— Никакви гости повече в нашия дом! — настояваше съпругът на Вера.
Тя го погледна с разбиращ поглед и каза:
— Мамо, Кирил е прав. Нашият дом не е общежитие, изморих се да се грижа за вас и да харча парите на нашето семейство за вас. Искаме най-накрая да заживеем за себе си!
Майката застина на място, а сестра ѝ Маша изпусна чашата си на пода и я счупи.
Неочаквани промени. Като с остър косер… сами се досещате къде…
***
Вера беше най-голямата дъщеря в семейството, а Маша беше седем години по-малка. Всички задължения в дома винаги бяха върху Вера – да гледа сестра си, да я прибира от училище, да приготви вечеря, да измие съдовете…
Момичето беше толкова заето, че нямаше приятелки, нямаше и собствени интереси.
Вера учеше добре, завърши единадесети клас и избяга от дома.
Майката се събуди както обикновено сутринта и отиде да буди голямата си дъщеря.
— Верка, стига си спала, ставай! Днес ще сготвиш обяд за Маша, после и вечеря.
— Вечерта ще дойдат баба и дядо… — не успя да довърши, защото леглото на дъщеря ѝ беше празно.
Елена Петровна обиколи всички стаи, излезе на двора, дори влезе в плевнята. Но Вера я нямаше…
***
Вера постъпи в университет, получи стая в общежитие и започна нов живот. Ученето ѝ вървеше отлично, всеки преподавател я забелязваше и хвалеше за усърдието ѝ.
Всичко се промени в един ден, когато момичето се запозна с Кирил. Момчето се отличаваше с труден характер и непостоянство.
Той обърна внимание на Вера само заради това, че не беше свикнал някой да не го забелязва.
— Още колко искаш да заложиш, че тя ще стане моя? — каза той, показвайки Вера с пръст.
— Тя ли? — смееха се приятелите му. — Сериозно ли? Тя дори няма да те погледне.
— А вечер работи, — добавяха някои. — Пробвах, няма време за запознанства.
Кирил само се усмихна. Той беше уверен в себе си, и не сбърка.
— Девойче, хайде аз ще ти помогна, — Кирил веднага догони Вера и пое чантата ѝ.
Тя го погледна внимателно и кимна. Така започнаха да общуват, после и да се срещат.
Вера разбра за спора, но прие новината спокойно.
— Напомняш ми на малката ми сестра, — шегуваше се Вера. — И тя е доста дразнеща.
— Ще ме запознаеш ли с нея? Кога? — Кирил не усети как се влюби.
— Не знам… Не съм ги виждала от две години, — призна тя, и това беше самата истина.
Вера, когато избяга от дома, остави само бележка на малко парче хартия и повече не се появи.
Тя се страхуваше, че ще я принудят да се върне към предишния живот. А към предишния живот не искаше да се връща…
Момичето разказа всичко честно и Кирил я подкрепи.
— Много време мина… Убеден съм, че майка ти отдавна те е разбрала и простила. Ще отидем заедно, и ще поговорим за сватбата.
Бузите на Вера поруменяха от смущение. Кирил официално не ѝ беше предложил, просто беше казал, че ще се оженят. И същевременно изрази желание да се запознае с нейните роднини.
Денят за пътуване беше определен.
***
Кирил пристигна пред общежитието. На двадесет и две години вече имаше кола, подарена от родителите му.
Скъпата чуждестранна кола привличаше момичетата от университета, но той вече не гледаше към никоя. Намери „тази единствена“.
Вера изскочи от сградата и целуна Кирил.
— Може би ще се откажем? — в гласа ѝ имаше страх, но момчето стисна ръката ѝ по-силно.
— Не бой се, убеден съм, че всичко ще бъде наред. В крайна сметка трябва да се запозная с бъдещите роднини и да видя бъдещата тъща.
През целия път Кирил говореше, опитвайки се да отвлече Вера от мрачните мисли. Тя се смееше и сама не усети как пристигнаха.
— Готова ли си?
— Ъхъ, — излъга Вера, ръцете ѝ се изпотиха, а устните ѝ се разтеглиха в неестествена усмивка.Вратата отвори майката и веднага впери поглед във Вера. Тя я огледа мълчаливо от глава до пети, след което погледна към младежа, който стоеше до нея.
