Разликата във възрастта между сестрите Лида и Роза е десет години. Още от самото начало те не са успели да изградят приятелство. Разбира се, възрастовата разлика оказала важно влияние върху това. Докато Лида завършвала училище, Роза тъкмо започвала първи клас. А когато Лида се омъжила, пет години след като завършила университета, Роза тепърва приключвала училището. Но планове да учи в университет тя изобщо нямала. „Ох, само да завърши някак! До 11-ти клас едвам стигна“, въздишала майка им. Тогава бащата на момичетата вече не бил жив. Вероятно той би настоял по-малката да учи в университет. Но за това е трябвало да се помисли по-рано. Може би баща им би възпитал Роза по-строго, за да учи, вместо да се разхожда с приятели. Но тя повече се разхождала. Ето го и резултатът.
Роза постъпила в колеж, на платено обучение, защото майка ѝ настояла. Едва не го зарязала по средата, но майка ѝ отново успяла да я убеди да завърши. А на Роза не ѝ било до това: била решила да се омъжва – срещнала любовта на живота си. Побързали да се оженят и заживели при майка ѝ. А Лида със своя съпруг живеела отделно, в апартамента на мъжа си. Родило им се дете, Лида излязла в майчинство. Не планирала така; искала да работи, да набере опит, а след това да има деца. Но така се случило. Не могла да се реши да прекъсне бременността. Освен това, сякаш и съпругът ѝ мечтаел за син. Само че семейният живот на Лида не потръгнал. Мечтаел или не, той имал друга жена. И както обикновено става, „добри хора“ решили да осветлят Лида по въпроса. Тя разбрала последна. И това не било изненадващо. Следвал скандал. Разделила се със съпруга си и се върнала при майка си. Но сега там вече живеели Роза и съпругът ѝ.
– Е, сестричке, виж само как животът се обръща! Вярваш на тези мъже, а те… – съчувствала Роза на Лида. – Само че с детето много избърза, глупачке. Аз, виж, дори не мисля за това. Може да е към четирийсетгодишна възраст, ако изобщо.
– На четирийсет? – ахнала майка им. – Не е ли твърде късно?
– А ти искаш като при Лидка ли? – усмихнала се Роза. – Какво хубаво има в тези деца? Не можеш да идеш никъде, не можеш да си починеш. Ние тъкмо започнахме да живеем нормално. Няма шанс!
Наистина двамата с мъжа ѝ започнали да живеят добре. Роза не работела по специалността си, просто се уредила на работа при мъжа си, на поточната линия. Частно производство, фармацевтична фабрика, която тъкмо процъфтявала. Работели денонощно, а за нощните смени плащали много добре. Роза и мъжът ѝ поемали нощните, когато другите отказвали. Забогатели, започнали да обикалят курорти, да купуват много дрехи. А Лида живеела в бедност. Докато малкият Дима пораснал, докато си намери работа, докато той започнал градина… Роза изобщо не ѝ помагала.
– Животът ти, сестра, е пълна сивота – казвала Роза. – Училището не помогна; майка не беше права. Погледни ме! Работя, изкарвам добри пари, почивам си, ходим с Пашка, където си поискаме. Това е живот, приказка!
– Ами пести пари! – съветвала Лида. – Никога не знаеш какво ще се случи. Ако фирмата ви се затвори? И без това е странно – нещо не е чисто, подозрително…
– Това не е твоя работа – през зъби изръмжала Роза. – Може да се затвори. Ще се уредим на друга работа, няма страшно. А и нямаме от какво да спестяваме. Вече платих за курортите, скоро ще заминем да си починем. А ти пести, сестричке, за безгрижна старост. Ха-ха! Ах, вярно, ти още и за този малък мързеливец трябва да харчиш. Ето къде отиват всички пари… бях права.Роза се разсмя, а майка, която присъстваше на разговора, само поклати глава. Тя също не одобряваше, че дъщеря й с мъжа си „разпиляват“ парите. Жалко ѝ беше за голямата дъщеря, но не ѝ помагаше много често. Смяташе, че това не е работа на майка, която все още работи, да се напряга с отглеждането на внука – нека дъщеря й сама се оправя: родила е, ще се научи и да отглежда. А това, че дъщерята не е имала късмет – майката не се смяташе виновна, защо да се разправя с последствията?
