— Колко дълго ще ни виси на врата?
— Игор, неудобно е да откажем… Все пак тя е братовчедка на баща ми!
Случвало ли ви се е да имате роднини, които умело играят с чувството ви за дълг? Отначало изглеждат мили и учтиви, но достатъчно е веднъж да кажете „не“ и веднага ставате техният враг номер едно.
Игор и Олга бяха женени от осем години. През това време бяха успели да създадат спокоен и подреден живот. Нямаха деца, но имаха планове за бъдещето, които градяха заедно, наслаждавайки се на всеки ден един с друг. Олга се бе преместила от родното си село в града веднага след сватбата и оттогава почти не се бе връщала там.
Старият ѝ живот бе останал в миналото — шумна селска бедност, ограничени възможности и сложни отношения с многобройни роднини.
Градският ритъм я бе погълнал напълно: работа, дом, срещи с приятели — всеки ден преминаваше по строго разписание.
Но спокойният живот можеше да приключи изведнъж. Всичко започна с един телефонен разговор. Топлата, мека есен носеше спокойствие и радост.
Листата бавно падаха от дърветата, въздухът бе свеж и изглеждаше, че нищо не може да наруши тази хармония. Но, както обикновено се случва, тихите времена не траят вечно.
В петък вечерта Игор спря с колата, за да вземе жена си след работа. Олга изглеждаше уморена, а в очите ѝ се четеше напрежение.
— Да се разходим? Времето днес е просто прекрасно — последните топли дни — предложи той, надявайки се, че разходката ще ѝ помогне да се отпусне малко.
Олга сведе поглед и поклати глава:
— Знаеш ли, Игор, по-добре да се приберем… Имам нещо да обсъдя с теб.
— Нещо се е случило ли? — попита той, опитвайки се да разбере какво става.
— Не, нищо сериозно. Просто ще говорим у дома — отговори тя, избягвайки да го поглежда в очите.
Игор се намръщи, но замълча. Вътрешно усети тревога. Какво можеше да разстрои Олга толкова? Той знаеше, че ако беше просто нещо свързано с работа, тя би му казала веднага. Значи, ставаше дума за нещо друго.
Когато се прибраха вкъщи, Олга помоли съпруга си да седне в хола и, след като пое дълбоко дъх, започна:
— Игор, работата е там… Настя ще дойде при нас за известно време.
— Настя? Коя Настя? — изненадано попита той.
— Дъщерята на леля Вера. Помниш ли я?
— А, сякаш си спомням… И защо трябва да дойде при нас?
Олга стисна ръце, сякаш се опитваше да се стопли, въпреки че в апартамента беше топло. Тя се наведе леко напред, опитвайки се да подбере думите си:— Тя иска да се премести в града, за да си намери работа. В нейното село няма никакви перспективи. А тук единствените й роднини сме ние.
Игор се намръщи още по-силно. Чувстваше, че този разговор съвсем не му харесва.
— Олга, защо не може да наеме сама апартамент?
— Ти знаеш какви са в момента цените. Родителите й просто нямат такива пари. Тя моли само за един месец…
— Един месец? — въздъхна Игор. — Ти самата вярваш ли в това?
— Игор, моля те. Все пак е семейство…
— Семейство ли? Те си спомнят за нас само когато имат нужда от нещо — отсече той. — И ти самата го знаеш.
Олга замълча, неспособна да отговори. Разбираше, че мъжът й е прав. Но не можеше да откаже на леля Вера.
— Добре, — най-накрая каза Игор. — Нека дойде. Но само месец — и толкова. Никакви оправдания.
Олга кимна, усещайки как й става малко по-леко на душата. Тя знаеше, че молбата на леля й беше трудна за Игор и беше му благодарна за това. Но дори и не подозираше, с какви проблеми ще се сблъскат.
–
Настя пристигна в понеделник вечерта. Тя буквално нахлу в апартамента, като шумно затръшна вратата.
— Уау, колко е страхотно тук! Сега вече ще заживея истински! — весело обяви тя, хвърляйки чантите си в коридора и разглеждайки наоколо.