Пое си дълбоко дъх.
— Значи дойде… Е, влизайте…
Вера прекара момчето през антрето, коридора. В къщата нищо не се беше променило. Всичко беше, както преди.
Същите тапети на ситни точки, същите пердета с жълтеникав оттенък и дори същият тюл с дупката на ръба. Тази дупка я беше направила Маша с ножици — Вера не беше успяла да я спре.
О, и какво порицание тогава беше получила Верка… Момичето се усмихна на спомена и в този момент видя Маша. Тя, за разлика от майка си, се зарадва.
— Верка! Дойде! Най-накрая! — сестра ѝ се хвърли да я прегърне.
Общо взето, само Маша спаси ситуацията. Тя говореше много, широко се усмихваше на Кирил и умоляваше майката да не бъде толкова строга.
— Мамо, как сте? — попита Вера.
— Добре, получих повишение, сега заплатата ми е два пъти по-висока. Но трябва да пътувам на смени.
— На какви смени? Къде работите?
Елена Петровна изкриви устни в усмивка.
— Ти замина, нямаше кой да седи с Машка, парите не стигаха, сама помниш… Наложи се да взема радикални мерки…
Пратих Машка временно в интернат и заминах на смяна. Получих заплата, разплатих дългове, взех дъщеря си обратно временно.
И така всичко се въртеше в кръг, само последния път я оставих сама у дома. Вече е голяма…
Не напълно се справих, но все пак по-добре. — майка им говореше толкова бързо, че Вера и Кирил едва успяваха да следят думите ѝ. — И всичко това е заради теб!
Вера сведе поглед. Да, тя се чувстваше виновна, но все пак собственият ѝ живот беше по-важен…
— Елена Петровна, — намеси се Кирил. — Дойдохме, за да ви поканим на сватбата!
— Надяваш се на добър подарък? — майка им сякаш не разбираше важността на събитието за по-голямата си дъщеря. — Парите, които спестявам, ще отидат за бъдещето на Машка, ясно ли е?
— Елена Петровна, не ни трябват вашите пари! — настоя Кирил. — Дойдохме, за да се запознаем. Дори донесохме торта.
— Щом сте купили, можем да пием чай, — смекчи се майката.
Изкараха приятно, говореха предимно за Маша и нейния живот. Вера само се учудваше, колко тежко се е оказало на сестра ѝ. В душата ѝ се засели малък червей, който я гризеше през цялото връщане.
— Вера, не мисли за Маша. Майка ти сама си избра такъв път, сама я остави, ти нямаш нищо общо с това.
— Не разбираш, ако бях до тях, това нямаше да се случи. Видя ли, колко е добра Маша?
— Видях, но какво от това? И стига, не искам да слушам повече за сестра ти! — ядоса се младият мъж. — Ние всъщност отидохме, за да се запознаем, а майка ти дори не се поинтересува от нас и нашите проблеми.
— Имаме ли проблеми?
— Не, но…
— Тогава нека не говорим за тях.
***
Няколко месеца по-късно се състоя сватбата на Кирил и Вера. Родителите на младоженеца приеха снахата добре и направиха великолепен подарък за сватбата.
— Тази къща, — каза свекървата. — Това е нашата мечта за сина ни. Цял живот спестявахме за него и си мислехме, че ще купим апартамент, когато узрее.
Ето, настъпи този момент. Това са ключовете за вашата къща. Документите ще уредим след сватбата.
Елена Петровна недоволно присви устни, очите ѝ светеха от гняв. Защо на Верка ѝ се получаваше толкова лесно? А кой ще се погрижи за Маша?
Когато подадоха микрофона на Елена Петровна, за да каже тост, тя отпи малко от чашата, избърса ръцете си в роклята и се изправи, за да се вижда по-добре.
Тя се беше подготвила, дори беше репетирала речта си.
— Мило мое момиче! — само Вера разбираше, колко престорено звучеше това.
Останалите гости се усмихваха, мислейки, че думите са от сърце.
— Толкова години те гледах, възпитавах, не спях нощем. И всичко това за какво? За да седиш тук сега, щастлива и красива!
Няма да се отплесвам, не мога да ти подаря къща, но имам спестени пари. Знаеш, Вера, на каква цена ми струваха, — майката хвърли поглед към по-малката си дъщеря. — Но ви желая щастие, а тези пари ще помогнат да създадете уют в дома.
