— Това ли е Мария? – чу Маша женски глас, когато отговори на повикването от непознат номер.
— Да. А кой се обажда?
— Виктория е.
— Коя Виктория?
— Не ми казвайте, че не се досещате — нервно отговори жената. — Онази Виктория, при която отиде вашият мъж.
— Ах, значи това сте вие… — въздъхна Мария, която наистина веднага не разбра коя Виктория ѝ се обажда. — И какво искате?
— Женя, вашият мъж, е в болница. Може ли да дойдете? Ще ви изпратя адреса със съобщение.
— Какво се е случило с него? — обезпокоено попита Мария.
— Елате и ще разберете всичко сами, — рязко отговори Виктория и прекъсна разговора.
Разводът между Мария и Евгений още не беше официализиран, макар те вече да не живееха заедно. И този разговор от любовницата на мъжа ѝ… Разбира се, Мария се приготви и тръгна към болницата. Как иначе, Женя не ѝ беше чужд — той беше баща на сина ѝ и по документи все още нейн съпруг.
В болницата Виктория нетърпеливо чакаше Маша. Двете жени досега никога не се бяха срещали, но веднага се разпознаха.
— Как е Женя? — попита Мария.
— Има трудова злополука… Подробностите ще ти каже лекарят.
— А защо никой не ми съобщи? Все още съм му съпруга… — учуди се Мария.
— Защото се обадиха на мен! — самодоволно каза Виктория. — Аз съм записана в телефона на Женя като „любима“, а ти просто „Маша“. Кой знае коя Маша, може би неговата фризьорка или просто някаква позната… Непозната, с една дума.— Как е той? Може ли да го видя? — попита Маша, без да обръща внимание на острите думи на Виктория.
— Все още е в безсъзнание, в реанимация е, там не пускат.
— О, Боже… — възкликна Мария.
— Слушай ме внимателно — започна бързо любовницата. — Говорих вече с лекаря. Той каза, че най-вероятно Женя никога няма да може да ходи. Ако изобщо оцелее…
— Не… — Мария седна на стола и се разплака, покривайки лицето си с ръце.
Сърцето ѝ мигновено забрави всички обиди и се изпълни със съжаление към Евгений. Маша все още го обичаше и мисълта, че Женя може да умре, бе непоносима. Нека не е с нея, нека е с друга, само да живее…
— Маша, много съжалявам за случилото се с Женя — продължи междувременно Виктория. — Но аз не съм готова да бъда гледачка. Още съм млада! Искам да живея, а не да се грижа за инвалид. А ти си му съпруга, имате дете, семейство. Затова сега си тръгвам и повече няма да се върна. Не ме осъждай, нямам готовност да посветя живота си на човек, който до края на дните си ще бъде прикован към инвалидна количка.
Мария слушаше гласа на Виктория, но едва улавяше смисъла на думите ѝ. В главата ѝ имаше мъгла и страх за живота на съпруга ѝ. Тя все още седеше със скрити в ръцете си лице и плачеше, а когато ги отдръпна, за да каже нещо на Виктория, тя вече беше изчезнала…
Мария поговори с лекаря, който потвърди всичко казано от Вика.
Евгений работеше като ръководител на строителен обект и стана жертва на нещастен случай. При повдигане на бетонна плоча се скъсаха ремъците, и Евгений, който се намираше в непосредствена близост, бе притиснат от тази плоча.
— Чудо е, че изобщо оцеля — каза лекарят. — И сега все още се борим за живота му…
— Никога ли няма да може да ходи? — попита Мария.
— Молете се да оживее. А за това дали ще проходи… Все още е рано да се говори. Времето ще покаже. Сега го готвим за операция.
***
— Вика… — беше първото, което Евгений произнесе, щом се събуди.Мъжът отвори очи и видя Маша, която седеше до леглото му и дремеше. Мария вече няколко дни буквално живееше в болницата при съпруга си. Лекарите ѝ разрешиха да бъде до него и да се грижи за него, още повече че в болницата не достигаха санитари. Гриша временно живееше при родителите на Маша.
— Женичка, — отвори очи Мария. — Как се чувстваш?
— А къде е Вика? – попита той. – Защо си тук?
— Защото все още съм твоя съпруга, Женьо. И не можех да те оставя сам в такова състояние — отвърна Мария, на която, разбира се, ѝ беше много неприятно, че съпругът ѝ, събудил се, първо попита за любовницата си…
— Благодаря… — отвърна с отслабнал глас Евгений. — А Вика? Тя не идва ли при мен?
— Идва… Тя ми каза, че си в болница.
— Разбирам… Вие двете ли се сменяте тук?
— Не. Вика беше в болницата само първия ден, повече не е идвала. Вероятно е много заета.
Мария нямаше смелостта да каже на тежко болния мъж, който едва се беше измъкнал от смъртта, че Виктория го е изоставила… Нека Евгений първо да се възстанови малко, а после, може би, сам да се обърне към любовницата си и от нея да разбере, че вече не ѝ е нужен…
И скоро, когато на Евгений му позволиха да ползва телефона, той позвъни на Вика, за да попита защо тя не идва при него.
