— Мило момиче, защо така плачеш? Каква беда те е сполетяла? – Състрадателна жена не можеше да подмине Ирена, която силно ридаеше.
— Аз… аз… тя… тя ми… – започна да казва Ирена, но спомените от случилото се преди час я накараха да заплаче още по-силно. Дамата едва успя да я успокои, гушна я, поклащайки се леко, и галеше главата ѝ, сякаш бе бебе.
— Е, хайде, мое лучено съкровище, ще можеш ли сега да ми разкажеш какво се е случило? – попита отново жената, когато Ирена се успокои и риданията ѝ се превърнаха в кратки хлипове.
— Гадателка ми открадна пръстена. И казва, че ще ми го върне само срещу пари. Всичките ми пари. Каза, че ако не ѝ донеса всичко, ще разбере и ще ми навлече голяма беда. А аз имам само стипендия, а и нея съм вече разпределила…
— Е, просто ѝ кажи, че нямаш пари!
— Но как да излъжа? Тя е гадателка, ясновидка, ще прочете мислите ми и ще разбере!
— Нууууу, скъпа моя, тогава ти си истинска късметлийка! Не случайно спрях до теб! Аз също съм ясновидка! И всичко, което ми разказваш, вече го знам! Хайде, да намерим тази твоя гадателка! Ще ти върна пръстена! А циганката няма да може да ти направи нищо лошо, повярвай ми!
Едричката жена лесно вдигна изненаданата Ирена от пейката и я поведе дълбоко в търговските редове.
Въпреки че тази история се случила с Ирена преди повече от четири десетилетия, тя помни онзи ден до най-малката подробност през целия си живот.
Беше топъл майски ден. Ирена, щастлива и млада, се връщаше от магазина. Беше ужасно развълнувана, защото за пръв път щеше да готви обяд… за своя съпруг! Бяха изминали няколко седмици, откакто се ожениха, и тя все още не можеше да свикне с новата и малко плашеща роля – съпруга.Почти два месеца след сватбата младоженците живееха с родителите на съпруга. Свекървата реши да помогне на снаха си в началото – да я научи да се справя с домакинството, да сподели рецептите за любимите ястия на Виктор, както и някои тайни на семейния живот.
– Запомни, Ириш, ако Витюшка каже, че твоето ястие е по-лошо от моето, веднага го изпращай при мен! Ще му напомня два-три пъти кой е шефът, и веднага ще разбере колко вкусно готвиш! И не се тревожи – каквото и да стане, аз винаги съм на твоя страна! Имам трима сина и съпруг, вече тридесета година съм в този мъжки плен! И на мен ми трябва подкрепа, в крайна сметка. Така че като свършва сватбата, ти вече си ми дъщеря! А дъщерята ми няма да позволя да бъде обиждана, дори от собствения ми син!
Скоро след сватбата младото семейство получи собствено жилище и започнаха да живеят самостоятелно. Първото предизвикателство за Ира се оказа готвенето. Когато живееха при родителите на съпруга ѝ, до неговата майка всичко изглеждаше толкова лесно и ясно, но сама всичко се струваше изключително сложно.
Майката на Ира живееше далече и навремето не е имала възможност да учи дъщеря си на домакински умения. В семейството живееше бабата на Ира, която поемаше грижите за домакинството, докато родителите на момичето работеха.
Първите няколко дни след преместването в тяхното ново жилище Ира и Виктор обядваха при неговите родители. Вечерите и закуските свекървата предварително готвеше за тях и ги оставяше в тенджери, които младите трябваше да върнат на следващия ден.
Ира осъзнаваше, че трябва сама да се пробва в готвенето! И така тя се реши! Сутринта си тръгна към пазара, за да купи необходимите продукти. Но така и не стигна до хранителния отдел.
В едно от кътчетата на пазара към Ира се приближи млада и енергична циганка, която предлагаше да ѝ гледа и да ѝ разкрие бъдещето.
