Андрей не спираше да вдига скандали след всяка нощна смяна.
– Какво пак не ти харесва? С какво моята допълнителна работа не ти угоди? Ето ги парите, истински са! – Лена настоятелно показа екрана на телефона си. – Все някак трябва да се справяме.
– На теб винаги всичко ти е малко! – избухна Андрей. – Колкото и да се изкара, все не стига! – Той раздразнено се обърна от телефона. – А това ти наричаш пари?
– О, наистина? – разгневи се Лена. – Ако пет хиляди за теб са стотинки, тогава дори не знам…! – Тя се опитваше да се сдържи, припомняйки си, че дъщеря им е наблизо, и не искаше да стане груба. – Можеше поне ти да опиташ да изкараш! Вместо да се тресеш над дипломата си, все едно че носи пари. Седни и повози тези… – тя махна с ръка към вратата.
– Та за това говоря! Всякакви сядаш в колата: пияни, грубияни, всякаква сган. Мислиш, че не знам кои се движат нощем?
– Ако знаеш, тогава стани от дивана и се хвани за работа.
– Аз си имам работа!
– На смени – ден дежурство, три дни почивка.
– И трябва да почивам след смяната. И преди нея също. Такава ми е работата.
– Разбира се, работа – отбеляза Лена саркастично. – А докато ти „почиваш“, кой ще издържа семейството?
– Васко Романов също работи в Гражданска защита, също е на смени. Но, знай, не при всяка смяна има спешни случаи – пожари, катаклизми, катастрофи, котки по дърветата и деца в шахтите. Знам… – Лена размаха ръка към съпруга си, който се готвеше да възрази. – Васко след всяка смяна тича на допълнителна работа, три денонощия все работи. Основната работа му е почти като почивка.
– Ще видим какво ще остане от него след три години – подигра се Андрей. – Ако не получи инфаркт, мозъкът му ще се пръсне от изтощение.
– Няма да се пръсне! Те могат да си позволят да почиват – имат си апартамент, кола. А ние?
– „Те това“, „те онова“ – ядосваше се Андрей, изнервен от жена си. – Живея както мога! И аз допълнително изкарвам.
– Аз ходя на работа с автобуса, за да не харча бензин. Живеем под наем. Според теб това нормално ли е?! – Лена се хвана за главата. – Ти излизаш на допълнителна работа само когато баща ти лично дойде да те вземе и му трябва помощник на строежа. Забележи! Той все още работи, не, тегли! И зиме, и лете, а е вече над шейсет.
– Стига! – отдръпна се от жена си Андрей. – Не искам да говорим за това. Таксито не е работа за жена! Нямаш място там, и най-вече нощем.
– А кога? През деня работя.
– Ха, тази твоя работа – подигравателно се усмихна Андрей. – Контрольор на склад. Ха! Това ли е работа? Всеки товарач би се справил. Да, за проверка на кашони и викане по събирачите не трябват дълбоки икономически знания, нито изключителни способности!
– Престани… – обидено каза Лена.Мъжът смяташе, че хората, които работят в сферата на услугите, са неудачници, особено ако забележеше мъж или жена в супермаркета, пощата или пункта за поръчки, които са на възраст – „не са постигнали нищо, не са се реализирали – неудачници“, осъждаше ги. Казваше на малката си дъщеря: „Виж, ако не учиш добре, ще миеш също така рафтове или подове в магазина!“.
Лена се дразнеше от това, тя дори нямаше диплома от професионално училище, само някакви курсове за секретарка, после за шивачка. Не можеше да си позволи редовно обучение, а за задочно нямаше пари, след това и желание – което сега я измъчваше. Но смяташе, че вече е късно. Сега – семейство, съпруг, дъщеря, какво учене? Мечтаеше за собствено жилище, вече пет години живееха под наем.
Андрей също не беше от богато семейство, по-скоро много бедно: баща му строител цял живот, майка му – готвачка в детска градина. От дете знаеше, че трябва сам да постигне всичко! Учил е отлично, влязъл е в академия с държавна поръчка, завършил е с отличие, върнал се в родния си град, започнал работа и беше изключително горд със себе си, със своите постижения. Като че ли нарочно се беше върнал, за да покаже или докаже на някого: „Вижте, обикновено момче от обикновено семейство, а какво постигна!“. Но градът малък, ръководните длъжности заети, заместниците също свои, твърдо закрепени на позициите си, затова той, с гордо вдигната глава, започна от нулата! Или по-скоро оттам, където му посочиха – стана спасител.
Раздразнен от поредния спор с жена си, Андрей се премести в друга стая, а Лена, мачкайки в себе си обидата и отчаянието, отиде да готви; после трябваше да помогне на дъщеря си с една изработка за детската градина.
Дъщеря си Андрей също не глезеше. Прибираше я от градината, излизаше с нея през уикендите в двора, докато Лена чистеше апартамента. Ако трябваше да остане с нея, докато майка й е на работа, я водеше при баба й – там й беше весело, а и родителите му обожаваха внучката.
