Баща ми от детството ме учеше, че за една жена е важно да има свое пространство. Някое кътче, където винаги може да се скрие, ако корабът на любовта попадне в буря или направо се разбие в скалите.
— Силата не е в парите, а в независимостта, — често повтаряше татко.
В зряла възраст винаги се гордеех с това, че имам два апартамента. Единия купих сама, а другият наследих от баба. В първия живеех със съпруга си, а бабиния отдавах под наем.
В началото съпругът ми беше доволен, но около година след като заживяхме заедно в моята гарсониера, той изведнъж заяви, че за пълно щастие ни трябва повече пространство. Уютната ми гарсониера изведнъж му стана тясна.
— Оля, може би трябва да продадем двата ти апартамента и да купим един голям? — неочаквано предложи Игор по време на вечеря. Той ме погледна с очевиден ентусиазъм.
— Сериозно ли говориш? — Първо си помислих, че Игор се шегува.
— Защо не? — необезпокоявано отговори съпругът ми. — Това е страхотна идея! Ще продадем и двата ти апартамента. Аз ще поговоря с мама да продаде своя апартамент и да се премести на вилата. Събираме всичко и купуваме един голям апартамент.
— Нямам намерение да притежавам апартамент заедно с майка ти. — Това беше първият възмутителен момент, който веднага изтъкнах.
— Любима, няма да се наложи. Майка просто ще ми даде парите. Твоята дял ще е малко по-голям, защото двата ти апартамента струват повече от този на майка ми. Моят ще е по-малък. Всичко ще уредим честно.
Замислено се вгледах в чинията си. Беше ми повече от достатъчно, че имам свое жилище. А освен това вторият апартамент ми осигуряваше стабилен доход. А сега, неочаквано, съпругът ми предлага да продам всичко, което имам, за да вложим в нещо общо? За какво?
— Игор, не е ли твърде рано за това? — Присвих очи към него. — Все още дори не съм бременна, за да има остра нужда да разширяваме жилищната площ. А ти вече говориш, че за децата ни трябва повече място. Защо трябва да променяме нещо без неотложна причина?
Съпругът се изправи рязко и ме погледна с нескрита раздразнителност.
— Ето, винаги си така, — сърдито хвърли Игор. — Вечно търсиш причина да отлагаш това, което е наистина важно. Ами не си ли се замисляла, че вселената не ни дарява с деца, защото нямаме място за тях в живота си?
— Искаш да кажеш, че причината е в жилището? И че няма да имаме деца, докато не си купим просторно тристайно жилище? — Гледах го с недоумение. Боже, какви глупости говореше съпругът ми…
— Да, Оля! — раздразнено отговори Игор. — Именно така. Може би, ако имахме нормално пространство за семейство, вселената щеше да ни чуе. И ти досега вече да си бременна.
— Освен това ми омръзна да пътувам от тази Нова Москва до центъра за работа. — Игор явно добре се беше подготвил за разговора. — В метрото прекарвам почти три часа дневно. Това са шестдесет часа месечно и близо седемстотин часа годишно. Това е почти цял месец живот. За последната година съм прекарал месец от живота си в метрото.
— За първи път чувам, че не ти харесва кварталът ни. Цяла година беше доволен, а сега изведнъж се „пропи“. — Учудено повдигнах вежди. — И защо изобщо да продавам бабиния апартамент? Това ми е застраховката. Ако някога решим да се преместим, ще продадем тази гарсониера и апартамента на майка ти.— Е, тогава ще имаме по-малко място. — Игор се прегърна обидено.
— Оля, спри да се вкопчваш в старото. Сега имаме общ живот, всичко трябва да бъде споделено. И на каква застраховка разчиташ? Ще имаме свой нов, просторен апартамент. Какво не ти харесва?
— Не ми харесва, че вече си решил всичко и искаш да стане на твоето. — Казах аз, усещайки как напрежението вътре в мен нараства.
— Игор, тези апартаменти… Това е част от живота ми преди брака. Това са моите апартаменти и не възнамерявам да ги смесвам с нищо. Да продавам, да сменям… Като се роди дете, тогава ще решаваме въпросите според нуждите. Но дори не споменавай апартамента на баба.
— Оля, да ти обясня още веднъж. — Игор едва сдържаше раздразнението си. — Честно ще разпределим дяловете. Ще се уверя, че всичко ще е справедливо и никой няма да е ощетен.
Очевидно Игор не очакваше, че ще му откажа толкова категорично.
— Игор, чух те за тази справедливост — прекъснах го аз. — Но сега нямам никакво желание да го обсъждам.
Игор въздъхна и поклати глава. Беше видимо разочарован от отказа ми.
— С това твое упорство саботираш нашето щастие. — Мърмореше злобно Игор.
— Просто искам да защитя това, което ми принадлежи, — казах остро, гледайки го в очите. — Заедно сме само от година. Дори още не съм забременяла. Престани веднага да се занимаваш с моите апартаменти. Иначе така ще се скараме, че ще съжаляваш.
Настъпи неловко мълчание. Игор не можеше да разбере защо за мен беше толкова важно да оставя всичко, както е.
