— О, Василий! Почакай малко, не бързай, не бързай. Трябва да поговорим!
Недалеч от входа, на пейката, седеше местната клюкарка Алевтина, която живееше на първия етаж. Още отдалеч, когато видя Василий да се връща от работа, тя се оживи и тръгна уверено към него.
— Нямам време, Алевтина. Имаш ли нещо спешно? Ако това са вашите входни работи — пари, събирания и други въпроси, то това не е при мен, обърни се към жена ми. Тя се занимава с финансите у нас.
— Не, Васко, тук става дума точно за теб. И на жена ти хич не ѝ е нужно да знае засега.
При тези думи жената се усмихна странно, предизвиквайки у Василий неприятно усещане в областта на плешките.
„Какво й става, не разбирам? Какви намеци прави? Не е ли твърде стара за закачки с мен? Ха, странна работа, какво става с хората. Навярно пак нещо в атмосферата се е объркало“, помисли си той, гледайки съседката с подозрение.
— Слушам те, — каза Василий, леко изкашляйки се за важност.
— Ще ми отговориш ли, скандалджия такъв, — хвана го съседката за ръкава и решително го дърпа към ъгъла на сградата. — Защо се отричаш от сина си?
— Какво? Какъв син? — стъписа се Василий, спомняйки си за двете си вече пораснали дъщери.
Такъв обрат в разговора той изобщо не очакваше. Можеше да си представи всичко от Алевтина, но такъв въпрос го остави напълно без думи.
— От твоя собствен, единокръвен син. Как може, Васко, толкова да нямаш съвест? А на външен вид изглеждаш като порядъчен мъж.
— Ъъъ… нещо не те разбирам, Алевтина. Да не си пила случайно днес малко повече? — попита Василий, удивлявайки се на собствената си дързост.
— Погледнете го! И обижда да се опита. Аз не пия, ясно ли ти е? А за сина ти говоря напълно сериозно.
— Е, добре де, поне ми подскажи за какво мога да си мисля — попита Василий, който никога не бе криввал от верния път. Но сега, волно или неволно, се сети дали случайно не е изкуфял и дали наистина не помни половината събития от живота си.
— Какво да намеквам?! Дъщеря ми Оксанка роди момченце преди два месеца, знаеш ли? Казва, че е от теб. Чаках, мислих, че ще ти се събуди съвестта и ще дойдеш сам. Но напразно. Нямаш грам съвест, Васко.
— От мен? — още повече се изненада Василий. — Твоята Оксанка?
Тази мома той винаги заобикаляше отдалеч, ако случайно я срещнеше из двора или във входа. Василий смяташе, че тя прилича на мъж. Така се случва понякога в живота — природата сгреши. Започне да прави момче, а излезе момиче.Грубите черти на лицето, широките рамене и липсата на каквато и да е женствена привлекателност напълно отблъскваха мъжете от Оксанка. Но тя – какво чудо! – още от четиринайсетгодишна възраст упорито търсеше внимание от страна на момчетата.
Васил често виждаше момичето в различни компании, които се събираха на пусто място зад тяхната девететажна сграда. Там тя, заедно с други тийнейджъри, пиеше бира, пушеше и се изразяваше нецензурно, изобщо без да се притеснява от съседите.
Щом Оксанка навърши осемнайсет, цялата сграда разбра, че скоро ще стане майка. Съседите започнаха да коментират кой ли от местните младежи е бащата, но никой вече не се виждаше до момичето. Всички решиха, че ще бъде самотна майка, което предвид начина ѝ на живот изглеждаше логично. Мнозина се въртяха около Оксанка, но сега никой не поемаше отговорност.
– Виж сега, говори, ама не прекалявай. Аз и твоята Оксанка? Това пък съвсем би било лудост – внезапно се стресна Васил.
– А защо? Какво ѝ е лошото на дъщеря ми? Навярно все ти се иска на младичка, а твоята Надка вече никак не е прясна. Ето, направил си син на моята кръв, и ще трябва да отговаряш! Няма да се измъкнеш! – продължи уверено Алевтина.
– Хайде махай се, ненормална жена! – Васил издърпа ръката си от здравата хватка на съседката и се отправи към дома си. – Всички тук сте полудели. Да измислят такова нещо! Аз и тази хулиганка? Чист абсурд!
Дълго Васил още мърмореше и плюеше, докато се изкачваше по стълбите до етажа си. Никак не можеше да се успокои.
В дома си Васил, разстроен от неуравновесената съседка, реши да успокои душата си с малко от силно питие.