— Пожелавам ти да оздравееш — отвърна любовницата. — Но повече не ми се обаждай. Остани със съпругата си, тя ще се грижи за теб, а аз не мога…
— Машенка, прости ми — каза Евгений след разговора си с Виктория. — Толкова съм виновен пред теб. Вика ме изостави. Очевидно никога не ме е обичала. А и ти вероятно ме презираш…
— Не, Женьо, не те презирам. Толкова години сме заедно, имаме син… Много искам да оздравееш и да се изправиш на крака. Ще бъда до теб, ще ти помогна.
— Машенка, благодаря ти, мила моя… Обещавам, че никога повече няма да те предам…
— Нищо не обещавай. Сега е важно да можеш пак да ходиш.Минали са година и половина. Въпреки прогнозите на лекарите, Евгени успя да се изправи на крака. През цялото това време до него беше жена му, която вярваше, че той ще се възстанови напълно и го караше да вярва в това и самия него, защото имаше дни, когато Евгени се уморяваше да се бори и изпадаше в отчаяние.
На Мария ѝ се струваше, че всички тези преминати заедно трудности ги сближиха още повече и че занапред тя и Евгени винаги ще бъдат заедно. Но тя жестоко грешеше…
Наближаваше петнадесетата годишнина от сватбата на Мария и Евгени. Маша чакаше мъжа си да се върне от работа и подреждаше масата. Предварително беше купила бутилка шампанско – имаха какво да отпразнуват. Със сигурност Женя щеше да си дойде с букет лилии. Той винаги ѝ подаряваше тези цветя за рождените ѝ дни и годишнините от сватбата. Настроението на Маша беше прекрасно…
Жената постоянно поглеждаше часовника. Женя се бавеше. Дали не се е случило нещо? Маша започна да се притеснява. Обади му се, но той не отговаряше. А когато звънна отново, чу в слушалката: „Абонатът временно не е достъпен.“
Мъжът се прибра много късно и изцяло подпийнал…
– Къде беше, Женя? – попита Мария, която не можеше да намери покой от тревога…
– Бях на гости – отвърна Евгени с неясен език.
– Добре, лягай да спиш – въздъхна Маша. – Сутринта ще поговорим, като изтрезнееш.
През нощта Евгени опита да прегърне жена си, като няколко пъти прошепна едно име:
– Вика…
И Мария разбра всичко.
– Вчера беше с нея, нали? – попита я сутринта. – Само не ме лъжи, тази нощ ме нарече с нейното име.
– Изобщо не възнамерявам да лъжа – отговори Евгени. – Маша, голям подлец съм, знам. Ти ми помогна, ти беше до мен. Вероятно само благодарение на твоята подкрепа успях да се възстановя напълно… Но повече не те обичам… Не успях да забравя Вика, въпреки че много се опитвах. Да, отново се срещаме… И искам да бъда с нея.
– Махай се – каза за пореден път, както някога, Мария.
Евгени мълчаливо събра вещите си и си тръгна…Той се завърна след две години, когато Виктория, наситена на играта „семейство“, му беше намерила заместник. Завърна се убеден, че Мария все още го чака и, разбира се, ще го приеме обратно.
Преди да влезе във входа, той се спря и погледна към познатите прозорци. В кухнята светеше лампата и дори забеляза познат силует. Вероятно Маша готви вечеря. Сега ще седнат заедно на масата, както в доброто старо време, ще си поговорят… И тя, естествено, ще разбере всичко и отново ще прости…
Евгений звънна на вратата, очаквайки да види Мария или сина си, но му отвори непознат мъж.
— А вие кой сте? — попита Женя. — Къде е Маша?
— Жената ми готви вечеря. А вие, явно, сте Евгений, бившият съпруг? Видях ви на снимките.
— Така ли… Значи Маша се е омъжила? Гришка нищо не ми е казвал. Е, почти не говори с мен откакто… Както и да е, аз ще тръгвам… Виждам, че тук няма да съм добре дошъл.
— А защо не? — изненадващо любезно се усмихна мъжът. — Ако искате, заповядайте. Нали искахте да поговорите с Маша. Между другото, аз съм Иван. Тъкмо сядахме да вечеряме, можете да се присъедините. И ще видите сина си. Знаете ли, че Гриша спечели първо място на областните състезания по лека атлетика?
— Не… — смутено отвърна Евгений.
— Е, на няколко пъти дори го показаха по местната телевизия. Маша и аз толкова се гордеем с него. Та какво ще кажете, ще влезете ли?
— Май по-добре да тръгвам. Ще звънна на сина ми по-късно да го поздравя. Или ще му напиша…
— Както прецените, — сви рамене Иван и затвори вратата.
Евгений бавно слизаше по стълбите от четвъртия етаж, осъзнавайки, че зад тази врата, където някога го обичаха и прощаваха, вече няма място за него. Както и в сърцето на жената, която бе предавал толкова пъти… Но всичко си има граница, дори най-доброто и любящо сърце.
