум на Андрей и Алена: Рита и децата оставали тук, а Иван, понеже работи на строителни обекти, щял да идва вечер при семейството си.
Скоро пристигнаха и вещите на семейството – една голяма товарна „Газела” едва ги побра.
Държанието на неканените гости също се промени – започнаха явно да се чувстват като стопани. А после на Андрей звънна нотариусът. Обясни, че са се появили нови наследници.
И макар сроковете да бяха минали, те възнамерявали да съдят.
Тази вечер Андрей се прибираше вкъщи в особено лошо настроение. Отиде направо до лятното преддверие на неотопляемата половина на къщата, където се беше настанил Иван със семейството си, и започна да чука силно по вратата.
Дълго време никой не отваряше, макар че всички бяха вътре. Накрая на прага все пак се появи братовчедът.– Какво, братле, не искаш да делиш? – усмихна се Иван. – Нотариусът вече ти е изпял всичко, нали?
– А какво има за делене, Ванка. Години наред не идвахте при баба, за този дом пръста си не мръднахте, а сега искате всичко да заграбите?
– Точно това очакваше баба. Затова написа завещанието. Всичко е законно, специално ходихме при нотариуса.
– Вие къде бяхте, когато тя боледуваше, когато не можеше да излезе от дома? Когато вече даже дърва не можеше сама да нацепи?
– Аз по закон съм също толкова наследник, колкото и ти. А бабка беше вече стара, може и да не е била на себе си, забравила за другите внуци.
– Както искаш. Аз ще отида в съда. Ще си взема поне едно парченце от наследството. А по съвест – половината къща с двора.
– И внимавай, братле, недей да се мяташ много, защото ще поискам и твоята част – с климатика и ремонта.
Иван се изсмя, сякаш се радваше на удара си, и затвори вратата. Андрей се прибра вкъщи и разказа всичко на Алена. Тя изпадна в ужас от перспективата за такова съседство:
– Нима нищо не може да се направи? Те са просто нагли паразити, като колорадски бръмбари, завладяват територията!
– По закон ние сме прави, нищо не сме нарушили. Ще се борим, Аленке. Това е нашият дом, няма да отстъпим на тези нашественици. Вече сто пъти съжалих, че въобще ги пуснах тогава.
Минаваха дни, Алена работеше в техния семеен малък селски магазин, в който двамата с Андрей бяха вложили всички свои спестявания, и все по-често тъгуваше, потъвайки в мрачни мисли.
На тях с Андрей вече им бяха изпратили документи за съдебен призов. Иван със семейството си ставаха все по-нагли. А животът в обичания им селски дом ставаше непоносим.
Един ден младата жена дори се разплака направо на работното си място.
Чакащата на опашката неофициална старейшина на селото, леля Шура, не се поколеба:
– Кой, дъще, те е засегнал? Разказвай всичко.
Други съседки също се струпаха около тезгяха, съревновавайки се да утешават Алена.
Тя разказа всичко – за наглостта на братовчеда на Андрей и за това, че скоро може изцяло да изгубят любимия си дом.
– Няма да стане това – убедено каза леля Шура. – Помня аз и Ванко, и родителите му. Винаги са били нахални, алчни и завистливи за чуждото добро.
– Вие толкова вложихте в този дом, и при живота на Нюра, и след това – покрива сменихте, печката пренаредихте, основата повдигнахте, а дървения материал за беседката взехте от ваше стопанство, защото всичко това не е безплатно.Кажи на Андрейчо да мине при мен довечера. Ще измислим как да помогнем за вашата беда.
Алена предаде на Андрей думите на съседката. Той отиде на гости и изглеждаше, че се развесели. Но на Алена не разкри всичките си планове – каза, че се страхува да не изплаши късмета.
След седмица беше насрочен съдът по иска на Иван. Мъжът отсъстваше постоянно заради работа – лятото на фермата е натоварен сезон, а той беше механизатор и нямаше време за почивка.
Алена също се захвана с делата в магазина, за да се разсейва от тъжните мисли.
На съда Иван и семейството му се появиха в пълна парадна униформа, с нагли усмивки. Андрей дойде уморен, направо от смената. Но имаше подкрепа – група от селяните го придружи. А леля Шура вървеше начело на малката процесия като генерал на парад, блестейки с ордена си „Герой на труда“.
Своите аргументи страните изложиха сами. Докато Иван се опираше на това, че не знаел за наследството, и че децата му имат нужда от чист въздух, защитниците на Андрей извадиха много по-сериозни доводи.
От града дойде синът на леля Шура, известен адвокат. А селяните подробно разказаха всичко, което Андрей е направил за дома.
Намериха се дори документи, доказващи разходите му – за дървен материал, тухли за основите, желязо за покрива – всичко купено от местните.
Освен това свидетели потвърдиха, че бабата винаги е смятала за единствен наследник на селската къща именно този внук. Точно това и записала в завещанието си.
Андрей спечели делото. И въпреки че Иван заканваше да подаде нов иск, беше видно, че духът му е пречупен. А пред дома в селото ги чакаше нова изненада. Камион с вещи – колегите на Андрей се бяха погрижили изселването на нежеланите гости да мине без препятствия.
Срещу здравата бригада от механизатори Иван нямаше аргументи. Той, Маргарита и децата си тръгнаха без да се сбогуват.
Андрей с облекчение пусна Нирката в обичайния му двор, заключи портата и седна на стъпалата, прегърнал щастливата Алена през раменете.
– Както си с хората, така са и те с теб. Селото не е град, Аленке. Тук хората са истински, виждат всичко – кой как живее и каква е стойността му.
Алена се притисна към рамото на мъжа си и се усмихна щастливо, присвила очи към залязващото слънце. Утре очакваха целото село на гости за пирогите.
В антрето вече набухваше маята за тестото. А сутринта щеше да дойде леля Шура, за да помогне с готвенето.
Колко е хубаво в тяхното село. И хората наоколо са прекрасни.
Автор: Екатерина Коваленко