– До какво успяват да стигнат тези хора! Аз, Васил Чистяков, да падна толкова ниско? И с кого? С това отвратително девойче! Аз съм на 47 години и никога не съм се забърквал в такива работи. Пък и с такива „особи“! Ужас, накъде отива този свят!
Тогава Васил осъзна, че трябва още малко да пийне, за да успокои вече силно раздразнените си нерви.
– А ако тези долни клюки стигнат до Надка? – изведнъж го осени мисълта. – И защо въобще те за мен се хванаха? Какво, нямаме ли млади и обещаващи мъже в блока?
Така, в разговор със самия себе си, Васил свърши вечерта и зачака жена си да се прибере.
– Какво, да не празнуваш нещо тук? – учуди се Надежда.
– Не… Просто умора от работата. Реших малко за апетита. Ще ядем ли?
– Разбира се. Няма да останем без вечеря – отговори жена му някак със смях.
„Какво ѝ става? Дали вече нещо не знае? Не, би се държала по друг начин“, разсъждаваше с тревога Васил.
После си помисли, че щом не е виновен за нищо, няма причина да се притеснява.Но на следващия ден странната история продължи.
На връщане към вкъщи, Василий забеляза Оксана с дете пред входа, разхождаща се на чист въздух.
Сърцето му неприятно трепна, той се спъна и дори забави крачките си с надеждата, че съседката ще изчезне някъде.
Но Оксана, щом видя Василий, зае предизвикателна стойка и се приготви за сериозен разговор.
— Е, здравей, Василий. Чакам те да ти покажа сина ти — започна тя уверено и твърде гръмогласно за непринуден разговор насаме.
— Какъв син? Защо ми е синът ти? Остави ме на мира — с разтуптяно сърце отвърна уплашеният съсед, приближавайки се към входа.
— Как можеш да бъдеш такъв безсъвестен? Нима няма да погледнеш дори сина си? — продължаваше без свян Оксана.
Василий вече почти бе стигнал спасителната врата към входа, но тогава изведнъж чу:
— Купи ми апартамент и никой няма да научи за нашия грях. И на жена ти няма да кажа, така да бъде.
— Какво? — обърна се към съседката изумен Василий. — Ти и майка ти съвсем сте се побъркали! Какъв апартамент? Защо? Никога не съм те докосвал и нямам никакво намерение да го правя! Само ако ми опрат пистолет в главата, и то едва ли!
Василий дори завъртя пръст до слепоочието си.
— Добре, добре! Ще видим дали няма да имаш друга песен, когато целият блок научи тайната ни — продължаваше наглото момиче с още по-безсрамно поведение.
Василий се прибра у дома напълно разстроен. Ясно като бял ден беше, че майката и дъщерята са решили да го шантажират, за да изкопчат апартамент. Очевидно беше, че на Оксана с детето ѝ трябва собствено жилище. Но защо по такъв начин? Това беше нечестно! И дори подло.
И защо обект на техния шантаж избраха него, Василий? Той не е олигарх, нито директор на завод, че да раздава апартаменти наляво и надясно. И на какво се надяват тези нахалки, като има ДНК тест, който точно ще покаже кой е бащата и кой не е. Но докато се стигне до този тест, те могат здраво да разклатят нервите му.
След това, размисляйки още малко, Василий взе мъдро решение — да разкаже всичко на жена си. Не виждаше друг изход.
— Надя, знаеш ли, има нещо странно… — започна той, когато жена му се прибра вкъщи.
— Какво се е случило? — попита тя, докато се суетеше в кухнята.— Алевтина със своята дъщеря Оксанка от първия етаж решиха да ме направят изкупителна жертва.
— Какво? — Надежда замръзна на място с нож в ръка.
— Е, сега ще ти обясня всичко.
— Ами обяснявай, бъди така добър! Иначе ще се наложи да използвам този нож по неподходящ начин.
Жена му, разбира се, се шегуваше, но изражението ѝ беше доста сериозно.
— Ти знаеш ли защо са се нахвърлили върху мен? — попита Васил с детска обида, изписана на лицето му.
— Нахвърлили? Василе, а какво искат? — продължи разпита Надежда.
— Апартамент.
— Цял апартамент? От теб? Твоят ли? — още повече се изненада жена му.
— Не. Не моят. Тоест, не нашият. Друг, нов.
— Аха, е, щом друг, то това променя нещата из основи. А на какво основание, Василе?