А аз не можех да си представя, че той ще поиска да продам нещо толкова близко и скъпо за мен. Нещо, с което той изобщо нямаше нищо общо.
В крайна сметка разговорът нищо не промени. Категорично дадох да се разбере, че няма да продавам нищо. Игор ми се цупи един ден, но после забрави. И така, продължихме да живеем, сякаш нищо не се е случило.
Половин година по-късно неочаквано забременях. Въпреки дребните битови спорове, живеехме в хармония и позитивност. Чувствах радост и нетърпение за предстоящите промени.
Тогава у мен самата се събуди желанието да променя жилищните условия. Нали казах, че за всичко си има време. А Игор тогава прекалено бързаше. Така че аз сама отидох при него с въпроса за купуване на нов апартамент, което го зарадва изключително много.
Уговорихме се: аз продавам апартамента си, а той убеждава майка си да продаде своя. Като обединим средствата, бихме могли да си позволим тристаен апартамент в центъра на града.
Майката на Игор увери, че е готова да помогне с покупката на жилище за бъдещите внуци. Тя потвърди решението си окончателно да се премести на вилата… И така започнахме продажбата.Квартирантите, които дълго време наемаха апартамента на баба ми, се изнесоха. Ние временно се преместихме с Игор в нейната квартира и пуснахме моя апартамент за продажба.
Когато продадохме моя апартамент, дойде време Игор, по-точно майка му, да продаде техния апартамент. Но тя нещо никак не бързаше.
Една вечер отидох на вечеря у нея, за да разбера защо за цял месец тя не е качила нито една обява. А тя ми заявява… И при това толкова нахално и спокойно…
— Знаеш ли, Оля, моите планове се промениха. Обещах апартамента си на братовчедка ми Лена. Тя планира да се премести от Перм в Москва. Но й остава още една година работа до пенсиониране, така че ще трябва да поизчакате.
— Какво означава да поизчакаме? Как така чак след година? А нашето дете къде ще живее? Апартаментът на баба изобщо не е подходящ за семейство. Има нужда от сериозен ремонт. Даже наемателите отказаха да подновят договора, толкова е занемарен… — Бях шокирана.
— Оля, въпросът ще се реши за година. Няма страшно, ще потърпите. — Майката на Игор каза това с твърд тон.
— Галина Петровна, сериозно ли говорите? — Изумено я погледнах. — А какво стана с нашите договорки? Имахме план… В него изобщо не фигурира сестра ви.
— Е, скъпа, животът не винаги върви по нашия план, — спокойно отбеляза свекървата.
— Между другото, не разбирам какво се задържаш? — На Галине Петровна й дойде „гениална“ идея. — Можеш да продадеш апартамента на баба ти. Продаваш го, записваш Игор за половината, а аз ще ти върна парите след година.
— Да, Оля, хайде да го направим така. Мама със сигурност ще ти върне парите. Няма смисъл да живеем в този мрачен апартамент на баба ти още цяла година. — Игор ме погледна с надежда.
— Чакайте, — едва овладях объркването си. — Значи по вашия план аз трябва да продам и двата си апартамента, да запиша половината от новото жилище на Игор, а вие след година ще ми върнете парите? Така ли?
— Е, какво толкова? — Галина Петровна истински се зачуди. — Вие сте семейство, Оля.
— Или може би ти се струва, че Игор ще те излъже или ще злоупотреби с теб? — Изражението на свекървата рязко се промени.
— Извинете, но това изобщо не е онова, за което говорихме, — трудно сдържах възмущението си. — Ме карате да продам двете си предбрачни жилища, сама изцяло да финансирам ново жилище и просто ей така да подаря половината на Игор?
— Искате да се откажа от всичките си имоти и да дам дял на сина ви в замяна на обещанието, че след година ще продадете вашия апартамент? — Повторих думите й, сякаш за да се уверя, че не съм се объркала.
— Оля, не бъди толкова подозрителна, — с леко раздразнение каза свекървата. — Всичко ще бъде наред. Ще живеете в центъра и ще отглеждате детето си с радост. Нали за това го правите. Продайте предбрачните си апартаменти. Не бъдете дребнава. А ние после ще се включим финансово.
Нервно погледнах към Игор, надявайки се, че поне той ще ме подкрепи. Но моят „скъп“ съпруг мълчаливо кимаше към майка си, сякаш всичко беше в реда на нещата.— Игор, защо мълчиш?
— Оля, ти преувеличаваш — отвърна Игор бързо, сякаш не забеляза, че съм ядосана. — Мама е права, ние не сме непознати. И една година ще мине бързо, парите със сигурност ще получим.
Всичко вътре в мен се обърна наопаки. На какво ме тикаха те? Ако някой преди година ми беше казал, че ще се озова в тази ситуация, никога не бих повярвала. Игор — когото смятах за любящ съпруг и надежден партньор, седеше пред мен и като марионетка кимаше в съгласие с майка си.
— Не, — станах от масата и погледнах пронизващо Игор и свекърва си. — Вие луди ли сте? Няма да подпиша никакви проценти или дялове на ваше име, докато не видя парите!
