Когато отвори вратата и видя Виктор на прага, Надежда някак не се изненада, макар посещението на бившия ѝ съпруг да беше неочаквано. По-точно, не посещението, а неговото завръщане, съдейки по големия куфар на колелца, който стоеше до него. Същият онзи куфар, с който преди почти девет месеца той напусна, давайки тържествено обещание никога повече да не се връща.
— Здравей, Надя — каза той и леко се усмихна, — Честита Нова Година!
Тя му се усмихна в отговор, но не от радост. По някаква причина ѝ стана смешно. Но не се засмя, защото това би изглеждало глупаво и детинско.
— Здравей, Витя — отговори тя, — защо дойде?
Виктор хвърли многозначителен поглед към куфара си, сякаш да даде на Надежда възможност сама да се досети защо отново стоеше на прага на дома ѝ. Върна се! И в този момент на лицето му изникна въпрос: защо тя стои на вратата и не му позволява да влезе в дома, откъдето се носеха най-апетитните аромати?
По стълбите от горния етаж слизаха съседи. В новогодишната нощ те изглеждаха весели и безгрижни. Е, разбира се, Нова година за всички означаваше нов живот, в който непременно всичко ще се промени към по-добро. И Виктор също се надяваше силно на това, половин час по-рано беше абсолютно уверен, че точно така ще стане. Нима бившата му съпруга ще го изхвърли на прага, въпреки миналите обиди?
— Лельо Надя, честита Нова Година! — извика басово съседът Колка, същият, който беше приятел със старшия син на Надежда и когото тя познаваше от рождението му. Виктор сякаш не съществуваше за него, дори не му подаде ръка за поздрав.
— Благодаря, Коленька, и на теб честита! — отвърна Надежда. — И на майка ти поздрави предай, и на баба ти. Нека се отбиете при нас, масата е вече подредена.
— Ще предам, като ѝ се обадя — каза Николай, — аз с момчетата заминавам извън града. Но вие знаете, няма какво да ви обяснявам…
Надежда кимна. И Николай, и старшият ѝ син Илия тази вечер щяха да посрещат Новата година извън града, в къщата на един от общите им приятели. Илия замина още на обяд, а Николай с приятелката си тръгваше едва сега, за да се присъединят към веселата компания.
— Тогава ще се кача лично да ги поздравя — усмихна се Надежда, а после отправи очакващ поглед към Виктор. — Витя, защо дойде?Лицето му трепна, леко пребледня и придоби глуповат израз. Надежда не си го спомняше так — бившият ѝ съпруг винаги беше уверен в себе си и решенията си. Сега, като реши да се върне у дома след почти девет месеца, той беше убеден, че ще го пуснат вътре без излишни въпроси. Но нещо явно се обърка.
— Върнах се — каза Виктор с треперещ глас, — исках да поздравя, донесох подаръци. Сережка вкъщи ли е?
— Сережа е вкъщи — кимна Надежда.
— Мамо, кой е на вратата? — из апартамента се чу женски глас. Това беше Оля — средната дъщеря на Надежда. Тя излезе в антрето и видя Виктор. За разлика от майка си, лицето ѝ беше изненадано, и тя дори не се опита да прикрие изненадата си.
— Здравей, Оля — каза Виктор, а Оля само мълчаливо кимна и се върна в кухнята. Там в печката се печеше патица с ябълки — специалитетът на Надежда.
— Витя, идваш много неподходящо — каза Надежда. — Моля те, ела утре. И без куфара.
Той обидено стисна устни:
— Защо? Нали ти самата искаше да се върна…
Да, тя наистина го искаше. Само преди шест месеца пълзеше пред него на колене, молеше го да се върне, да запази семейството. С първия ѝ съпруг не се получи, а вторият брак смяташе за своята работа над грешките. Но не стана както трябва: след шест години семейно съжителство, което на Надежда ѝ се струваше безпроблемно, излезе наяве, че Виктор има съвсем други интереси. Държанието на по-големия ѝ син го дразнеше, пубертетът на Оля също се оказа камък на раздора, а самата Надежда изведнъж стана яростна защитница на децата си и не възнамеряваше да взема страната на мъжа си.
Но дори конфликтите със старшите ѝ деца не бяха основната причина за раздялата. Истинската причина беше, че Виктор си намери друга: по-млада и красива, жена, която приличаше на чист бял лист — започваш с нея каквото искаш. Колко ентусиазиран беше тогава Виктор! Как гореше за нещо ново, свежо и вълнуващо! И го получи, но само няколко месеца по-късно осъзна, че е свикнал да живее по друг начин. Не му трябваха страсти — искаше му се топлина и уют, а до младото и наивно момиче това катастрофално липсваше.
— Витя, аз наистина исках да се върнеш, така е — отговори Надежда. — Но го исках преди много месеци, а сега вече не.Той започна да се чувства глупаво. Стоеше на стълбищната площадка като идиот, при това с куфар, а съседите, които минаваха и го поздравяваха с Нова година, го гледаха с любопитство.
— Може би поне ще ме пуснеш вътре? — попита той. — Не можем да стоим тук, нали сме възрастни хора!
Надежда се усмихна с присмех:
— Сети се, че си възрастен, а? Колкото си спомням, преди половин година ми разказваше колко млад и пълен с енергия се чувстваш. Почти като момче. Четиридесет и пет годишно момче! Смешно е, честно!