Всеки живееше сам за себе си в това странно семейство. Като общежитие. Всеки си стоеше в своята стая, като за щастие размерът и разпределението на апартамента го позволяваха. Те имаха дори два хладилника: Роза с мъжа ѝ си купиха отделен и го сложиха в своята стая. Там често се намираха всякакви деликатеси. А Лида с майка им редуваха да готвят за себе си и малкия Дима – супа, каша, кюфтета. Роза с Павел основно не готвеха – купуваха полуфабрикати или поръчваха готова храна.
После Лида си замина. Намери работа, която включваше общежитие, и се изнесе.
– И без това си живея като в общежитие, а сега поне няма да виждам тая Роза с Павел – дотегнаха ми! – каза Лида на майка им.
Роза с Павел наистина не се съобразяваха с никого и живееха, както им харесваше. След нощна смяна се прибираха сутрин, шумно хапваха в кухнята, пускаха музиката високо, а малкият Дима понякога още спеше. Майката също спеше. Често се случваше да е почивен ден – всички почиваха, включително и съседите. Веднъж дори се оплакаха от тях, участъковият дойде. А на тях – все тая, като че ли нищо не е станало. През деня обаче спяха и искаха спокойствие за себе си. „Дима вдига шум, Дима си играе! Дима тропа! Махни го, Лида, твоето дете ни пречи на почивката!“ – казваха те. Майката се затваряше в своята стая и изобщо не излизаше. Не се намесваше в споровете между дъщерите, предпочиташе да остане настрана.
И така Лида се изнесе с детето си. Постепенно започна да излиза от бедността. Отне години, за да стъпи на крака. Но успя – вдигна Дима на крака. Момчето израсна красиво, умно и добро. Лида отдавна вече не живееше в общежитието – напусна онази работа. Първо успяваше да плаща наем за квартира, когато заплатата ѝ се увеличи, а после спести и взе ипотека. Малка гарсониера, но пък своя – чудесно! Тя пестеше много внимателно, трупаше пари. Бившият ѝ мъж помагаше малко, изпращаше пари за сина – това също помагаше. Сега Лида пестеше за образованието на сина си. Ако не бъде приет на държавна издръжка?
А за малката ѝ сестра през тези години се случиха много неща. Оказа се, че фирмата, в която работеха, се занимавала с незаконни дейности. Един ден Роза и Павел останаха без работа. Търсеха, но вече не можеха да намерят толкова „сладка“ работа, и накрая се устроиха където и да е. Докато бяха безработни, изхарчиха всички запаси на майка им, защото самите те не разполагаха с нищо, всичко прахосваха без следа. Дори когато майката изтегли последните си пенсионни спестявания и каза, че няма повече, тогава чак се замислиха по-сериозно. А дотогава търсеха работа с половин усилия…
И двамата бяха вече на трийсет и шест години. И започнаха да мислят за създаване на семейство.
– Някак вече разбирам майките! – каза веднъж Роза. – Направо смешно. Никога не съм обичала деца, а сега ми се е затвърдило това желание: искам и толкова! Ще има, мамо, да си внуци скоро. Като при всички!Роза се засмя и прегърна майка си. Майка ѝ вдигна рамене неопределено. Имаше някои съмнения за това. Роза на няколко пъти през годините беше ходила в клиниката, но само за да не си оставя бременността. Не ѝ трябваха деца тогава. А сега изведнъж се сетила, че ѝ трябват. Но майка ѝ помнеше, че след втория път имаше проблеми. Дълго ходи по доктори, лекуваше се. Вярно, уж всичко се оправи, но кой знае как е сега?
Лида беше направо изумена. Какви деца сега? Мислили ли са въобще как ще ги хранят? Да не говорим за самостоятелно живеене. Но Розка явно няма такива грижи. При майка ѝ е добре да се живее! А техните заплати с Павел бяха като сълзи, едва стигаха за прехрана. За почивки и курорти отдавна бяха забравили. А сега Роза си измислила нова фикс идея: деца ѝ трябвали. Даже веднъж, в пристъп на чувство, донесе подарък на племенника си. Единствения път за всичките тези години. Донесе детска лото-игра. А племенникът вече на седемнадесет години! Отдавна не се интересува от такива неща, учеше висша математика и се готвеше за университет…
Но Роза не успяваше да забременее. Никак. Минаха шест месеца, после година. Накрая лекарят я изпрати на ин витро.