Той четеше, гледаше сериали, понякога излизаше с баща си на допълнителна работа. Задължително си доспиваше преди и след смените. Пари за наем им стигаха, имаха собствена кола (подарък от родителите му), грижата за детето деляха с тях – какво повече? Малдивите? Апартамент в центъра с три бани и скъпи ремонти? Никога не беше обещавал това, пък и жена му не е благородно потекло – би могла и да търпи. Вечно мърмори! Недоволна е. Като че ли с една допълнителна работа след друга, работейки по празници за двоен надник, можеш да събереш за апартамент. Или поне за първа вноска.
Но така не се прави! Не така! Първо образование, после опит, останалото ще дойде само, мислеше Андрей.
И ако в последно време жена му си мислеше за развод, той изобщо смяташе: Лена е простовата – жена под неговото ниво, но заради детето трябваше да търпи. Да живее с нея, да понася настроенията й и трудния й характер. Седем години заедно – за какво да бяга?
Лена пък не се отказа от работа в таксито, напротив, след като се пооправи от настинка, за която беше в болничен, веднага седна зад волана. Дори й харесваше повече да работи нощем: по-малко коли на пътя, поръчките по-добре платени, а клиентите засега се оказваха нормални.
Андрей не спираше да вдига скандали след всяка нейна нощна смяна, вече не се притесняваха от дъщеря си, докато спореха един с друг.
– Това не е работа за жена! Особено нощем. Ами ако някой мъж започне да те задява?
– Това може да се случи на всяко друго място.
– Не! Ами ако ти хареса някой и ти…
– Единственото, което искам, е да се наспя и да съберем за първа вноска. Омръзна ми да плащам на някого, искам нещо свое.
– Искаш робство за 30 години ли? – отново се присмиваше на наивността й Андрей. – Хубава мечта.
– А какво е радост за теб?! Великолепната ти униформа?
– Прекрасна униформа, не я дават за красиви очи! Трябва първо образование, това не е като да подреждаш кашони в склада.
– Защо толкова се ядосваш? Таксито е лоша работа – не е за жени. Складът е пълен провал. Ако човек не е завършил академия като теб, е нищо, – Лена кипна.
Андрей вече крещеше на висок глас, опитвайки се да й докаже, че една нормална жена, съпруга, майка никога не би работила нощем в такси.– Разбрах какво те притеснява – подхвърли тя с усмивка, като размаха пръст в шеговита заплаха. – Страх те е, че ще почна да изкарвам повече пари от теб.
– Глупачка! Парите не са най-важното, важно е човек да остане порядъчен, каквото и да се случи.
– Така ли? Значи това те тормози… Е, иди и ти изкарай повече. Бъди мъж, глава на семейството, храни семейството, а не само отговорен служител, най-добрият, който всеки момент може да го качат на таблото за почести – подиграваше се Лена.
– Ти няма как да разбереш… – въздъхна той.
– Какво няма да разбера?
– Имаше един случай…
– Какъв случай? – презрително подхвърли Лена, мислейки си колко нелепо може да звучи това от един „отличник“. Андрѐй винаги е бил загрижен как изглежда в очите на колегите, семейството, приятелите. Еталон за порядъчност.
– Преди време… Даша беше току-що родена, бях пил много… Преспах с една директно в колата. Стана така…
– Как?! – от шока Лена бавно седна на дивана, със зяпнала уста. Не можеше да го асимилира.
– Също такава шофьорка! – погледна той към жена си. – Каза мило нещо, и просто… поддаде се! Готова беше на всичко, видя униформата и се нахвърли – разказваше Андрей с глас между презрение и извинение. – А после се оказа, че била омъжена.
Очите на Лена се ококориха.
– Значи това, че ти си женен, изобщо не те смути?
– Тя сама се натрапи.
– О, горкият! Жертвата! – каза тя, гледайки го като че ли той беше паднал в калта. – Сам каза, че Даша е била бебе, тоест…
– Нищо не значи това! Дори нямаше да си го спомня, ако не беше започнала и ти да изчезваш по нощите.
– Какво? Аз изкарвам пари!
– И момичетата в сауната „изкарват пари“, но не изглежда да са забогатели.
– Господи! – каза тя, ставайки от дивана и започвайки да се разхожда из стаята. Сега я сравняваше с жени на повикване, когато самият той е измамил, и при това я обвинява. – Колко… какъв си ти…
– Решавай! Или семейството, или твоите среднощни обиколки.– Ако исках, можех и през деня на работа да си намеря „приключение“ или навсякъде да се забъркам в някоя глупост, но… Мислиш ли, че ме радва да клюмам на работа в понеделник през деня?
– Откъде да знам, може вече с някого… там – спокойно отвърна Андрей.
– По себе си ли съдиш? – въздъхна тежко Лена.
– Не съм от вчера жив, бях студент, видял съм, знам!
– Ах да, нали ти си изкарал академия – елитата! – разпалено каза Лена.
– Да! – гордо вирна глава Андрей.
– Ама повече почтеност това не ти е донесло – не издържа Лена.
