Така се случи, че Антон днес си тръгна по-рано от работа и съпругата му не забеляза кога е влязъл. Едва завършила разговора си, Даша видя как мъжът ѝ недоволно гледа към нея.
— Няма ли нещо, което искаш да ми кажеш? — започна той с укор.
— Антон, какъв е този тон? От какво си недоволен?
Мъжът подсмръкна и демонстративно се обърна настрани.
— Какво не е наред?
За Даша обидчивостта на Антон не беше изненада, но този път той определено се държеше странно.
— Явно да ми кажеш, че са ти вдигнали заплатата, не си намерила за нужно, така ли?
— Явно да ми кажеш, че са ти вдигнали заплатата, не си намерила за нужно, така ли?
Едва сега Даша разбра какъв е проблемът.
— Как ти хрумна това? Тъкмо щях да споделя с теб тази радостна новина.
— Така ли? А защо първо си казала на Оля, а не на мен? Мислех, че за съпруга си си по-загрижена, отколкото за приятелката!
Даша избухна в смях. Когато Антон се обиждаше и се цупеше, отстрани изглеждаше доста смешно.
— Слушай, знаеш каква е Оля. Обожава да клюкарства. Така се случи, че тя ми се обади и аз ѝ казах първа.
По погледа на Антон се виждаше, че все още е обиден.
— Не те разбирам наистина. Вдигнаха ми заплатата, а ти си още недоволен.
— Все пак трябваше първо на мен да ми кажеш.
— Добре, следващия път ще го имам предвид. Но все пак можеш да се зарадваш за съпругата си. Защото са ми я вдигнали двойно!
— Двойно? — едва не се задави Антон.
— Двойно? — едва не се задави Антон.
— Точно така, не си чул грешно.
В този момент Антон разбра, че е по-добре да остави обидата за по-късно. Все пак сега животът му се променяше коренно. Или поне той много се надяваше на това.— Това значи ли, че вече мога да не работя? — възкликна радостно той.
— Откъде ти дойде тази идея? — изненада се Даша и дори повдигна вежда.
— Е, как така? Заплатата ти вече е направо уау!
Антон демонстративно разтърка дланите си, с цялото си изражение показвайки на съпругата си колко е доволен от тези новини.
— И какво от това? Това не е причина да бездействаш. Ще работиш, разбира се.
Антон осъзна, че това може би е неговият шанс, който не бива в никакъв случай да пропуска. Особено като се има предвид, че положението в работата му напоследък беше далеч от идеално. Шефът постоянно му намираше кусури, и Антон едва се въздържаше да не го изпрати по дяволите.
А ето, че сега би могъл дори да не се сдържа, защото всичко щеше да бъде съвсем различно. Така да се каже, животът щеше да започне на ново! Нямаше да се налага да работи и можеше да отделя повече време на собствените си интереси.
— Даша, моля те, аз само съм мечтал за това!
— Ми тогава продължавай да си мечтаеш.
— Даша, моля те…
— Казах ти — няма как да стане. Даже не си го и помисляй! Уволняване? Бездействие? Няма да го позволя!
Антон отлично знаеше, че съпругата му е особено категорична. Ако реши нещо, значи така ще бъде. Споровете с нея бяха напълно безсмислени.
Дори Антон нарочно да се опиташе да предизвика уволнението си, после щеше да остане без пари. А принципната Даша нямаше да му даде и стотинка. Така че трябваше да обмисли какво още би могъл да направи и как да я убеди.
Мисълта за напускане не даваше мира на Антон. Той вече си представяше как с доволна усмивка и гордост занася заявлението си за напускане на бюрото на шефа.
И как същият ще го моли да остане, обещавайки по-висока заплата. И как колегите ще му завиждат и ще клюкарстват зад гърба му. Все пак, кой не би искал така — да не правиш нищо и да се радваш на живота?
Но засега това си оставаше само мечта, защото Даша категорично отказваше да му направи отстъпки. Тя изобщо не искаше и да чуе за такъв сценарий.
Един ден Антон се прибра у дома от работа, изглеждайки много угрижен.
— Какво се е случило? — попита загрижено Даша.
— Понижиха ме в длъжност — въздъхна тежко Антон и извърна поглед.— Защо?
— Шефът каза, че не се справям.
— Странно, всичко вървеше добре.
Антон само горчиво се засмя в отговор.
— Така ти си мислеше. Всъщност не ми дават да живея там вече няколко месеца. Всеки ден отивам там, все едно съм осъден на каторжна работа.