Ядът ми избухна. Гневът бързо набираше сила.
— Няма да поема такъв риск. Да, вече разбрах, че заради това, че внезапно променихте плановете и ме подведохте в последния момент, ще трябва да продам апартамента на баба.
— Но нямам никакво намерение да вписвам Игор в новия апартамент. Това са мои предбрачни имоти, мои пари, и вие нямате нищо общо с тях.
— Така че не, не и още веднъж не. Идете по-добре в гората с вашите хитри предложения.
Рязко станах от масата и тръгнах към изхода на апартамента на свекърва си. За мен разговорът определено беше приключил.
— Оля! — извика съпругът ми след мен, когато вече бях на вратата. — Как смееш да не ми вярваш? Ами любовта, отношенията? Как да се чувствам, ако отказваш да ми дадеш дял? Нали ти казаха, че парите ще бъдат върнати. Излиза, че не ме обичаш!
— Игор, въпросът не е в доверието, а в принципа. Това са моите пари и моите апартаменти, които имах преди брака. — Бързо обух обувките си и го погледнах гневно, когато той ме настигна. — Честно казано, ако не беше майка ти, която наруши всички наши споразумения, този разговор изобщо нямаше да се проведе.
Забелязах, че Игор не възнамерява да тръгне след мен. Не планираше да се върне веднага в апартамента на баба ми, където бяхме отседнали. Игор стоеше в коридора, изразявайки с цялата си стойка неодобрението си и явно показвайки, че е на страната на майка си.
— Значи открито ми заявяваш, че не искаш да делиш апартамента с бащата на сина си? — Игор ме изгледа свирепо. — Отлично. Тогава знаеш ли какво? Ако не си готова да ми дадеш дял след като ти обещаха парите, значи ти не си ми съпруга.
— Хайде тогава да се развеждаме и сама да си гледаш детето. — изстреля той, без да си поема дъх. — А и откъде да знам, че това дете е мое? Всички жени са неверни…
Тази фраза ме прониза като мраз. Как можеше въобще да си помисли такова нещо?
— Игор, ти в ума ли си? — Едва успях да сдържа сълзите си. — Как можеш да поставяш под съмнение чувствата ми и бащинството си? След всичко, което направих и правя за нашите отношения?
Хванах се за дръжката на вратата и се разплаках.Единствената причина да не смятам да ти прехвърля дял от апартамента е, че ти нямаш нищо общо с моите пари! Моите жилища преди брака нямат никакво отношение към теб.
– Лъжеш, плъхо! – неочаквано изкрещя Игор. По това време вече бях на стълбищната площадка, а Игор изкрещя толкова силно, че го чуха всички съседни апартаменти.
– Като не ми даваш дял, ти ме манипулираш – Игор яростно удари с ръка по вратата. – Ако сега ми дадеш дял, ще съм сигурен, че синът ни е мой и че отношенията ни ще потръгнат. А сега, кучко, не ти вярвам!
– Та плъх ли съм, или кучка? Реши се вече. – Усмихнах се презрително и го погледнах с отвращение.
– Знаеш ли какво, Игор?! – едва се удържах да не се нахвърля върху него като в гимназията с онова момиче, на което след това й сложиха дванадесет шева. – Махай се от живота ми, Игор! Живей както искаш!
С ярост му наговорих обиди и излязох. Обявих бойкот и му казах да не смее да се появява повече в живота ми. После продадох бабиния апартамент и купих нов, тристаен. Преместих се там през последните месеци на бременността.
Игор осъзна грешката си. По някакъв начин му просветна. Молеше за прошка, звънеше, пращаше пари и цветя. Но в онзи момент не ми пукаше. Бях готова да отгледам детето сама и да продължа напред без него.
Но дълбоко в себе си имах чувства към Игор. До тази история с майка му, която така ме предаде, всичко между нас беше нормално. Сега разбирам, че това от самото начало беше неин план.
В крайна сметка реших да дам шанс на Игор.
– Ако искаш да бъдеш в живота ми и в живота на сина ни, ще убедиш майка си до два месеца да продаде апартамента. Всички пари ще дадеш на мен. Ти няма да получиш никакъв дял. Просто ще ми дадеш парите. Защото така искам. Как ще го направиш, не ме интересува. Това са условията. – Казах всичко бързо по телефона.
– Ако изпълниш условията, ще можеш да живееш с нас. Ще получиш втори шанс. В противен случай ще подам за издръжка, а синът ще бъде отгледан без теб. Ще намеря мъж, който да бъде по-добър баща за него. – Знаех точно къде да ударя.
Игор заслужаваше да бъда твърда с него.
Той прие условията ми. Отново стана любящ съпруг и добър баща. За четиринадесет милиона му простих. С парите му, или по-точно с тези на майка му, си купих нов апартамент.
Татко винаги ме е учил, че за една жена е много важно да има свой дом и своя територия. Място, където винаги може да се скрие, ако корабът на любовта попадне в буря или се разбие напълно.
Такава история. Разказ по мотиви на моята психологическа работа с клиентката ми Олга. Споделете вашите емоции в коментарите.
Арт Гаспаров ©
