Онази вечер дълго не успявах да заспя. Спомените нахлуваха на вълни, връщайки ме в миналото.
Преди пет години дори не можех да си представя, че животът ми ще се промени така. Успешен юрист, градях кариера в голяма компания. А после срещнах него – Андрей.
Появи се в компанията ни като новия финансов директор – висок, строен, със самоуверен поглед. Само след седмица целият женски колектив вече шепнеше за новия шеф.
А той избра мен. Завъртя ми главата, очарова ме, обсеби мислите ми. Ухажваше красиво – ресторанти, театри, букети цветя.
– Такава жена трябва да бъде украшение на дома, а не да седи в офис – казваше той, докато галеше ръката ми.
Смеех се.
– Колко си консервативен!
– Така е. Мъжът трябва да издържа семейството, а жената – да създава уют. Майка ми е жив пример за това… – продължаваше той с разказите за майка си, която посветила целия си живот на семейството. Подчертаваше колко е важно да се пазят традициите. Влюбих се до уши – толкова правилен, надежден.
След три месеца ми предложи брак. А след сватбата започна да намеква, че е време да напусна работа.
– Люба, защо ти е това? Аз изкарвам достатъчно. Искам да се прибирам в дом, където ме чака моята любима жена, а не партньор, затрупан с работа.
Приятелката ми Ленка беше възмутена.
– Напълно ли си се побъркала? Пет години учене, три години стаж, изгради кариера – и сега всичко да пропилееш?
Но аз бях готова на всичко за любовта.
Напуснах работа. Потопих се в домашните грижи. Учих се да готвя като неговата майка, държах къщата в перфектен ред. Свекърва ми ме хвалеше.
– Това е правилният избор, дъще. Мъжът се задържа с грижа.
Онази вечер преди година идеалният ми свят за първи път се разклати. Андрей се прибра у дома загубен, необичайно затворен…
– Трябва да поговорим – казах му.
Причината беше неговата кореспонденция с колежка, която случайно намерих в телефона му. Съобщенията бяха ясни – имаше флирт в службата.
Молеше ме да му простя, кълнеше се, че е било грешка и няма да се повтори.
Тогава му простих. Повярвах. Реших да се боря за семейството.
Андрей ме носеше на ръце, обсипваше ме с подаръци, беше внимателен и грижовен. Аз се стараех повече от всякога: готвех любимите му ястия, посрещах го от работа в красиви рокли, създавах уют.
С времето болката отслабна. Научих се да не трепвам при звука на телефона му, да не проверявам джобовете му, да се доверя отново.
Свекърва ми често идваше на чай.
– Любашка, ти си нашата умница! Виж как си откормила Андрюшка, чак бузите му блестят. А помниш ли какъв слаб беше?
Усмихвах се, подреждайки прясно изпечените сладкиши. Галина Петровна обичаше да бърбори за какво ли не.
– А Верка, моята съседка, представи си, мъжът ѝ хванал друга, и тя си събра багажа, та при майка си. Сега се къса от яд – той намерил друга, по-млада…
– Мамо – помръщваше се Андрей, – стига с тези тъжни истории.
– Каква тъжна! Люба постъпи правилно, че прости. Мъдра е не тази, която избягва от дома, а която умее да запази семейството.Мълчах. Какво можех да кажа? Размених кариерата си за кухненска престилка, свободата си – за ролята на пазителка на домашното огнище. И уж сякаш всичко се беше наредило…
Първите знаци се появиха тази пролет.
Андрей започна да се прибира късно от работа, появиха се изненадващи командировки. Телефона си все по-често криеше от мен.
— Андрейчо, защо не вземем отпуск? — предложих един ден на вечеря.
— Не сега, слънце. Проектът е важен, разбираш сама.
А след това започнаха разговорите за пари.
— Чуй, а защо не изтеглим спестяванията си? Харесах един отличен вариант за вложение.
Нещо ме жегна отвътре. Две години спестявахме за кола за мен. Самият Андрей настояваше — каква работа е това жена му да се тресе в автобуси? Миналата есен дори си изкарах шофьорска книжка.
Минаваха месеци. Все повече се потапях в ролята на идеалната съпруга.
Особено тежко беше в неделите, когато цялото семейство на Андрей се събираше вкъщи.
— А преди как беше — жените си знаеха мястото, — обичаше да казва свекърва ми. — А сега какво е? Всички се втурнали да стават бизнес дами!
Андрей одобрително кимаше.
— Така е, мамо. Ето, на Сергей съпругата му — директор на фирма. Не е вкъщи, готви не може. Това ли е семейство?
Мълчаливо подреждах чиниите, преглъщайки обидата. Някога и аз бях успешен юрист.
Вечерите често преминаваха в спорове.