Жената, под бурни аплодисменти, протегна красив плик на младоженците, който Вера бързо прибра в торбата с останалите пликове и до края на празника забрави за него.
На следващия ден младите разопаковаха подаръците си в новия просторен дом.
— Уау, не е за вярване колко пари ни подариха, — Вера гледаше купюрите с блестящи очи. Бяха събрали повече от петдесет хиляди.— Нали мама ти подари нещо? — попита Кирил. — Щяхме да можем да купим мебели за хола. Или голям телевизор. Какво предпочиташ?
Вера застина и дори не отговори на въпроса. Тя отвори плика от майка си, който помнеше добре, но вместо пари вътре откри обикновени изрязани листчета, придаващи фалшив вид на подаръка.
— Мама нищо не е подарила, — каза тя с горчива усмивка.
— Може би си се объркала? Някой от приятелите да си е направил шега или просто не е имало пари…
— Не, това е мама… Сигурна съм…
От очите на Вера рукнаха сълзи, но Кирил я успокои.
— Обади се на майка си, попитай я.
Вера набра номера на майка си.
— Мамо, здравей, — каза тя със съкрушен глас.
— О, отворихте ли подаръка ми? — попита ехидно майка ѝ.
— Мамо, там нямаше нищо…
— Разбира се, че нямаше! Казах ви веднага, че нищо няма да получите от мен. Но не можех да кажа това пред гостите.
Имате си къща, радвайте се, а аз трябва да мисля за Маша.
Вера не продължи разговора. Всичко беше ясно. Затвори, опита да се отвлече, да забрави.
Минаха две години.
Вера отдавна беше забравила обидите, и майка ѝ с Маша започнаха често да идват на гости.
През това време Кирил стартира свой бизнес, а Вера не работеше. Семейството вече не изпитваше нужда от пари.
— Защо не я пращаш на работа? — недоволно попита тъщата за дъщеря си.
— Елена Петровна, — усмихна се Кирил. — Парите ни стигат, не се тревожете. Мога да осигуря семейството си.
— Да, и бащата на Вера казваше същото, а после изчезна, — засмя се ехидно тъщата. — Не бих се учудила, ако и ти направиш същото.
Кирил се опитваше да игнорира нейните заяждания. Но тъщата и сестрата на Вера се появяваха все по-често в къщата и оставаха по цяла седмица, понякога дори две. Винаги молеха пари от Вера, която с добрата си душа никога не им отказваше.
Кирил се умори.
— Стига сте живели за наша сметка! Писна ми да ви издържаме, да се грижим за вашия внук, — по това време Маша беше родила.
Бащата на бебето не беше в картината, само майка му и баба му, които го обичаха безкрайно, но не искаха да харчат за него.
— Искам утре сутрин да ви няма тук!
На следващия ден Кирил се прибра у дома, но неговите роднини не бяха напуснали къщата му с Вера. Жена му винаги мълчеше и не можеше да се противопостави на майка си.
— Повече никакви гости в тази къща! — настоя Кирил.
Вера погледна разбиращо към него и каза:
— Мамо, Кирил е прав. Нашата къща не е общежитие, изморих се да се грижа за вас, да харча парите на нашето семейство за вас. Искаме най-после да живеем за себе си!
Майка ѝ остана замръзнала на място, а сестра ѝ Маша изпусна чашата на пода и я счупи.
Неочаквани промени. Като с коса… знаете къде…
— Къде ще отидем, Вера? — Маша погледна към сестра си със сълзи в очите. — Ще изгониш племенника си, Вера… Къде ще отидем с него?
— Ще ви извикам такси, — сухо отговори Кирил. — Ще ви закара до дома.
Майка ѝ се събираше със крясъци и проклятия.
— Той ти изневерява, ще дойде ден, когато ще те остави! — крещеше злобно жената. — Ще се върне всичко това към теб, зетко! Ще се върне, ще видиш!
Вера опита да не слуша майка си. Затвори се в стаята и тихо заплака.
Разбира се, това не беше правилно, но по друг начин роднините просто нямаше да разберат.
Майка ѝ, сестра ѝ и племенникът ѝ си тръгнаха. Животът на Кирил и Вера стана спокоен.
Елена Петровна се ядосваше на голямата си дъщеря.
