– Твоят Максим те мами! – заяви майка ѝ по време на закуска.
– Откъде ти хрумна това? – Ирина погледна майка си с изненада.
– Вчера се прибра късно през нощта, от него миришеше на дамски парфюм. Какво тук не е ясно? – сухо отбеляза Елена Василева.
– В момента има сложен проект в работата, предупреди ме за това. А миризмата… може би си се заблудила – уверено отговори дъщерята, опитвайки се да скрие раздразнението си.
– Наистина ли мислиш така?
Майка ѝ изпитателно се взираше в лицето на Ирина, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ.
– Ира, не искам да страдаш, ти знаеш това…
– Тогава спри да ми причиняваш болка – рязко отвърна Ирина. – И по-добре се занимавай с твоите неща, вместо да следиш Максим.
– Не го следя – засегна се Елена Василева. – Но живеем заедно и виждам, че нещо не е наред. Не мога просто да си затварям очите за това!
– Дори и да забелязваш нещо, това не е твой проблем. Всичко ти се струва. Максим е честен с мен, просто има много работа. А и вече имаме достатъчно проблеми – погледни, какъв кредит ни виси.
Ирина отпи глътка кафе, след което погледна майка си.
– Трябва някак да свързвам двата края. Взех и допълнителна работа… И без това ми е тежко, мамо, а ти още ми товариш главата със съмнения.
– Добре, щом е така… Аз искам само добро за теб, но щом не искаш да чуеш майчиния ми съвет…
– Не че не искам, мамо, слушам те – смекчи тона си Ирина. – Просто в момента това не е навреме…
– А такива неща никога не идват навреме – заключи Елена Василева и излезе от кухнята.
Ирина само въздъхна.
***
През цялата седмица майка ѝ наблюдаваше зет си подозрително, но той сякаш не забелязваше погледите ѝ. В петък тя замина на гости при приятелка за една нощ.
Ирина се прибра по-рано вкъщи, с планове да вечеря сама в спокойствие и да си легне рано, без да чака съпруга си – сложният проект все повече отнемаше времето му.
– О, как така се прибра рано? – появи се Максим в коридора, щом жена му влезе в апартамента.
– През седмицата оставах до късно, днес ме пуснаха по-рано – машинално отговори тя. – А ти? Мислех, че ще се върнеш късно… Проекта завършихте ли?
– Не, – смутено отвърна той, – още не сме го приключили. Просто с една колежка огладняхме и решихме да дойдем тук, за да хапнем и продължим работата.
– Добре, – кимна тя, – ела, ще ви приготвя нещо за ядене.
Жената влезе в кухнята и видя „колежката“.
– Виктория, – представи се ярката брюнетка в делови костюм.
– Ирина, – каза съпругата и хвърли поглед към него.Той се суетеше на прага на кухнята и изглеждаше смутен.
– Ние, честно казано, вече се разпореждахме тук, кой да предположи, че ще се прибереш по-рано… Мислех, че ще сме сами, Елена Василевна вчера каза, че ще отиде при приятелка… – оправдаваше се той.
– Няма проблем – опитвайки се да запази спокойствие, сви рамене Ирина, като междувременно оглеждаше Виктория.
Максим забеляза погледите на жена си и бързо се опита да обясни:
– Виктория е моя колега… тоест, тя е шефка на отдела, в който работя, така че… работим заедно и… не си мисли нищо такова, просто сме колеги…
Докато съпругът се суетеше и се опитваше да обяснява, гостенката изглеждаше доста уверена в себе си.
– Ами ние, всъщност, вече свършихме за днес, така че ще вървя.
Жената се изправи и тръгна към изхода.
– Но утре, както винаги, се виждаме в офиса, проектът не търпи отлагане!
– Ама утре е събота – подметна Ирина.
– Е, какво да се прави – побърза съпругът, подавайки палтото на колежката си. – При нас няма почивка, когато проектът е към финала си.
– И какво беше това сега?! – попита Ирина, когато вратата се затвори зад гостенката.
– Ама аз обясних, това е Виктория, началничката на нашия отдел…
– Да, това го чух.
– Ами значи си говорихме за работни неща…
– И ти реши да доведеш чужда жена в дома ни, когато няма никого?
– Какво намекваш?! – избухна съпругът. – Да нямам право да поканя колежка у дома?
– Имаш, разбира се. Но, първо, това е апартаментът на майка ми, добре е да я попиташ. Второ, повтарям, каниш чужда жена в празен дом. Не ти се струва странно?
