— Тольо, докога ще продължава това? – търпението на Юлия окончателно се изчерпа. – Заради брат ти не можем нито ремонт да направим, нито мебели да сменим, нито на море да отидем!
— Юле, но това е брат ми, аз трябва да се грижа за него – оправдаваше се Тольо.
— Скъпи, той е вече на двадесет и девет! Здрав, пълнолетен мъж! Нека сам си плаща борчовете!
— Ама той почти не работи, някакви временни заработки и пенсията на майка.
— И какво от това? Длъжен ли си ти да го издържаш?
— Така, какво е това с веждата? – попита Юлия, докато почистваше разцепената вежда на съпруга си. – Женени сме от почти петнадесет години, познавам кога лъжеш от километър. Ще кажеш ли какво е станало?
Тольо виновно сведе очи и вдигна рамене.
— Пак ли? – започна да се досеща Юлия. – Този път за какво?
— Ех, дреболии. Гришката и неговите се веселили, Коста счупил мивката. Е, обещал да донесе нова и да я монтира, но засега спрял водата в банята.
— И?
— На Гришка му писнало да ходи по съседите за тоалетна, а Коста вече си заминал вкъщи. Та, те ме помолиха да му предам, че не е правилно така.
— Можеше поне веднъж да му предадеш, – с гняв каза Юлия, – вместо ти да обираш всичките му каши!
— Юле, ама това е брат ми – Тольо погледна жена си боязливо – няма да го бия.
— Такъв брат като него не е грях да се накаже! И, че го заслужава, в това няма никакъв спор!
— Ще му се обадя, ще му кажа – отвърна Тольо.
— Ще му кажеш, – присмя се Юлия, – ама какво му пука за твоите думи?
— Юле! – той я погледна умолително.
— Колко пъти съм го молила да му предадеш, че ходиш със синина на половин лице заради него? Стой мирно! Сега ще донеса нещо от фризера, ще размразяваш!
— За мивката аз платих парите – каза Тольо на отдалечаващата се съпруга.
Замразеното пиле сякаш само полетя в ръцете на Тольо. А Юлия, хвърлила птицата, завъртя пръст покрай слепоочието си, мърморейки тихо нещо на майчин език, и се върна в кухнята.
***
Хората казват, че с някои роднини врагове не ти трябват. За Тольо такъв роднина беше по-малкият му брат.
Коста имаше уникалния талант да се забърква в неприятности буквално от нищото. Но категорично отказваше да поеме отговорност, опитвайки се да я прехвърли върху когото и да е.
А понеже майка му не го пускаше особено далече от семейния дом, той от време на време се появяваше в града при брат си. Естествено, ставаше някаква беля, след което Тольо трябваше да „оправя“ стореното.Най-често идваха с въпрос:
— Толя, кога брат ти ще върне парите?
Широките гуляи на Костя нямаше с какво да се финансират, но душата му искаше приключения. В града той не пристигаше с празни ръце – майка им щедро делеше пенсията си, но парите свършваха още първата вечер, а празненството му се искаше да продължава.
— Колко? – питаше Толя.
— На мен пет хиляди, на Васька – три, а на Зоя Максимовна – десет.
Толя изваждаше портфейла, търсеше спестяванията си, изпразваше касичката и плащаше, плащаше, плащаше.
***
— Толя, докога ще продължава това? – Юлия най-накрая изгуби търпение. – Заради брат ти нито можем да направим ремонт, нито да сменим мебелите, нито на море да отидем!
— Юле, но това е брат ми, аз отговарям за него – извиняваше се Толя.
— Скъпи, той вече е на двадесет и девет години! Възрастен и здрав мъж! Нека си плаща дълговете сам!
— Ама той почти не работи, живее от някакви временно дейности и от майчината пенсия.
— И какво от това? Ти си длъжен да го издържаш ли? Ако беше така, щяхме да планираме бюджета. Толкова за храна, толкова за дрехи. А той се появява, гуляе, натрупва дългове и бяга. А ти после само го изплащаш!
— А не иска ли да се стегне и да влезе в правия път? – заинтересува се Юля.
Толя замълча.
— Мълчиш ли? Добре, мълчи! Аз ще ти кажа! Ние сме семейство и имаме две деца. Задължен си първо за нас да се грижиш. Но, ако брат ти ти е по-важен – прекрасно!
Ще се разведа с теб, ще си разделим апартамента и ще плащаш издръжка! Омръзнаха ми тези непланирани разходи за гуляите на брат ти!