Игор, стоящ наблизо, я наблюдаваше мълчаливо. Пред него стоеше момиче на около двадесет и пет години, с ярък грим и предизвикателни дрехи. Външният й вид и поведението й моментално му създадоха неприятно усещане.
— Добре дошла, — сухо каза той и се оттегли в хола, без желание да продължава разговора.
Настя бързо се приспособи към новата обстановка. Само след няколко дни нейните вещи започнаха да се появяват не само в нейната стая, но и в коридора, в кухнята, дори и в банята.
Тя се държеше сякаш винаги е живяла тук: говореше високо по телефона, гледаше телевизия до късно през нощта и оставяше след себе си купища немити съдове.
Игор наблюдаваше всичко това мълчаливо, но търпението му намаляваше с всеки изминал ден.
–
Мина една седмица. После втора. Настя обеща да започне да си търси работа, но всичко се свеждаше до думи. „Още не съм свикнала“, „Сега не е моментът“, „Другата седмица ще започна със сигурност“ — нейните обещания звучаха убедително, но зад тях не последваха никакви действия.Една вечер, докато Олга приготвяше вечерята, Игор влезе в кухнята и, облегнат на касата на вратата, започна да говори:
— Олга, това е просто невъзможно.
— Какво точно? — тя се обърна, опитвайки се да разбере за какво става въпрос.
— Настя. Тя дори не се опитва да си намери работа. Просто стои и ни тежи, — Игор не скри раздразнението си.
— Казваше, че ще започне следващата седмица…
— Да казваш и да правиш са две различни неща. Не виждаш ли, че просто протака?
Олга се обърна обратно, сякаш се занимаваше с нещо на котлона, но Игор разбра, че тя просто не знае какво да каже.
— Олга, разбирам всичко. Това е твоето семейство, твоите близки. Но, моля те, разбери и мен: не съм готов да издържам възрастен човек, който не прави абсолютно нищо, за да ни помогне.
— Разбирам, — тихо отговори Олга.
След този разговор Игор реши да вземе ситуацията в свои ръце. Чрез свой познат се уговори да уреди Настя на стаж в голяма фирма.
— Настя, това е отлична възможност. Ако се докажеш, ще те вземат на постоянна работа, — обясняваше й той, опитвайки се да говори възможно най-нежно.
— Каква точно позиция?
— Асистент.
Настя се намръщи, явно недоволна.
— Асистент? Т.е. момиче за всичко?
— Настя, това е начална позиция. Все още не си постигнала нищо, за да претендираш за повече, — Игор се сдържаше, за да не избухне.
Тя неохотно се съгласи. Но още след три дни се прибра вкъщи и заяви, че не ѝ харесва как се отнасят с нея.
— Аз не съм момиче за всичко! — възмутено каза тя на Игор, хвърляйки чантата си на пода в коридора.
Игор почувства как търпението му окончателно се изчерпа.
— Олга, край. Или тя си тръгва, или аз, — обяви той същата вечер, когато останаха насаме.— Къде ще отиде? — попита Олга с тревога в гласа.
— Не ме интересува. Тя не прави нищо, за да улесни живота ни. Нека се върне в селото си или да си наеме апартамент.
Олга разбираше, че съпругът й е прав, но решението й се струваше невероятно трудно. Настя беше част от семейството й и, въпреки всички проблеми, да я изгони на улицата й се струваше жестоко.
— Може би да й дадем още малко време? — предложи тя несигурно.
— Време? Оля, вече й дадохме повече, отколкото можехме. Тя просто ни използва, и ти го знаеш — Игор гледаше жена си, опитвайки се да разбере защо тя така упорито защитава Настя.
— Ще поговоря с нея — каза накрая Олга.
Олга се приближи до стаята на Настя и нерешително почука на вратата.
— Настя, може ли да поговорим?
— Разбира се, влизай — отвърна тя, седнала на леглото с телефона в ръка.
Олга седна до нея и се загледа в племенницата си.