– Не, изобщо не ми се струва странно! – ядосано заяви той. – Но какво изобщо става тук? За веднъж се прибирам по-рано, а ти вместо да се зарадваш, ми правиш разпит!
Максим разтри глава с ръце и започна да крачи из стаята.
– Откъде изобщо идват тези подозрения? Майка ти ли те подучи? Или какво? Отдавна ме гледа странно!
– Майка ми няма нищо общо – излъга Ирина.
– Просто аз се опитвам да давам всичко от себе си, работя до припадък, дори допълнително у дома, а ти водиш някакви неясни момичета!
– Какви неясни момичета? – широко отпусна очи съпругът. – Казах ти сто пъти, Виктория е колега! Тя изобщо не е „момиче“!
– Тя е жена и трябва да призная, доста привлекателна, от онези, които ти винаги си харесвал – забеляза Ирина. – И да, подозрително ми е, че я доведе точно в деня, когато беше сигурен, че няма да има никого у дома.
– Какви глупости измисляш, Ира? Работя до изтощение, в почивните дни съм в офиса, правя всичко, за да изкарам повече пари, а ти ме подозираш в не знам какво!В този момент Ирина забеляза на перваза съд със златисто гърло, букет в шумяща хартия и кутия бонбони.
– И какво трябва да си мисля, когато водиш вкъщи някаква дама? И тези неща тук? – посочи тя подносите с ръка.
– Ами, например, че съм решил да зарадвам жена си! – каза Максим предизвикателно. – Такава мисъл не ти ли хрумна? Ако не ме беше нападнала на вратата, отдавна щях да ти ги дам!
– Така ли? – недоверчиво попита Ирина. – И по какъв повод е този пир?
– А защо въобще трябва да има повод?
Максим изглеждаше обиден, а Ирина започна да се съмнява в своите обвинения.
– Не знам… Обикновено цветя се подаряват на празници…
– И кой е определил тези правила? Може би исках да направя изненада на любимата си жена!
Ирина все още я гледаше със съмнение.
– Хайде, стига, Ира, наистина. С Виктория се връщахме от среща, бяхме гладни, решихме да хапнем нещо и бяхме точно в нашия район. И я поканих вкъщи. А по пътя реших да взема нещо за теб, за да отпразнуваме петъчната вечер.
Обяснението звучеше достоверно.
– Добре, щом е така – смекчи се Ирина.
– Естествено, а как иначе? – ободри се Максим. – Завърших всичко за днес и съм напълно свободен. Можем да си починем заедно, да се отпуснем, особено след като Елена Василевна няма да се появи до утре…
Мъжът се усмихна и я погледна с намек.
– Тогава изваждай чашите – въздъхна облекчено Ирина и му се усмихна.
***
– Толкова съм уморена от всичко това, просто не можеш да си представиш – жалваше се Ирина на приятелката и колежката си Лариса няколко дни по-късно. – Този кредит ме убива. А и мама с нейните подозрения съвсем навреме…
– Какви подозрения? – попита Лариса.
– Представи си, обвини Максима ми, че има любовница! Идвало си късно, работел през уикендите, подозрително било…
– А тя не е ли права?
– Разбира се, че не! Максим ме предупреди още преди месец, че започват сложен проект и ще бъде по-малко у дома. Освен това му обещаха добра заплата. Това ни е нужно, сама разбираш… А мама така ме беше ядосала, че оня ден за малко да го изгоня от дома!
– И какво направи горкият? – подхилна се Лариса.
– Ами, върнах се по-рано от работа и той беше поканил шефката си на чай. Щом видях тази Виктория, кой знае какво ми мина през главата. Нервите, плюс мама…
– Хм, не знам, може би и аз щях да се усъмня, ако съпругът ми доведе вкъщи някоя Виктория.
– И ти сега отиваш там… – въздъхна Ирина. – Максим никога не би въртял романи зад гърба ми. Още повече сега, когато първото ни притеснение са финансовите проблеми.
– Е, ти така си мислиш – отбеляза приятелката ѝ.– Добре, няма да говорим за това – прекъсна неприятния разговор Ирина. – По-добре да се заемем с работа, иначе вечерта пак ще трябва да се заседяваме, а аз имам още и допълнителна работа…
***
Когато Ирина се върна от работа, Елена Василевна вече я чакаше в кухнята. На масата пред майка ѝ лежеше обикновен телефон с копчета.
– Ето ти доказателството – загадъчно произнесе майка ѝ и посочи телефона.
– Доказателство за какво? – не разбра дъщерята. – И изобщо, какъв е този апарат? Никой от нас няма такъв.
– И аз се изненадах, когато го открих. Беше се търкалял под шкафа в антрето.