– Позлати ръчичката, диамантена моя! Всичко ще ти кажа! За теб, за младия ти съпруг, за това, което носи в сърцето си! А в сърцето му – нещо не е чисто! Ти там не живееш!
Ира, която категорично знаеше, че покрай такива жени трябва да минеш бързо и решителено, без да им отговаряш или да ги гледаш в очите, изведнъж спря. Родителите, учителите и преподавателите ѝ в техникума я бяха възпитали като яростна атеистка, невярваща в никакви мистични глупости.
Но думите на циганката за Виктор ѝ подействаха така, че за миг застина, забави крачка, погледна към жената и… в следващия миг енергичната гледачка вече беше хванала ръката ѝ и разглеждаше линиите на дланта ѝ. Момичето дори не забеляза как гадателката плъзна в своята длан брачната халка, която ѝ беше малко голяма по размер. Вкъщи Ира не я носеше, страхуваше се да не я загуби. Но да излезе „сред хора“ без този предмет на гордост и доказателство за брака си, тя не можеше.
Много по-късно ще разбере, че циганката не се е залепила за нея само заради халката. Цветните модни дрехи, които приятелката на майка ѝ носеше от служебни пътувания зад граница, привлечеха вниманието ѝ. Ира винаги беше обличана като кукла. Единствено и закъсняло дете, тя израстна обгрижвана и разглезвана от внимание. Майка ѝ заемаше длъжност в градската администрация, а приятелките ѝ често пътуваха в чужбина и можеха по поръчка да донесат модни дрехи не само за себе си, но и за Ира.
Очевидно гадателката беше хванала нишката – щом има пари за дрехи, значи има и за други цели. Опитът да я замае и принуди да плати за „гадание“ не успя, но идеята за халката ѝ хрумна буквално „в движение“.
Щом халката на Ира изчезна в множеството джобове на шарената поличка, циганката хвана момичето за ръката и я поведе на усамотено място зад сергиите с товара.
— Слушай тук, пиленце мое! Сега ще се прибереш вкъщи, ще събереш всички пари, които намериш, и ще ми ги донесеш. Тогава ще си получиш обратно халката! И да внимаваш — ако не донесеш всичко, ще разбера и ще те прокълна за седем поколения напред! Мъжът ти ще те напусне, деца няма да имаш и никога няма да бъдеш щастлива! Запомни думите ми! Аз съм вещица от десето поколение, думата ми е твърда!
С всяка дума на гадателката Ира усещаше как кръвта ѝ замръзва във вените, а космите на врата ѝ настръхват от ужас.
— Но аз нямам пари! Наскоро получих стипендия, но тя е съвсем малко. Нямам друго!
— Аха, я не ме лъжи! Дрешките ти, виждам, не са купени от нашия пазар! Пари струват! Значи и вкъщи пари има! Върви! И гледай никому да не кажеш! След час ще те чакам тук, а ти гледай да не закъсняваш!
Ира почти не помнеше как излезе на тротоара, седна на една пейка и избухна в плач. Колкото по-дълго седеше там, толкова по-страшно ѝ ставаше. Откъде да вземе толкова пари? Наистина си нямаше нищо, освен стипендията, която дори не беше похарчила, тъй като живееше наготово, а и понякога майка ѝ изпращаше пари.
Колкото повече мислеше какво да направи, толкова повече ѝ ставаше обидно. Сълзите се лееха като реки. Тихият плач прерасна в силни ридания, на които минувачите се обръщаха, но никой не спря да попита какво се е случило. Накрая пред Ира застана висока пълна фигура, която, подпирайки ръце на хълбоците си, каза:— Е, защо плачем? Момчето те заряза? Или някаква друга беда те е сполетяла?
Ира едва успя да изстиска нещо несвързано. Изглеждаше, че думите просто засядат в гърлото и отстъпват място на риданията. Недочула нищо смислено от разстроената реч на разплаканото момиче, жената седна до нея, прегърна я през раменете и започна да я успокоява в обятията си, като я галеше по главата. На Ира изведнъж ѝ се стори, че отново е малко момиче, а я утешава баба ѝ.
