— Мъжът ми краде пари от портмонето, а когато го питам, отрича — разказвах на приятелката си за странностите, които се случваха у нас вкъщи.
— Ами, провери го! Сложи камера у дома, после няма да може да се отрече.
Полина ми разказа как тя самата направила това със своя мъж. Но при нея въпросът бил дребен, а тук изчезваха пари и ценности.
Реших, че трябва да разбера всичко, и се съгласих с предложението ѝ.
— Жене, каква е тази работа, пак не мога да намеря обеците си! Да си ги виждал? — попитах мъжа си, докато се приготвях да изляза, за да купя подарък за рождения ден на приятел.
Женя стоеше в спалнята пред отворения гардероб и избираше какво да облече за работа. Той винаги се стараеше да изглежда безупречно, затова можеше да се мотае повече с дрехите си, отколкото аз.
— Пак сама си ги оставила някъде и си забравила. Погледни по-внимателно. Няма да се изненадам, ако са на рафта в банята.
Още веднъж прехвърлих съдържанието на чантата си, после извадих всички украшения от кутийката, но обеците не бяха никъде.
— Сериозно? Още ми е рано да се оплаквам от паметта си, имам поне трийсет години в запас. Там вече проверих.
— Значи са паднали някъде. Не ме разсейвай.
— Вечно така става с теб…
Обидена, изритах кожената му чанта в коридора и тръгнах да проверя под леглото своето „съкровище“.
Не за първи път се случваха такива странности у дома.
Ту някоя банкнота липсваше в портмонето, ту в хладилника неизвестно как изчезваха продукти.
Вече ми изглеждаше, че мъжът ми си играе някаква странна игра с мен — прави нещо, а аз трябва да се преструвам, че нищо не се случва.
— Кажи сега, къде сложи обеците ми?
Звънът на вратата ме прекъсна. Хукнах да отворя. Това беше свекървата ми, Римма Сергевна. Прекрасна жена с нисък ръст. Веднага поиска да ѝ говоря неофициално, като казваше, че все още е млада, поне по дух.
— Настя, здравей! Виж как лошо изпра праха, който ми препоръча, ризата на Петя.
Петър Алексеевич, свекър ми, беше пълната противоположност на Римма. С него така и не намерихме общ език.
Висок и едър мъж, той винаги беше необщителен и доста груб, затова не идваше често у нас на гости. Което, честно казано, ме радваше неимоверно.Бяхме големи късметлии с апартамента. Съседката на Римма се местеше при сина си в друг град и ни предложи да купим жилището й на приемлива цена. Разбира се, трябваше да вземем ипотека, но все пак сделката си заслужаваше.
— Римма, казах ти, че трябва да переш дрехите на 40 градуса.
— Ох, вярно, виж паметта ми…
Изтичах в кухнята, където чайникът вече свистеше из целия дом.
— Случват ни се странни неща. Представяш ли си, започнаха да изчезват разни вещи. Един ден се върнах от работа, а подът беше покрит с някаква кал. Питам Женя, а той прави, че нищо не вижда.
Свекървата, която е голяма любителка на детективни сериали, веднага се заинтригува от моя разказ.
— Насте, това не е случайно! Трябва да направим нещо спешно.
Тя скочи от стола с риза в ръка и се шмугна в своя апартамент. След минута Римма се върна, държейки бутилка от литър и половина.
— Ето — светена вода. Трябва да напръскаме всички стаи.
Женя вече беше облечен, но дълго не можеше да намери подходяща вратовръзка, докато се оглеждаше в огледалото. А ние със свекървата вече обикаляхме стаите и ръсехме светената вода по всички ъгли.
Съпругът ми погледна сцената и се разсмя.
— Мамо, каква сцена разигравате тук?!
— Ех, не бива така, сине. Баба ти в селото никак не можеше да се сработи с дядо ти в къщата. Нощем не спеше. Но напръска стените с вода и всичко се оправи.
Женя ме погледна скептично, докато стягаше възела на вратовръзката.
— Насте, ти пък какво? И ти ли вярваш на такива неща?
— Няма да навреди! Хайде върви, че ще закъснееш за работа.
Същата нощ.
Вечерта се прибрах толкова уморена, че просто не можех повече. Обиколих всички магазини, за да намеря подарък, а после останах и дълго на работа.
Хвърлих се на леглото и веднага заспах. Събудих се от трясък в три през нощта.
Първоначално си помислих, че съм се объркала — колко неща може да ти се присънят. Но не, звукът беше ясен. Помислих си за котката, но тя лежеше в краката на Женя и тревожно ме гледаше.Реших да проверя. Включих осветлението в кухнята — никой нямаше. Само една тенджерка лежеше на пода. Явно аз самата лошо съм я закачила на куката.
Върнах се в спалнята и моментално заспах.
На следващия ден
Денят започна както обикновено, сякаш живея в „Денят на мармота“. Мъжът ми се въртеше около огледалото, избираше си подходящо облекло, докато аз ровех в чантата си.
— Женька, да не си ми взел пари от портмонето? Липсва една хилядарка.
Мъжът ми надникна от спалнята и завъртя пръст покрай слепоочието си.