— Я си ядосана! — Виктор се намръщи. — Все още си ядосана заради Диана, не можеш да ми я простиш. А казваше, че си готова да забравиш всичко, да започнем на чисто, сякаш изобщо я е нямало. Говореше колко е важно да прощаваш!
— И сега съм готова да го повторя — гласът на Надежда беше спокоен, — отдавна ти простих. Но просто не искам да те приема обратно и на чисто листа с теб вече не искам да започвам.
— И какво искаш тогава? — повиши тон Виктор.
Надежда въздъхна. Спомни си онзи ден, когато мъжът ѝ се прибра вкъщи, превъзбуден и раздразнен, хвърли нещата си в този куфар и след това ѝ заяви, че иска да живее по друг начин. Не просто различно, а с друга жена. Как е срещнал двайсетгодишната Диана, която го карала да се чувства по-млад, че тя нямала деца и съответно Виктор нямало да има с кого да се кара, как хармонично изглеждали заедно, защото Диана била по-млада от него, а Надежда, напротив, по-стара с цели седем години.
В онзи ден на Надежда ѝ се струваше, че е загубила всичко. Мъжа си, пълноценното семейство и най-вече надеждата, че в живота ѝ може да има истинско семейно щастие. Молеше Виктор да не си тръгва, да помисли за децата, а той ѝ отвърна кратко:
— Моето дете тук е едно, за него ще помисля. За твоите мисли сама.
Каза това, събра си вещите и си тръгна. Петгодишният Сергей дълго недоумяваше защо внезапно баща му вече не живее с тях, шестнайсетгодишната Олга само сви рамене, а осемнайсетгодишният Илия беше радостен, че доведеният му баща, с когото така и не намериха общ език, най-накрая напуска дома им.Сега той се беше върнал, уверен, че през цялото време са го чакали и че по Нова година със сигурност ще го пуснат обратно. Само че никой по някаква причина не се зарадва на завръщането му. Нито жена му, нито децата, нито дори съседите, които го гледаха кой с презрение, кой – с обикновено любопитство.
– Поне ме остави да се видя със сина ни, да му дам подарък. Помниш ли как посрещахме миналата Нова година? Беше весело, хубаво! Защо сега не искаш всичко да се оправи?
Виктор задаваше тези въпроси с надеждата, че ще успее да влезе в къщата, украсена за неговото завръщане, ще седне на покритата с ястия маса и ще вдигне чашата заедно с всички. Но Надежда, подпряна на рамката на вратата и гледаща с интерес към бившия си съпруг, явно нямаше никакво намерение да го пуска вътре.
– Преди година бяхме семейство. Сега вече не сме. Всичко се промени, Витя. Върви си.
– Татко? – В антрето се появи Сережа, единственият в къщата, който искрено се радваше на завръщането му. Виктор погледна сина си като спасителен пояс, усмихна му се, грабна куфара, за да го отвори и извади оттам играчка – количка.
– Сега, синко, имам нещо за теб.
– Дядо Коледа! – Лицето на Сережа изведнъж се промени, а Виктор не разбра веднага за кой Дядо Коледа говореше синът му. После видя мъжа до себе си, облечен в костюм на новогодишен вълшебник. На Виктор в началото му се стори, че това е някой от съседите, но после осъзна – непознатият в костюма изобщо нямаше намерение да си тръгва, той беше дошъл при жена му.
– Вземи, Сережа, донесох ти подарък! – Дядо Коледа протегна към момчето кутия, която приличаше повече на транспортна клетка. Сережа възкликна от радост, защото в клетката седеше истинско кученце.
– Мамо! Дядо Коледа ми подари истинско кученце!
Сережа грабна клетката и влетя в къщата, забравил за баща си и за неговия подарък. Виктор с тъга погледна след сина си, а после срещна погледа на бившата си жена. С този поглед тя някога гледаше него, а сега той беше насочен към този проклет Дядо Коледа, който се появи на входа на дома им в най-неподходящия момент.
– Славик, влизай! Хайде свали вече тази брада, така или иначе Сережка не вярва в Дядо Коледа.Надежда изрече тези думи и се разсмя с радост. Виктор, без да мигне, наблюдаваше как приказният герой се превръща на неговите очи в обикновен мъж – мъж, който бе дошъл в дома на семейството му не случайно. Това беше този, когото Надежда чакаше. Човекът, който замести Виктор.
От апартамента се чуваха весели гласове, а най-силно крещеше радостният Сережа, който най-накрая бе получил дългоочакваното си кученце. Колко пъти бе молил баща си да му позволи да има куче вкъщи, а Виктор винаги отказваше, като обясняваше това с допълнителни грижи, разходи, проблеми. А този Славик просто го донесе вкъщи. И всички бяха щастливи! На никого не му пукаше, че Виктор се е върнал, че е напуснал Диана и отново е дал шанс на Надежда за събиране. Но този шанс не ѝ беше нужен, той не беше нужен в този дом на никого. Семейството му вече имаше съвсем различен живот: куче, чичо Слава, влюбена и доволна майка. Дори Нова година още не беше настъпила, а всички вече бяха щастливи. Без него.
– Витя, тръгвай си – обърна се Надежда към бившия си съпруг с молещ поглед, – няма какво да се върне.
– Чудо няма да има? – попита Виктор, все още скрито таейки надежда и опитвайки се в погледа на бившата си жена да открие знак, че може да размисли.
– Чудото вече се случи – усмихнато отвърна тя, – но в живота ни, в който няма място за теб.
Вратата се затвори под носа му, а Виктор остана да стои на стълбищната площадка с куфара си и неизпълнените си надежди.