— Заради Вера ще трябва да спестявам по-дълго, — мърмореше тя. — А толкова исках да ти подаря къща догодина…
— Мамо, какво ще правим сега? Къде ще живеем? От какво? — Маша беше свикнала майка ѝ винаги да се старае да направи всичко за нея. — Не искам да живея с теб! Вземи заем! Купи ни къща! Трябва да си уредя живота!
— Не искаш — няма нужда. Дъще, ще ти купя къща тук, ясно?— Тук?! — Маша се ядоса. — Няма да живея в селото! Не и тук!
— Тогава чакай още няколко години, докато съберем за нормална къща. Един приятел ми препоръча сайт, където продават конфискувани имоти. Казват, че можеш да купиш апартамент за жълти стотинки. Ще следя.
***
Кирил все по-често изчезваше на работа. Имаше сериозни проблеми с бизнеса. Партньорите го подведоха, не осъществиха навременна доставка — стоката беше повредена. Той понесе големи загуби.
Вера виждаше състоянието на съпруга си, опитваше да разбере какво се случва. Но отговорът винаги беше един и същ.
— Не се тревожи, това са моите проблеми. Ще ги реша сам!
— Сигурен ли си, че не е нещо сериозно? — Вера сякаш усещаше, че хубавият им живот скоро ще свърши. — Може би трябва да започна да работя?
— Не ме ли чуваш? — вече крещеше Кирил. — Аз сам ще си реша проблемите, ясно ли е?
Вера само кимваше и се отдръпваше.
След такива разговори Кирил не говореше с жена си с дни. Понякога дори не се прибираше вечер вкъщи, оставаше някъде…
***
Елена Петровна, както си мислеше, намери решение да осигури на по-малката си дъщеря жилище, което да отговаря на нейните желания — изпрати Маша да работи в града.
— Аз ще гледам внучето, а ти ще работиш засега.
— Аз ли? — Маша не искаше да работи.
— А кой друг? Не може всички да седите на шията ми. Работиш два месеца, после аз отивам на смяна, а ти се връщаш.
На Маша не ѝ остана нищо друго, освен да се обърне към човек, който със сигурност нямаше да ѝ откаже помощ. Тя разчиташе на подкрепа, поне в началото, докато си намери работа.
Дълго Маша се мотаеше около високата ограда, която ограждаше къщата на Вера.
Отдавна беше тъмно… Жената чакаше Кирил да си дойде — в двора нямаше как да влезе, защото вратата беше заключена. А и тя всъщност нямаше нужда от Вера.
Колата спря до портата. Мъжът отегчено свали прозореца.
— Казах всичко тогава, какво още не ти е ясно?
— На мен всичко ми е ясно, но питам се дали на теб ти е ясно, че нашата случайна връзка ще разбие сърцето на сестра ми?
— За какво говориш? Нищо не е било…
Кирил слабо си спомняше какво се случи преди няколко години… Беше се напил, Вера вече спеше, а Маша просто беше до него.
— Беше, — усмихна се Маша с презрение. — Мълчах заради сестра ми, не исках да ѝ провалям щастието. Но сега искам да си взема своето.
— Какво свое? — Кирил мислеше трудно вечерта.
— Как какво? Твоя мъж. Имам син от теб, ще имаш пълно семейство, — Маша се усмихна широко, а Кирил потрепери.
— Това не може да е вярно…
— Всеки ДНК тест ще го потвърди моментално. Искаш ли да развалим живота на теб и на Вера?
Кирил качи Маша в колата и я откара до близкото кафене.
— Какво искаш? — попита я, докато седяха на масата. — Какво ти трябва от мен? Защо изникна точно сега, след толкова години?
— Нужди са ми пари. Знаеш, че мама събира за къща за мен. Не мога повече да живея с нея, не мога! Трябва ми мое жилище.
Кирил се усмихна иронично.
— Имам само дългове. Откъде да взема пари? Мога само да ти плащам квартира за деня, нищо повече. И то, само заради детето, ако е мое. Това тепърва ще разберем.
— Имаш къща, продай я.
— Да продам къщата? Луда ли си? Какво ще кажа на Вера?
— Истината, че си в дългове и трябва да се разплатиш с кредиторите.
— Не, нямам право да я подведа.
— А да спиш с мен, т’ва право имаше ли го?