– Може би някой го е изпуснал? – започна да размишлява Ирина. – Всъщност, тук не идват особено много хора… Макар че миналата седмица до Максим дойде колежка…
– Колежка? – повдигна вежда Елена Василевна.
– Да, шефката му. Били са в нашия район по работа и той я доведе за чаша чай.
– Но този телефон едва ли принадлежи на жена. Още повече, съдейки по това, което видях в него, този апарат е на твоя мъж.
– Няма такъв телефон! – отговори Ирина озадачено, разглеждайки евтиното устройство. – Максим има хубав скъп смартфон, защо му е този боклук?
– Погледни съобщенията – посъветва я Елена Василевна.
Тя гледаше дъщеря си със съчувствие. Ирина включи апарата и започна да чете съобщенията.
***
Ключът в ключалката се завъртя и в апартамента влезе Максим.
– Здравейте на всички! – извика мъжът от антрето.
Когато влезе в кухнята и срещна погледа на жена си, той се смути.
– Защо си толкова намусена?
– Как е Виктория? – с напрегнат тон попита съпругата.
– Добре е – учуди се Максим. – Защо питаш?
– Нищо, просто се готви да ходи в санаториум, та си помислих дали няма здравословни проблеми… Между другото, казала е, че ще се радва да ѝ правиш компания – произнесе Ирина, без да откъсва поглед от мъжа си.
– В кой санаториум? – заекна той. – И откъде знаеш за това? Виктория ли звъня? Или дойде?
Лицето му изведнъж стана неспокойно.
– Не, тя ти е оставила съобщение.Ирина постави пред съпруга си злополучния телефон, мъжът пребледня.
– Това не е това, което си мислиш – започна той.
– А какво си мисля, Максим? Че съпругът ми има отделен телефон за връзка с любовницата си?
– Този телефон е за работа – заяви мъжът, но не погледна жена си в очите. – Корпоративен номер, фирмата го плаща.
– Охотно ти вярвам – кимна жена му. – А фирмата наясно ли е какви разговори водят служителите ѝ на корпоративния номер?
Максим мълчеше.
– Сигурно си изтрил излишното, но и това, което е останало, е достатъчно, за да разбера за какво е предназначен.
– И за какво?! – изсъска изведнъж Максим. – Какво толкова има там написано, че реши Бог знае какво?! Та казах ти, Виктория ми е колежка! Че е тръгнала на санаториум, и какво? Не може ли да ме информира?
По увереността, с която говореше съпругът ѝ, Ирина разбра, че подозренията за изтритите съобщения са верни.
– Сигурен си, че си бил внимателен и всичко излишно за всеки случай си изтрил, но последното съобщение така и не получи, защото изтърва телефона в коридора – продължи Ирина. – А твоята Виктория не можеше да знае, че сладката ѝ бележка ще я прочете някой друг, освен теб.
– И какво като я е написала?! – Максим се протегна към телефона.
Той бързо прочете съобщението и пусна ръцете си в косата.
– Казах ѝ да не пише нищо подобно! – промълви той отчаяно. – Как се стигна дотук?!
– Това е предателство, скъпи – мрачно отвърна съпругата. – Хайде, събирай се и тръгвай при Виктория в санаториума…
– Почакай, Ира, ти всичко грешно си разбрала! – опита се да се оправдае Максим. – Тя, Виктория, а аз, напротив, съм против…
– Максим, стига ме считал за наивна и глупава – рязко го прекъсна Ирина. – Отдавна не съм дете. Ако първоначално си затварях очите и ти вярвах, това беше моя грешка. Но сега всичко ми е ясно.
– А, ясно! Това е дело на Елена Василевна! – избухна Максим, резкият му глас се извися.
– И правилно е направила! Ако не беше мама, щях още дълго да вярвам на твоите приказки. Докато аз се раздавам на работа, за да покривам дълговете ни, ти си губиш времето в интриги!
– Между другото, и аз се старая за нас! – опита се да се оправдае.
– Достатъчно! – отсече Ирина, без да му оставя шанс да продължи. – Няма за какво повече да говоря с теб. И още нещо: кредитът, напомням, е на твое име. Сега е твоя грижа.
На Максим не му остана друг избор, освен да си тръгне. Ирина веднага подаде молба за развод и остана да живее при майка си.
След месец проектът на Максим приключи, а заедно с него угасна и романът с началничката му. Опитът да се върне при Ирина не успя – тя не поиска да му даде втори шанс. За нея стана ясно: семейството е важно, но доверието – по-важно. И тя вече нямаше намерение да търпи предателство.