— Люба, какъв е този навик да ходиш у дома с дънки? Облечи рокля, сложи червило. Съпругата трябва да радва мъжа си.
— Андрей, по-удобно ми е така.
— А на мен не ми е удобно! Прибирам се от работа, а жена ми изглежда като момченце.
Устъпвах. Винаги отстъпвах.
Купувах красиви рокли, учех се да се гримирам „не вулгарно, а женствено“.
Но най-много ме гнетеше, че все още нямахме деца. Опитвахме, но без успех.
— Може би е време да се прегледаме? — предложих веднъж.
— Защо? — махна с ръка Андрей. — Нека всичко става с времето си. Мама ме е родила на трийсет.
— Но аз искам деца сега…
— А аз искам жена ми да не се истерясва за глупости! — повиши тон той. — Самата ти си виновна — много си изнервена. Отпусни се, намери си нещо полезно.
„Полезно“ според него бяха курсовете по кулинария и училището за ръкоделие. Записах се. Сега бродирах кръстчета и правех фигурки от фондан.
Приятелките ми постепенно се отдалечиха. И аз спрях да им се обаждам — за какво да говорим? За нова рецепта? За това как правилно да пера ризи?
Понякога само Ленка се обаждаше.
— Люба, напълно си закопала себе си! Погледни се — превърна се в домашна помощничка! Къде е онази умница, която блестеше в юридическия факултет?— Щастлива съм, Лен. Наистина.
— Какво щастие, това? Това е златна клетка!
Може би беше права. Но задушавах тези мисли. Все пак при нас всичко е наред. Нали така?
Всеки ден се превърна в непрестанна въртележка от домашни задължения.
Андрей беше взискателен към детайлите.
— Люба, защо ризите не са подредени по цветове? — питаше той, надничайки в гардероба. — Белите трябва да са отделно.
— Скъпи, каква е разликата?
— Огромна! Редът трябва да е навсякъде.
Той си водеше специален тефтер, в който записваше разходите. Всяка събота сядахме на масата, и аз му давах отчет за всяка похарчена стотинка.
— Какво е това „козметика”? — мръщеше се той. — Пак ли си купувала тоя боклук?
— Ама, Андрюша, ти сам каза, че жената трябва да е поддържана…
— Трябва. Но с мярка!
Един ден си купих нови дънки — старите се бяха износили напълно.
— Полудя ли? Три хиляди за парцал? — възмути се вечерта. — Аз говорих ли ти: носи рокли. Утре веднага ги върни!
Срещите с приятелки ставаха все по-трудни. Андрей постоянно звънеше, питаше къде съм.
— Защо се бавиш толкова? Вече е осем вечерта!
— С момичетата сме в кафене…
— Какво кафене? А вечерята кой ще приготвя?
Ленка беше бясна.
— Той те държи за домашна прислужница! Какво следва? Да сложи проследяващо устройство на теб?
— Той просто се тревожи. Обича ме.
Но червейчето на съмнението се загнездваше все по-дълбоко. Особено нощем, когато не можех да заспя.
Един ден сестра ми Наташка дойде при нас с нейния лаптоп.
— Виж, такова нещо… Можеш ли да хвърлиш око на договора? Аз не разбирам от тези юридически термини.
Зачетох се в документа. Спомних си стари навици, дори намерих няколко подводни камъка в текста.
— Любов! — разнесе се строг глас от вратата. — Какво е това?
Андрей стоеше на прага, стискаше юмруци.
— Мислех, че се разбрахме: никаква работа! Ти обеща…
— Това не е работа, просто помагам на сестра си…— Значи моето мнение вече не те интересува? — лицето му пламна. — Малко ти е, че обядът не е готов, ами ти и…
Наташка бързо затвори лаптопа и излезе. А ние цяла нощ изяснявахме отношенията си.
Една сутрин се готвех да отида при баба на село. Станах по-рано, приготвих закуска за Андрей, стегнах чантата с подаръци.
— Сигурна ли си, че ще отсъстваш цял ден? — попита той, докато връзваше вратовръзката си.
— Да, ще се върна вечерта. Баба ме помоли да ѝ помогна с градината.
— Гледай да не закъсняваш. И дръж телефона си включен.
Кимнах, по навик го целунах набързо по бузата и се запътих към автобусната спирка.
Денят обещаваше да бъде слънчев. Представях си как ще прекарам време далеч от градската суета, ще се надишам на чист въздух и ще си побъбрим с баба.
Телефонът звънна, докато вече стоях на спирката.
— Любенце, дъще, — чу се гласът на баба, — още не си тръгнала, нали?
— Не, бабо, чакам автобуса.
— Ах, добре тогава! Защото с Петрова сега ще отидем до съседното село. Искаме да купим прасенце, че наши познати дават евтино. Така че не идвай днес, мило дете. Щом се върна, ще ти звънна.