— Юле, но ние не бедстваме…
— Ако помагаше, защото е в нужда, дума нямаше да кажа, но това как поливал котка с шампанско за сметка на нашите пари няма да търпя! Това беше последната капка! Или ще вразумиш брат си, или ще се разделим!
И тогава тя си спомни за Гришината мивка.
— Отивай при майка си, говори с Костя, но да донесеш парите за мивката! И също това, което изтръскаха от теб сутринта за неговите дългове! И не ме интересува какво ще ти разправя! Ти си пред избор: или семейството ти е на първо място, или той!
— Юле, това е нечестно! Не може така да ме поставяш пред избор!
— Не ми говори за честност – каза тя със стиснати зъби, – ти ме чу, ти ме разбра! Оттук нататък решавай сам!
***
— Не смей да крещиш на Костя! – Лидия Фьодоровна застана в защита на по-малкия си син. – Той и без това няма късмет в живота!— Мамо, не е ли време той да порасне? Да се стегне? Всичко ще си дойде на мястото, ако си вземе живота в ръце!
— Не е твоя работа да му се бъркаш в живота и още по-малко да го учиш! – извика възрастната жена.
— Все едно ми трябва! – Толя повиши тон към майка си. – Защо изобщо трябва аз да му плащам за глупостите?
— Защото ти си по-големият! По-големият брат, мъжът на семейството! Ти си длъжен да ни помагаш и да ни подкрепяш!
— А аз, да ти кажа, имам свое семейство! Две деца! На тях дължа повече, а всичките си пари харча за този лакомник! И накрая да се изчервявам пред съседите заради неговите номера!
— Това няма да те убие! – ядосано викна Лидия Фьодоровна.
— Няма да ме убие? – Толя не просто се изуми от тази наглост, а се почувства сякаш губи контакт с реалността.
— Именно! – Костя се подаде от съседната стая. – Разкарай се! Скъперник! Не може за собствения си брат да плати! Вместо да купуваш на жената си разни лъскавини, помагай! Жени може да има много, майка и брат – само един път в живота!
Очите на Толя се разшириха, той се хвана за масата. Прииска му се да хвърли нещо по този „моралист“, но равновесието му беше по-важно.
— Слушайте ме сега внимателно, скъпи мои роднини! Аз не съм банкомат и не съм милиардер, за да ви плащам глезотиите!
— Ако дойдете на гости – ще ви приема, но ако този „гений“ вземе да прави дългове или някой има претенции към него, ще дам вашия адрес да си търсят парите от вас, не от мен!
— И ако още веднъж получа заради неговите изцепки удари по лицето – той посочи с пръст към брат си, – ще дойда лично и ще ви върна „любовта си към семейството“!
— Ти няма да посмееш! – пищеше Лидия Фьодоровна.
— Ще видиш, мамо! И ще посмея, и ще го направя, и няма да съжалявам!
— Върви си в твоя град! – извика Костя, когато Толя излизаше от бащиния дом. – Още щом замина, стана чужд за нас! Семейството не ти трябва повече! Жената си предпочел пред нас! А кой знае, дали децата са твои? Може някой друг да ѝ ги е направил!
Толя рязко се обърна с намерение да се върне и да „предаде поздрави“ на брат си от съседа Гриша, но Костя, изпищял от страх, побягна навътре в къщата и се блъсна болезнено в нещо, което стана ясно от последвалия му вик.
— Добре, ще го броя за разплатено. – Толя мина през портата и излезе.
***
По пътя към автогарата Толя се почувства като в дежавю. Със същото настроение си тръгваше от този дом преди осемнадесет години.
Обидата към майка му, която винаги взимаше страната на по-малкия му брат. Постоянните ѝ изисквания да отстъпва на брат си. Сякаш неговият живот е по-важен, макар че синовете трябва да са еднакво важни за майка си.
Но Лидия Фьодоровна беше вбила в главата на Толя, че е длъжен да търпи брат си и безпрекословно да плаща за неговите глупости.
Тогава беше избягал, с намерението никога да не се върне. И сега Толя отново оставяше зад гърба си хора, които веднъж са му били близки, но които не искаше повече да вижда.
Отново го отблъснаха. Използваха го, докато можеха, и отново го отблъснаха.
***Един месец премина спокойно. Костя не се появяваше и не звънеше. Юлия, разбира се, помърмори, че Толя не успя да изтръгне пари от брат си, но повярва, че той няма да даде повече и стотинка.
Съботната сутрин започна със семеен обяд, и денят обещаваше да бъде хубав, но звънът на вратата разкъса на парчета уютната идилия.