Васил виждаше, че жена му се опитва да говори уж в шеговит тон, но лицето ѝ беше видимо изненадано.
— Твърдят, че съм бащата на детето на Оксана — каза обречено, гледайки направо в очите на любимата си жена. — А аз не съм виновен. Как можах, Надя?
— Василе, знам те вече почти тридесет години. И ако дори за секунда се съмнявах в твоята честност, сега щях да говоря с теб съвсем различно. Но аз познавам тези двете мошенички, нашите съседки, особено майката.
— Така ли? Сега разбираш ли какво ми е? — попита Васил с наранен тон.
— Да, горе-долу се досещам. А и случайно чух за какво си говореха наскоро съседките сутринта, разхождайки кучетата си. Разискваха новината, която Алевтина им споделила. Тя уж натискала бащата на детето и той уж щял скоро да им даде апартамент. Нещо подобно очаквах от Алевтина и дъщеря ѝ, само че не предполагах, че ще изберат теб за обект на изнудване.
— Благодаря ти, Надя, за разбирането! — въздъхна с облекчение Васил. — Аз просто вече не знаех какво да правя с този проблем.— Нищо, скъпи, не се тревожи. Аз ще оправя всичко. Имаш такава жена, която всекиму ще даде отпор. И теб няма да дам в обида. Не на тези хора попаднаха. Решили да обвиняват честни хора, виж ти.
На следващата сутрин в апартамента на Алевтина се разнесе звънът на вратата. На прага стояха две непознати жени, които сериозно разглеждаха входа и самата Алевтина, която им отвори. Отзад се чуваше силен детски рев.
— Здравейте, ние сме представители на социалните служби. Получихме сигнал, че вашата дъщеря не се грижи за новороденото си дете. Можем ли да влезем, за да проверим как стоят нещата?
Двете сериозни жени влязоха вътре. Оказа се, че младата майка не се е появявала вкъщи от снощи и изобщо не се е притеснявала за детето, оставяйки го на баба му. И както по закон Мърфи, докато бяха при Алевтина, самата Оксана се появи. А видът ѝ беше наистина зле. Миришеше на алкохол и цигарен дим в цялата стая.
— Така, всичко ни е ясно. Положението е много лошо. Знаете ли, че при такъв развой на събитията ние имаме пълното право да ви вземем детето?
— Не, не, не го правете! Това няма да се повтори! За първи път е. Беше на рожден ден на приятелка. Уверявам ви, няма да се повтори, — крещеше изплашената Алевтина.
Жените от социалните служби си тръгнаха, а Алевтина започна да се кара на пияната си дъщеря, която се опитваше да се строполи в леглото. На нея явно не ѝ пукаше за сина ѝ.
След няколко дни, прибирайки се вкъщи, Василий отново видя Оксана да го чака пред входа. Той вече разбра защо тя и майка ѝ са избрали именно него. Беше скромен и спокоен човек, който избягваше конфликти. Те си мислеха, че ще се уплаши от компромати и веднага ще започне да изпълнява нелепите им искания.
— Е, помисли ли? Ще купиш ли апартамент, или да отида при жена ти? Една гарсониера ми стига, — нагло му каза нахалната съседка.
— Отиди. Можеш да го направиш веднага. Жена ми си е вкъщи, — усмихвайки се, отговори Василий. — А ако не ме оставиш на мира, социалните ще идват у вас всеки ден. А може и веднага да вземат детето. Това, ако с жена ми така решим. Как ти звучи този вариант?
— Какво? — Лицето на Оксана се промени, и тя се затича към вкъщи, бутащата пред себе си количката с детето.
Вероятно отиваше да каже на майка си, че планът им е пропаднал. И че трябва да намерят нова жертва.
А в дома ги очакваше изненада. В техния апартамент, безцеремонно разположил се на дивана с улични обувки върху красивия килим, седеше местният побойник и хулиган Витюха-отморозок. Алевтина стоеше свита в един ъгъл на стола, мечтаейки да изчезне от апартамента си възможно най-далеч.
— …така че, мамо, сега вече ще живея у вас, — чу Оксана циничния му глас. — Инстинктът на баща в мен се събуди. За начало. А за второ — изгониха ме от моя дом. Но това не е интересно за вас. Нали, Оксанке? — обърна се той към вратата. — Вече си дошла, а? Е, покажи ми малкия. Време е таткото да се запознае със сина си.
Сега Алевтина и Оксана живеят като на ръба на буре с барут, вървят като по струна, боящи се даже да кихнат. И напълно си го заслужават.