— Казва, че може безплатно, по държавна програма. Вече ми потвърдиха, че не мога да имам деца, достатъчно време е минало. Всички документи са събрани. Ще се запишем за ред, — обяви Роза на майка си.
Майка ѝ въздъхна отново и се замисли за своето. Колко пъти Бог ти даде дете, дъще, а ти не ги искаше. А сега… Не напразно хората казват: искаш да разсмееш Бог — разкажи му за плановете си.
— Одобриха ми програмата! Виж каква хубава държава имаме! Грижи се за нас! — радваше се Роза. — И такава процедура, направо безплатно я правят. Само че много чакаме… Ох, как тежко се чака.
— Нищо, Розке, — успокояваше я съпругът Павел. — Толкова чакахме, ще почакаме още. Какви ли години сме още ние! Мечтата ни ще се сбъдне!
И дойде редът им. Направиха процедурата. Но не се получи. Случва се. Никой не дава стопроцентова гаранция. Роза беше много разстроена и готова веднага да се запише за следваща процедура. Но лекарят каза, че може чак след известно време. Отново трябва да се подават документи, да се мине комисия, да се чака решение, и чак тогава…
— А с пари — веднага! — заяви Роза на майка си.– А откъде да вземем пари? – зададе напълно резонен въпрос Наталия Петровна. – Аз нямам. И не смей да теглиш кредит, предишния още не сме изплатили – този за спалния комплект! За какво изобщо ви беше нужен?
– Ще поискаме от Лида! От сестричката. Нима няма да ни даде? – предложи Роза. – Та тя е спестявала за обучението на своя Димка. Немалко пари сигурно има в сметките. Ще сподели. Ние после ще ѝ ги върнем. Някога.
– Ама той трябва да постъпва още тази година! – възрази майката.
– Той е толкова зубрач, ще влезе в държавна паралелка, ще видиш, пари няма да му трябват! Лидка е такава презастраховачка. За какво ѝ са тогава тези пари, ако той постъпи?
Майката си помисли, че Лида ще намери как да използва парите си и без Роза. Но все пак ѝ беше жал за неразумната ѝ дъщеря. Наистина, Лида би могла да помогне, толкова ли ѝ е трудно? А Роза, сякаш обсебена от това майчинство, съвсем не мисли разумно!
Нито майката, нито Роза успяха да убедят Лида да помогне. Сестрата заедно със съпруга си отидоха у нея на гости. Лида дори се смая, никога досега не беше ставало така. Донесоха лакомства за масата, започнаха разговор, но се скараха. Лида категорично отказа да даде пари.
– Едвам свързвате двата края, за какви деца и платени процедури изобщо говорите? – възмути се тя.
– А това не е твоя работа! – избухна Роза.
Разделиха се зле. Тръгнаха си, хлопвайки вратата.„Скатер стелете, — мислеше си Лида. — Нека сами да си оправят нещата. Все едно им всичко наготово давай. Ще чакат безплатното…“
Чакаха. И една процедура, и друга, и все напразно. А после Павел взе, че напусна Роза. Омръзна му, че тя няма деца, и си намери друга. Ето така. А Роза недълго тъгува, срещна друг мъж, вдовец. Омъжи се за него и се премести при него. И там всичко стана веднага, от само себе си, без чакане.
— Явно на небето все пак има някакъв план… — каза майката, усмихвайки се, и държеше новородения си внук на ръце. — Булти се, не булти, ама всичко ще стане както е писано.
— Да, така си е… — усмихна се Роза.
А Лида вече имаше други грижи. Дима влезе в университет, в държавен прием, и на третата година взе, че се ожени. Обеща на майка си твърдо да не изоставя учението. И те със съпругата също чакат дете. Живеят тримата с Наталия Петровна в нейното жилище.
Животът върви по свой ред, така че скоро и Лида ще стане баба, макар че не беше си представяла всичко точно така, но какво да се прави. Искаш да разсмееш Бог – разкажи му за плановете си…
Жанна Шинелева