Тя влезе в стаята на дъщеря им, взе я и замина при родителите си в „затънтеното градче“, откъдето някога я бе измъкнал „безкористният и високообразован“ Андрей. Всъщност се бяха запознали съвсем случайно – Лена отдавна живееше и работеше в града.
– Госпожице – закачливо я погледна пътникът, отправяйки комплимент на симпатичната жена зад волана, която бе дошла на повикване в два през нощта. Тя съсредоточено разглеждаше маршрута на смартфона, поставен на таблото. Леко олюлявайки се, той се опитваше да изглежда стабилен, но най-вече – привлекателен. – Как такава хубава и очарователна жена като вас я пускат да “бомби” из нощите?
Лена бегло погледна златната халка на пръста си – време ѝ бе вече да я свали, но понякога тя помагаше да се избегнат ненужни въпроси и неприятности. Усмихна се. Час по-рано на пътническото място седеше момиче, което започна да разпитва как така работи нощем, къде е нейният съпруг. На финала пък вдигна скандал, защото Лена не ѝ позволи да пуши в колата. Какви ли неща не се случваха.
Лена не се засягаше и не приемаше такива ситуации твърде присърце.
– Нямам съпруг.
– Да-а-а! – оживи се пътникът, но градусите в него не позволиха да покаже истински интерес, само една безцеремонна оригня. – И дори не ти трябва?
– Не! Моля, закопчай си колана – каза тя, потегляйки от двора.
Пътникът все още се опитваше да флиртува с нея, но някъде към петата минута клюмна глава и заспа. Лена го погледна, отново се усмихна – сега единственото, което я тревожеше, бе как ще го събуди на крайната дестинация. Събуди го все пак, остави ѝ и приличен бакшиш, макар че за продължение на запознанството не бе в състояние.
След нощната смяна из града Лена рано сутринта се прибра в тяхната малка квартирка с дъщеря си. Тя трябваше да се приготви за работа, а дъщеря ѝ – за училище. Майка ѝ вече приготвяше закуска в кухнята – с удоволствие оставаше да помага с внучката, когато Лена я молеше.
– Вчера татко ми се обади – каза Даша по време на закуската, сияеща от радост.
– Така ли? И какво каза?
– Каза, че този уикенд задължително ще дойде да ме вземе – възторжено съобщи Даша.– Аха, ще го вземе той, – мърмореше бабата край печката. – По-добре да не обещава на детето и да не му разкъсва душата. Интелигент, – дразнеше се майката на Лена.
– Престани, мамо, – прошепна порасналата дъщеря, обръщайки се към нея. – На нея ѝ се иска да вижда татко си.
– Какво да престана? – не се отказваше майката, докато подреждаше съдовете в съдомиялната. – Обещава, обещава, а после не идва. Половин година не се е появявал.
Лена видя, че думите не се харесват на дъщеря ѝ, и тя самата разбираше, че баща ѝ няма да дойде.
– Той със сигурност ще дойде, просто работата му е такава, отговорна. Може да го извикат и през уикенда. Айде, обличай се, аз вече излизам, – помоли Лена, а после се обърна към майка си веднага щом момиченцето излезе от кухнята. – Мамо, защо при Даша, защо?
– Затова! Нека знае, че баща ѝ не е чак толкова добър, че да не стане майката виновна – ден и нощ на работа, а татко – герой, истински „полковник“.
– Е, какъв ти полковник е той, – подсмихна се Лена.
– Никакъв! И като мъж – нищо особено! Добре че се разведохме преди да купуваме апартамент и да трупаме общи вещи, иначе сега щяхме да се делим. Съмнявам се, че щеше да е толкова благороден тогава. Виж го ти… всички са лоши, само той – от „синята кръв“. Е, нека си живее сам.
– Е, не съвсем сам, с родителите си живее, – усмихна се Лена.
– Аха, и така ще си е до старост, ако не си намери някое работливо девойче, което да се трепе на две работи. А на него не може – нали има диплома, – мама иронично вдигна пръст и се разсмя. – Добре, аз тръгвам. Ако имаш нужда, само ме викай. С Даша винаги ще помогна.
– Благодаря ти, мамо, – Лена я целуна по бузата и топло се усмихна. – Още малко и ще приключа ремонта, обещавам – никаква повече нощна работа!
– Ма-а-мо, скоро ли тръгваш? – чу се гласът на дъщеря ѝ от антрето.
Лена побърза към Даша, а майка ѝ, като приключи подготовката си, се отправи към дома.
Изминаха няколко години. Лена се омъжи за свой колега – обикновен шофьор. Тя вече бе начело на склада. С новия си съпруг не се съревноваваха с постиженията или дипломите – това нямаше значение. Още по време на ухажванията той ѝ помогна да завърши ремонта на апартамента ѝ, а после заработваше допълнително с превози, за да обновят семейната кола.
Никакво такси вече. Мъжът на Лена просто не ѝ позволяваше да ходи на нощни смени. Това, което имаха, им стигаше. А ако случайно не стигнеше – той винаги намираше начин да изкара още. Все пак, именно той, като глава на семейството, носеше отговорност за тяхното благополучие.