Даша замълча, замисли се, а в очите на Антон проблесна лъч надежда.
— Защо тогава не си търсиш друга работа?
— Къде? Хайде, ти прекрасно знаеш, че всички добри места отдавна са заети.
Даша много добре разбираше, че за Антон това е поредното удобно оправдание. Все пак е много по-лесно да се оплаква, вместо да предприеме нещо и да промени живота си към по-добро.
— Даша, мога ли да напусна? Моля те!
Антон изглеждаше като малко дете, което в магазина моли майка си за шоколад и се занимаваше само с хленчове.
— Добре, напускай — отговори Даша, гледайки мъжа си.
— Сериозна ли си сега? — учуди се той.
— Да.
От радост Антон веднага се опита да прегърне жена си, но тя го спря.
— Почакай да се радваш. Това още не е всичко. Имам едно условие.
— Почакай да се радваш. Това още не е всичко. Имам едно условие.
Това определено не го очакваше. Но беше типично за нея. Според Даша всеки трябваше да бъде зает с нещо.
— Какво условие?
— Ще трябва да поемеш изцяло всички домакински задължения. Това включва чистене, готвене, пране и всичко останало.
„Уф, а аз си помислих, че ще е нещо наистина трудно. Това е толкова лесно! Машината върши всичко вместо теб. А и да измиеш няколко чинии не отнема много време. А готовенето… ще измислим нещо“ — помисли си Антон.— Съгласен съм.
Даша дори се изненада, че мъжът ѝ се съгласи толкова бързо и дори не започна да спори.
— Сигурен ли си, че ще се справиш? — уточни тя.
— Разбира се, мила, за мен е удоволствие да ти помогна.
— Всъщност, правиш го и за себе си.
Антон веднага закима, като с целия си вид потвърждаваше, че е съгласен с нея.
— Да, да. Това имах предвид и аз.
— Чудесно! Тогава можеш да започнеш още от утре.
Първото, което Антон направи, беше да напусне работа. И то с такава гордост, каквато си беше представял. Само че не всичко стана според очакванията му.
Шефът нито се разстрои, нито пък предложи увеличение на заплатата. По лицето му се четеше, че дори му е приятно, че Антон сам е решил да напусне.
Колегите не му завидяха. Всъщност, на никого не му пукаше. Всеки си живееше собствения си живот.
„Ха, колко жалки са всички те! Е, както и да е. Нека продължат да си киснат в собственото си блато, а аз ще отида да се наслаждавам на живота.“
С тези мисли Антон взе трудовата си книжка и се прибра вкъщи. За него наистина започна нов живот. Само че не точно такъв, какъвто го бе представила Даша.
Първите три месеца Антон наистина се стараеше да поддържа ред у дома и дори опитваше да готви, но после всичко замря. Щом жена му изкарваше добри пари, защо да не поръчват храна и да ползват клининг услуги? Това обаче само увеличи разходите и в един момент всичко омръзна на Даша.
— Утре подавам молба за развод! — тези думи прозвучаха като гръм от ясно небе.
— Как така?!
— Ето така. Нямам нужда от мързеливци и прахосници тук! Събирай си нещата и си тръгвай.
Антон беше изумен и не знаеше какво да каже.
— Наистина ли ме изгонваш?
— Наистина ли ме изгонваш?— А на шега ли ти приличам?
— Даш, къде да отида? Нямам нито пари, нито работа.
— Това си е твой проблем. Върни се на старата работа, ако искат, може да те приемат.
Антон веднага поклати глава.
— Не, там няма да се върна за нищо на света!
— Това си е твоя работа, но все едно ще се махнеш оттук.
— Къде да отида?
Антон се надяваше, че ще успее да предизвика жалост и че Даша ще отстъпи, но тя твърдо държеше на своето.
— Все едно ми е — иди при майка си на село, ако щеш.
— Не искам там!
— А аз не искам да живея с такъв мързеливец като теб!
Единственото, на което Даша се съгласи, беше да отложи развода и да даде шанс на Антон да промени живота си. Той обеща да преосмисли отношението си към живота. А дотогава щеше да живее при майка си и да обмисли ситуацията добре.
— Ще ми помогнеш с пари?
— Не, казах ти — оправяй се сам.
— А с багажа?
— Това с удоволствие — каза Даша.
Сега всичко зависеше изцяло от Антон и от следващите му действия, но това вече е съвсем друга история.