Сложих телефона в джоба си, объркана. Целият ден беше пред мен, а у дома нямах какво да правя — чистих вчера, обядът беше готов.
Още в коридора чух познати гласове. Вратата беше открехната. Застинах на прага, неволно слушайки.
— Не, Андрей, не! — раздразнено каза свекървата. — Няма да взема София у дома! Имам гарсониера, къде да я сложа?
— Мамо, поне за месец-два — гласът на мъжа ми звучеше необичайно умолително. — Докато ѝ купя апартамент.
— А откъде ще вземеш пари? — попита саркастично свекървата.
— Ами… с Люба спестявахме за кола. Тя и без това нямаше кога да кара — само вкъщи си седи. Ще взема тези пари, а за нея ще измисля нещо. Ще ѝ кажа, че съм ги вложил в бизнес или нещо подобно…
Стоях безмълвна, боейки се да издам присъствието си.
— И въпреки това няма да стане! — отряза свекървата. — Стига ми твоите проблеми. Споредправя се с твоята София.
— Татко, искам вода — внезапно прозвуча детски глас.
Светът сякаш спря. В ушите ми зазвънтя.
— Тихо, Димка — отвърна притеснено Андрей.
— До това доведе! — извика свекървата. — Пет години го криеше, а сега какво? София вече не може да си позволи квартира и влачиш тях тук при мен?
— Мамо, разбери, тя е в безизходица. Хазяйката продава апартамента, няма къде да отидат…
— А Люба? Помисли ли за жена си?
— Ще се оправя някак си. Сега най-важното е да уредя Димка и София.
— Татко, — отново каза детският глас, — баба не ни ли обича?
Чух как съпругът ми тихо отговори нещо на сина си. Пет години. През цялото време, в което бяхме женени, той имаше друго семейство. Докато следеше обажданията ми и контролираше всяка моя стъпка, някъде другаде растеше неговото дете.Безшумно се качих на етажа над нас. Седнах на перваза на прозореца и зачаках. Половин час по-късно вратата на нашия апартамент се хлопна — те излязоха. Чух как мъжът ми казваше нещо на сина си и как токчетата на свекърва ми отекваха по стълбите.
Изчаках още малко, после извадих телефона и повиках такси. Двайсет минути по-късно вече влизах в автосалона.
— Добър ден, — усмихнах се на мениджъра. — Искам да купя кола. Още сега.
— Разбира се, какво ви интересува?
— Нещо компактно, за в града. И в бял цвят.
Два часа по-късно подписвах договора за покупко-продажба. Всичките ни спестявания с мъжа ми — които вече са само мои — отидоха за чисто ново бяло хечбекче.
Качих се зад волана и за първи път през деня се усмихнах.
Запалих мотора. В жабката лежаха документите за колата и молбата за развод, която попълних направо в автосалона.
Изчаках го да се прибере вкъщи. Той влезе и замръзна, щом ме видя в антрето.
— Люба? Ти трябваше да си при баба ти.
— Нещо не се получи. Но пък успях да чуя разговора ти с майка ти. И, макар и задочно, да се запозная с твоя син.
Андрей пребледня и се облегна на стената.
— Помниш ли, че преди година се кълнеше, че никога повече няма да ми изневериш? Молеше за прошка, казваше, че е било случайност, грешка? — говорех спокойно, въпреки че отвътре всичко гореше. — А сега излиза, че имаш петгодишен син. Значи, когато се оженихме, ти вече си създавал втора фамилия.
— Люба, мога да обясня…
— Не, Андрей. Не можеш. Пет години лъжи не можеш да обясниш. Пет години ме следеше на всяка крачка, четеше съобщенията ми, правеше сцени за всяко по-късно прибиране от работа. А ти самият…
— Ще оправя нещата! Кълна се! Със София всичко е приключило, аз…
— Събирай си нещата, — прекъснах го. — И си тръгвай.
Той объркано огледа наоколо.
— Ах, да, парите, — усмихнах се. — Можеш да погледнеш през прозореца. Виждаш ли бялата кола? Това са нашите спестявания. Всъщност, вече моите. Така че апартамент за София ще трябва да търсиш с твои пари.
Той ме гледаше с отворена уста, а аз усещах удивително спокойствие.
Повече не трябваше да се преструвам, че вярвам на лъжите му. Не трябваше да се правя, че не забелязвам поредната измама.
Когато вратата се затвори зад него, се приближих до прозореца. Андрей излезе от входа, огледа новата ми кола, после вдигна глава към нашите прозорци. Аз се отдръпнах в сянката на завесите.
Извадих от чантата ключовете за новата кола. Утре е първият ми работен ден като свободна жена.
И ще отида на работа със собствена кола.