— За какво са ми твоите пари?! Аз не съм като комшията Яшка, който краде от жена си за бутилка.
Не знаех какво да мисля. Или нещо с мен не е наред, или мъжът ми ме смята за наивна.
След като тръгна за работа, се обадих на приятелката ми.
— Поля, мъжът ми се държи странно. Представяш ли си, постоянно изчезват пари от портмонето ми. По малко, но това си е наглост!
С Полина сме приятелки от детство. Дори сме мечтали да се оженим в един и същи ден. Тя живее с Виктор вече десетина години, а аз се омъжих за Женька преди две.
— Чуй ме: бягай от такъв мъж. Това е абсурд — да взема пари от жена си, като някакъв хлапак от родителите си. Ще става само по-зле!
— Ти винаги реагираш крайно. Аз го обичам, все пак. Да, имам подозрения, че нещо крие, но това не е причина за развод.
Полина моментно остави телефона и чух заглушения ѝ глас. Явно пак мъмреше Виктор.
— Тогава го провери. Знаеш ли, Виктор по едно време започна да ми изяжда продуктите през нощта. Питам го къде изчезват, а той ми прави очи като невинен. Сложих скрита камера в кухнята, показах му видеото и веднага си призна.
Приятелката ми винаги си е била дивеч. Какви ли не истории сме имали в детството си. И си намери такъв мъж, който да търпи всичко.
— Малко странно ми е това. Все пак не съм шпионин, че да подслушвам собствения си мъж.
— Както искаш. После да не се жалваш, като останеш и без гащи.
На работа отидох с лошо настроение. По радиото вървеше любимата ми песен „Къде отива детството“. Но дори тя не можеше да разсее тежките ми мисли.
Може би все пак… защо не?Вечерта реших все пак да мина при Поля, за да взема нейната камера. Тя ми обясни всичко: как да я сложа на незабележимо място, да инсталирам приложението и да наблюдавам апартамента онлайн.
Честно казано, чувствах се ужасно, сякаш съм на път да направя нещо неморално.
Мъжът ми още не се беше върнал от работа. Пак закъсняваше, въпреки че тази вечер трябваше да отидем у един приятел за рождения му ден.
— Ало, Жени… Къде си? Ще закъснеем.
— Настьо, вече тръгнах, ще съм там след петнайсет минути. Ще успеем.
Извадих красивата си рокля от гардероба. Реших да сложа златното си колие. Отворих кутията — изчезнало е. Това вече не се търпи!
Взех камерата на Поля и я поставих в хола така, че да има добър обзор.
— Ще си платиш за това, Женичка!
Рожден ден
След няколко минути мъжът ми пристигна, и тръгнахме към приятелите ни. От време на време го поглеждах. Как не съм забелязала по-рано тези странности у него?
— Жени, а наистина ли ме обичаш и уважаваш?
Той ме погледна учудено.
— Обичам те и те уважавам, Настя. Защо питаш?
— Нищо… Гледай пътя.
У приятелите ни вече беше пълно с гости. Всички се забавляваха, шегуваха се, усмихваха се. Рожденикът седеше на празничната трапеза. Ние подарихме подарък на Коста, поздравихме го и седнахме на масата.
Жени вече разговаряше оживено с приятелите ни, а аз реших да проверя как работи приложението за камерата.
— Ех, пакостник!
Качеството на картината беше отлично. Веднага видях как котката отново дере креслото. След секунда се появи нечия сянка. Излязох от стаята и извиках мъжа си.
Трябваше да си призная какво съм направила — че се съмнявах и съм сложила скрита камера.
— Настя, добре ли си изобщо?— Виж! Има ли някой в къщата?
Женя взе телефона ми в ръце и, намръщен, започна да гледа онлайн предаването.
— Нима сме забравили вратата отключена? Настя, трябва да се обадим на полицията и веднага да отидем.
Тръгнах към Коста, за да се извиня за внезапното си заминаване.
На двора вече стоеше кола със светлини. Изкачихме се до нашия етаж. Вратата беше отворена. В коридора стоеше полицай.
— Здравейте, аз се обадих. Ние сме собствениците.
Влязох в апартамента и се насочих към спалнята, за да проверя нещата. В кухнята забелязах мъж с белезници, седящ с гръб към нас.
Подозренията ми се потвърдиха — кутийката беше празна. Той се канеше да изнесе всичките ми бижута.
С Женя влязохме в кухнята и останахме втрещени. На масата седеше свекър ми. Нервно го попитах какво прави тук. Но той не отговори. Съпругът ми започна да обяснява на полицаите, че това е някакво ужасно недоразумение. Че това е неговият баща и явно има грешка.
— Ще подадете ли жалба? — попита лейтенантът.
— Не, разбира се — запрепъва се Женя.
— Аз ще подам жалба, господин полицай.
Женя ме погледна с недоумение.
— Какво правиш?
— Наистина ли мислиш, че ще оставя това така? Той някак си е намерил ключовете за апартамента ни и постоянно крадеше от мен пари и вещи. Ще го вкарам в затвора.
Колкото и да опитваше съпругът ми да ме разубеди, все пак отидох в участъка. Месец по-късно го осъдиха и го изпратиха в колония за три години. Нека седне и си помисли.