— Настя, трябва да обсъдим плановете ти. С Игор много се надяваме, че ще започнеш да търсиш работа и ще станеш по-самостоятелна. Не можем повече да си позволим да те издържаме.
Настя извъртя очи.
— Оля, аз се опитвам. Просто всички имат такива изисквания… Имам нужда от време, за да намеря нещо подходящо.
— Разбирам те, но трябва да се постараеш повече. Игор много се тревожи за тази ситуация, а аз не искам това да влияе на отношенията ни — говореше Олга тихо, но решително.
Настя се обърна с гръб и тихо измънка нещо под носа си. Олга разбра, че разговорът отново не е дал резултат.
На следващия ден Игор не издържа. Той се приближи до Настя и й каза право в очите:
— Настя, трябва да се изнесеш. Повече не можем да те издържаме.
— Та аз и не възнамерявах да се заседявам тук дълго! — отвърна тя с яд, затръшна вратата и на тръгване добави: — Благодаря, че ми позволихте да поживея!Олга стоеше настрана, усещайки как сърцето ѝ се свива. Болеше я от това, че ситуацията беше стигнала толкова далеч, но знаеше, че по друг начин не биха могли да върнат мира в своето семейство.
След няколко дни телефонът иззвъня. Олга вдигна слушалката и чу гласа на леля си Вера.
Първоначално Олга не разбра за какво става въпрос, когато леля Вера внезапно започна да я обвинява. Гласът на Вера трепереше от ярост.
— Всичко е по твоя вина, че дъщеря ми провали живота си! Доверих ти най-важното, а ти съсипа всичко! Мразя те и цялото ти семейство! — крещеше тя, почти задавяйки се от думите си.
Олга беше смаяна. Опитваше се да разбере защо леля ѝ говори с такъв тон и какви са претенциите ѝ. Думите на Вера ѝ се струваха напълно неоснователни.
— Какво се е случило? Можете ли да обясните спокойно? — попита Олга, опитвайки се да остане хладнокръвна, въпреки че тревогата вече се усещаше в гласа ѝ.
Но леля Вера не мислеше да се успокои.
— Още питаш ли?! Настя е бременна от някакъв негодник! Изгонила я приятелката, при която живееше. После се захвана с този мерзавец, а сега той я е изоставил. А всичко това остава за мен да оправям! — крещеше Вера, сякаш всяка фраза беше нов удар.
Олга слушаше, опитвайки се да хване смисъла, но нищо от казаното не я изненада. Това звучеше точно както и очакваше, познавайки племенницата си. Въпреки това, не можеше да разбере с какво самата тя беше свързана.
— А аз какво общо имам? — най-накрая попита Олга, опитвайки се да запази спокойствие.
Отговорът на Вера беше остър и пропит с горчивина.
— Как какво?! Ако Настя беше останала да живее при вас, нищо от това нямаше да се случи! А сега, заради теб, ще има нежелано дете! Това е твоята вина!
Олга пое дълбоко дъх, опитвайки се да овладее избухващото раздразнение. Думите на леля ѝ Вера звучаха като явно прехвърляне на отговорност, което окончателно я разгневи.
— Може би трябваше да отделите повече време за възпитанието на дъщеря си? — твърдо отговори Олга, влагайки в думите си цялото си възмущение.
Леля ѝ явно не чу или не пожела да чуе нейния отговор. Виковете ѝ преминаха във вълна от заплахи и обиди. Олга вече не слушаше. Спокойно затвори телефона, а след това, без да се колебае, блокира номера на Вера, като добави в списъка за блокиране и номерaта на всички останали роднини, за да избегне възможен натиск.
— Надявам се да не решат да ни натоварят с отговорността за детето, — каза с иронична усмивка Игор, наблюдавайки действията ѝ.
— Вече нищо не може да ме изненада, — кратко отвърна Олга.
Тези роднини наистина бяха способни да измислят всичко. Поведението им отдавна беше престанало да бъде изненадващо за нея. А вие? Имате ли подобни ситуации? Споделете вашите истории в коментарите!