— Ако това е твоят брат — изнерви се Юлия — въобще да не смее да прекрачи прага! Иска да се разхожда в града, нека си намери хотел!
— Просто ще го изпратя — каза Толя и тръгна към вратата — щом казах „достатъчно“, значи е достатъчно!
— Анатолий, добро утро! — поздрави домакина Дмитрий Василиевич.
— Добро — отвърна Толя.
— Има въпрос от деликатен характер — започна възрастният мъж, изглеждаше засрамен — можете ли да ми кажете къде да намеря брат ви?
На Толя му стана студено, въпреки че беше разгарът на лятото.
— Да не се е случило нещо, Дмитрий Василиевич?
— Все чаках Константин да се върне — Дмитрий Василиевич сведе поглед — неудобно ми е, простете, че се обръщам към вас. Но… Дъщеря ми, Света… Те имаха връзка.
Константин казваше, че работи на смени и затова идва рядко. Обеща, че при следващото си идване ще се оженят. Все чаках, чаках…
Разказът беше несвързан, но на Толя започна да му се стича пот по лицето. С ужас осъзнаваше към какво намеква съседът.
— Света е в петия месец, а Константин така и не се е появил. Зная, че сте братя. Може би ще ми кажете къде да го търсим?
Деликатността във въпроса при толкова щекотлив случай беше впечатляваща, но Толя беше в шок и се забави с отговора.
Тогава по стълбите слязоха по-големите синове на Дмитрий Василиевич.
— Татко, махни се!
Сграбчиха Толя за дрехите, вдигнаха го във въздуха и го треснаха в стената.
— Къде е той? — злобно попита един от мъжете, надвесен над падналия Толя. — Сам ли ще кажеш, или ще чакаме до твоето погребение, когато той ще се появи?
— Извинявайте, Анатолий — обади се Дмитрий Василиевич, след като Толя написа адреса и обясни как да стигнат — въпросът не е лесен, а синовете ми са готови на всичко за малката си сестра.
***
И седмица не измина, преди Толя и Юлия да трябва да тръгнат към селото. Лидия Фьодоровна не понесе начина, по който беше съобщена новината за това, че Костя ще става баща. Сърцето й не издържа.
Трябваше да се подготвят за погребението, защото Костя лежеше в болницата със сериозни счупвания.
— Толя, тук има някаква странна папка — каза Юлия, докато преглеждаше вещите на свекърва си, търсейки дрехи за погребението — изглежда, че никой не я е пипал от години.
— Моето завещание, предполагам — отвърна Толя — така или иначе нищо няма да получа.— Мога ли да погледна? – попита тя, вече отваряйки и започвайки да прехвърля пожълтелите листове хартия.
Толя разбра, че разрешението му вече не е нужно, и продължи да подрежда къщата.
— Скъпи, тук има писмо от баща ти и… — тя прикри устата си с ръка, — документи за осиновяване.
На Толя метлата му изпадна от ръцете:
— Какво има там? – промълви той, сядайки на пода.
— Осиновили са те, — Юлия се приближи до съпруга си и приседна до него.
Докато Толя разглеждаше документите, Юлия прегледа писмото:
— Толя, това е важно, прочети го!
Писмото беше кратко, но обясняваше много.
„…Лида, абсолютно не съм съгласен с теб! Разбирам, че ме изгони, защото мнението ми не ти е важно, но нямаш право да рушиш живота на момчето!
Да, осиновихме Толя, когато не можахме да имаме собствени деца, но ти напълно спря да му обръщаш внимание, когато се роди Костя.
Това е неправилно и несправедливо! Най-лошото е, че го караш да се грижи за брат си, сякаш е някакъв слуга.
Лида, моля те и те умолявам – в памет на чувствата, които имахме един към друг, не ги дели на любимия Костя и чуждия Толя! Те и двамата са наши синове!…”
— Сега всичко ми е ясно, — каза Толя с пресипнал глас, — и отношението ѝ към мен, и прекаленото обгрижване на него. Да, тя ме осинови, прие ме в семейството си, а когато роди, просто ме предаде и ме превърна в слуга на родния си син.
— Толя! – Юлия силно прегърна съпруга си за раменете. – Ти имаш нас! Нашето семейство!
— Добре съм, Юлия, — каза той. – Цял живот не можех да разбера защо е така. Сега разбрах. Да тръгваме оттук, и нека всичко гори! Ти и децата – вие сте моето семейство! А друго не съм имал…
Предателство с опит
Автор: Захаренко Виталий
С абонамент няма да има реклами
Абонирайте се за Zen Pro за 159 рубли на месец