Кирил се взираше в Маша внимателно. Тя определено му харесваше. И да, той винаги изневеряваше на жена си.
Вера беше за него тихата семейна жена, подходяща за дом и грижи. Но за лично щастие предпочиташе други — ефектни, красиви, такива като Маша.
— Ти също не беше против, — каза той ехидно. — Хайде.
Тази нощ Кирил не се прибра вкъщи. И не се прибра още няколко дни след това.Сега той прекарваше много време с Маша.
— Измислих нещо — каза Маша, влюбена и готова на всичко.
— Какво? — мъжът я погледна уморено, докато обличаше пуловера си. — Трябва да се прибирам, Верка се тревожи.
— Почакай, първо чуй. Ще ми продадеш къщата си и ще живеем там — аз, нашият син и ти — дълго и щастливо.
— Как ти звучи?
Маша потрепери от собствените си мисли.
Тя си представи как примерната Вера напуска дома, а тя, Мария, влиза вътре като новата домакиня.
По тялото й полазиха приятни тръпки и й се искаше да направи всичко това незабавно.
Кирил кимна и си тръгна. Маша разбра, че е съгласен.
Вкъщи мъжът не каза нищо на жена си. Обмисли всичко добре. И на следващата сутрин се обади на Маша.
— Съгласен съм, донеси парите, и то веднага.
— Почакай, трябва всичко да се оформи.
— Ти добре ли си? Какво да оформяме? Искаш при развод половината пари да отидат при Верка ли?
Маша бързо се прибра вкъщи и разказа всичко на майка си. Тя не я укори, а напротив, похвали я за изобретателността. Дори реши да я придружи.
— Сумата не е малка, ще участвам в предаването на парите.
Майката не бе допусната в офиса, наложи й се да чака отвън. Тя само влезе точно навреме в банката, за да преведе парите.
Кирил беше щастлив, прегръщаше Маша и уверяваше, че от сега нататък всичко ще е различно.
— Е, да се прибираме вкъщи? — мъжът взе сина си на ръце. — Да изпратим Верка, омръзна ми до смърт.
Колата спря пред къщата и всички слязоха. Кирил отвори вратата на дома и ги пусна вътре.
— Верка — извика силно Маша. — Събирай се, сега това е моят дом! По-точно нашият! И мъжът вече е мой, между другото, имаме си семейство.
Вера стоеше до дивана и се държеше с едната ръка за него. От новината й идеше да заплаче. Гледаше в щастливите очи на Кирил, майка му и свекърва си. Те нямаха да изпитат такава наслада.
Вера събра най-необходимото и напусна дома. Беше отчаяна и сломена, макар че си представяше, че мъжът й може да направи нещо подобно.
На вратата Кирил само промълви:
— Нямах избор…
— Винаги има избор — отговори спокойно Вера. — Ти имаше избор дали да спиш със сестра ми или не.
Вера отиде при свекърва си и й разказа всичко.
— Той те изхвърли от дома бременна? — ахна жената.
— А ти какво очакваше от него? — въздъхна свекърът. — Ти самата го разглези, затова правеше каквото си иска.
— Спомни си колко пъти при нас притичваха момичета за пари за аборт.
— Не се притеснявай, няма да те оставим — приласка я свекървата. — Освен това, помисли, къщата беше оформена, когато вече бяхте женени. Така че половината е твоя, ще намерим добър юрист.
Той няма да се отърве от теб толкова лесно.
***
Свекървата помогна на Вера за всичко — с развода, подялбата на имуществото и отглеждането на детето.
Маша и Кирил живяха заедно кратко. Оказа се, че Кирил не беше изплатил всичките си дългове, малката му фирма фалира.
Сделката за покупко-продажба на половината къща бе призната за невалидна, а частта на Вера бе запазена благодарение на опитния адвокат.
— Излъга ме! — крещеше Маша. — Дадох ти всички пари!
— Ти просто искаше да съм до теб. Дадох ти тази възможност. Можеш да се върнеш в селото си — каза Кирил саркастично.
Маша се върна при майка си. Кирил искаше да отиде при родителите си, но те не го пуснаха.
Вера просто тъжно гледаше бебето, което щеше да расте без баща, и си мислеше, че всичко, което се случва, е за добро.
Автор: Анна Субботина