Щом риданията поутихнаха, жената повтори въпроса си. Ира разказа на случайната минувачка, която не подмина чуждото нещастие, всички подробности.
След като изслуша всичко, жената възкликна радостно:
— Колко хубаво, че те срещнах! Аз самата съм вещица! Но не обикновена, а потомствена! Само че аз се занимавам не с черна, а с бяла магия! Постой тук за минутка, аз сега ще повикам помощника си и заедно ще те отведем при тази гадателка! Той е отличен знахар! Знае толкова много неща! Неговият баща беше знахар, а преди него и дядо му! Силен мъж! Не плачи, мила, ще си върнем твоето пръстенче! Няма да позволим никакво проклятие да падне върху теб и семейството ти. — След минута жената наистина се върна заедно с нисък, набит мъж, който изглеждаше комично до тази здравенячка.
Ира покорно стана и тръгна след тази странна двойка. Като стигнаха до най-отдалечения ъгъл на пазара, Ира отдалеч забеляза гадателката, която беше откраднала пръстена ѝ. Двамата магьосници леко изостанаха, за да не изглежда, че са дошли с нея. С крайчеца на окото си Ира видя как двойката се раздалечава, заобикаляйки циганката от двете страни. Смесвайки се с тълпата, те станаха почти невидими за нея. Толкова невидими, че тя дори се поуплаши — ами ако решат да я оставят и да не ѝ помогнат?
— Е какво, мила? Донесе ли ми парите? Ще позлатиш ли ръката ми? Ако не — прощавай се с твоето пръстенче! — Циганката широко се усмихна, и Ира забеляза, че половината зъби в устата на младата жена са златни. По някаква нелепа причина ѝ мина през ума мисълта, че именно нейната венчална халка ще отиде за нов зъб на тази гадателка.
Ира не успя да се уплаши както трябва, защото от тълпата излязоха нейните „бели магьосници“ и хванаха циганката за ръцете.
— Гражданке, потвърждавате ли, че тази жена е откраднала вашия златен пръстен и изнудва пари за връщането му? — Изглеждаше, че официалният тон на „магьосниците“ изненада Ира дори повече, отколкото гадателката.
Тя първа се досети в чии ръце е попаднала и започна да се дърпа и да вика, че Ира сама ѝ е дала пръстена за гадание, и циганката няма нищо общо.— Нищо, в управлението ще се разберем! Петров, държиш ли я? Какво си се размекнал, дръж я здраво, иначе ще избяга! Никога повече няма да изляза смяна с теб! От целия отдел ти си най-мекушавият! — Съдейки по строгия тон, с който жената смъмри мъжа, нейният чин явно беше по-висок.
Когато полицаите хванаха гадателката под мишниците, от стените на павилионите се отделиха няколко едри мъже, готови да помогнат на своята съплеменница. Но щом разбраха в чии ръце е попаднала, бързо се сляха с тълпата.
След минута Ира вече се качваше в полицейския автомобил до шофьора, а служителите, които ѝ помогнаха, натъпкаха циганката на задната седалка и седнаха от двете ѝ страни.
През целия път младата жена ту хвърляше клетви към всички, ту обещаваше на Ира златни планини, стига само да не подаде жалба.
Ира беше като вцепенена от страх. Никога досега не бе общувала с престъпници, не бе стъпвала в полицейско управление и не бе подавала жалби срещу никого.
Сякаш този ден ѝ бе поднесъл твърде много изненади. Ира реши, че тази вечер ще бъде последният им обяд при свекървата, а от утре младата съпруга ще започне сама да се учи на кулинарното изкуство!
Още след час освежената Ира излезе от полицейското управление. Щастлива, доволна и с венчалния пръстен на ръката си, който по-късно укрепи с парче лейкопласт, за да не се свлече.
— Виж ти! Пък тьотката наистина се оказа ясновидка! Както предсказа, че ще ми върне пръстена и ще ме опази от проклятие, така и стана! Май напразно не вярвах на ясновидците!
