— Никога кракът ми няма да стъпи в това село! — възмутено заявяваше Марина на майка си. — Нямам намерение да се прегърбвам там и да се потапям в тези селски радости.
— Никой и не казва, че трябва да си вземеш крава, да отглеждаш купчина свине и да заграбиш два декара градина, — успокояваше я Татяна. — Но защо да се отказваш от къщата, която ти остави баба ти?
— Готова съм да вляза в наследство и веднага да я продам, — защитаваше се момичето. — Нямам време там да правя ремонти, да преустройвам или да променям нещо.
— Ще я продадеш, най-много за жълти стотинки, защото сега недвижимостта в селата няма никаква стойност, — изрази мнение Генадий. — Не бързай да вземаш решение в афекта си и нека къщата постои. Животът ти тепърва започва, никой не знае къде ще те отведе съдбата утре, а така поне ще имаш някакъв дом.
— Ако наистина очаквате от мен да живея там, да се възхищавам на природните красоти или да искам да си направя градинка, то много се лъжете, — ядосваше се Марина. — Аз съм напълно градски човек, имам вече достатъчно задачи, така че със сигурност няма да се занимавам с тази къща.
Родителите се посъветваха помежду си и решиха да не продават къщата. След като влезе в наследството, Марина дори не се появи там нито веднъж, а Генадий и Татяна се разбраха да я използват като вила.
— Имаме си свободно време, дъщеря ни е млада, свикнала е да тича през живота, без да усеща почвата под краката си, — каза бащата. — Някога и ние с теб бяхме такива, затова трябва да я разберем и да не я притискаме.
— Разбирам много добре, — въздъхна Татяна. — В момента в Марина говори младежкият максимализъм и още не се е сблъсквала с толкова много трудности. Ние ще се погрижим, ще оправим къщата, ще направим ремонт колкото можем, а после ще видим.
— Майка ти толкова искаше Марина да стопанисва тук, обичаше я повече от нас, — спомни си Генадий.
— Кой знае, може би просто още не е дошло времето и тя не е осъзнала предимството да има къщичка на село, — отговори жената. — Във всеки случай няма да я притискаме, за да не приключи окончателно с въпроса и никога да не иска да идва тук.На това и се спряха: Марина градеше кариера, изглеждаше напълно самостоятелно и успешно момиче. Родителите се занимаваха с къщата, оправиха я и обичаха да прекарват там топлите месеци от годината. Грижиха се за градината и двора, защото напоследък всичко беше в запустение и изоставено.
— Излизам замуж и с Дима засега ще живеем под наем, а в бъдеще искаме да купим собствен дом с кредит, — разказваше Марина на родителите си.
— Това е чудесна новина, — зарадва се майка ѝ. — В такъв случай отново изниква въпросът за къщата: може да я продадем и с парите да добавим за първата вноска, но честно казано, от нея едва ли ще получим повече от трохи.
— Не искам дори да си блъскам главата с това, — отвръщаше Марина. — Освен това вие си харесахте мястото за лятна вила, така че ако имате желание, занимавайте се.
— Може с времето и вие с мъжа ти да започнете да идвате на гости, — предположи Генадий с плахо усмихване. — Мисля, че къщата може отново да оживее, особено когато се появят вашите деца.
— Това е изключено! — дори се обиди Марина. — С Дима сме градски хора и абсолютно не намираме никаква радост в цветя, градини и лехи. Категорично ще живеем в града, а селото не е наш вариант.
— Не казвай никога, животът е непредсказуем, — не издържа бащата.
— Аз не вярвам в тези глупости и изобщо мисля, че всеки човек сам е господар на съдбата си, — отвърна Марина с пренебрежение. — На вас ви харесва животът извън града, на нас — не, и точка.
Надменността и повърхностният характер на дъщеря им все по-често огорчаваха и натъжаваха Генадий и Татяна. По-рано тя беше мило момиче, което обичаше да пътува с родителите си извън града и беше истинска утеха за баба си.
Анна Петровна я обожаваше и изобщо не се колебаеше да остави къщата на внучката си като наследство. Тогава възрастната жена вярваше, че ще ѝ помогне и ще я подкрепи. Сега тя щеше да бъде обидена дори само от отношението на Марина към живота извън града.— Напразно Марина се държи така и смята, че животът на село не е достоен за нея, — мърмореше Генадий. — Готов съм да оправдая това с младост и глупост, но тя дори с презрение говори за къщата на село и не е стъпвала там нито веднъж.
— Какво можеш да очакваш от младите? — опитваше да го успокои Татяна. — Те си имат своя луд ритъм, дигитални технологии и напълно различни ценности.
— Да, но на истинските ценности изобщо не обръщат внимание, а после ще им се наложи да плащат скъпа цена за това, — обидено отбеляза Генадий.
Марина не виждаше проблем в поведението си. Тя беше млада, красива, печелеше добре и си беше намерила годеник, който да ѝ подхожда. Двамата мечтаеха да си купят апартамент в престижен жилищен комплекс и дори не се съмняваха, че ще постигнат целта си в най-близко време.
— Всъщност, след като родителите ти толкова харесват вилата си, можеха за известно време да ни отстъпят апартамента си и да се преместят там, — предложи веднъж Дима. — Те така или иначе все са там, а ние щяхме да спестим от наем и по-бързо да съберем пари за свой дом.
Марина никога преди не беше мислила за това, но думите на годеника ѝ ѝ се сториха разумни и тя реши при първа възможност да поговори с родителите си по този въпрос.
— По принцип на вилата сме само през уикендите, а през останалото време живеем в апартамента, — веднага изясни Генадий. — Разбираме желанието ви да спестите, но този вариант не е подходящ.
— Ако искате, може за известно време да поживеете с нас, — предложи на свой ред Татяна. — После ще си намерите жилище и всичко ще бъде наред. Но за момента и ние трябва да ходим на работа, а и зимата едва ли ще е удобно да живеете на вилата — ще трябва да купуваме гориво за отопление. Това не сме го планирали, затова трябва да намерим идеален компромис за всички.
Това предложение на родителите изобщо не хареса на Марина, а Димитър направо се ядоса. В крайна сметка, след сватбата наистина си наеха апартамент и се преместиха там. Пътя до селото младото семейство изобщо не научи, а дори и в града рядко навестяваха родителите.
Те все си намираха оправдание заради заетостта си, а родителите не им се месеха в личния живот. Татяна и Генадий си имаха свои дела и планове, които децата уважаваха.— С Дмитрий се развеждаме и засега се връщам у вас в апартамента — разказваше Марина две години след сватбата.
— Как така? Какво се случи? Имахте толкова общи планове, а и пари събирахте за свой апартамент — объркаха се родителите ѝ.
— Ами, така се оказа, че аз спестявам, а мъжът ми ги харчи за някаква друга — опитваше се да сдържи сълзите си Марина. — Край, затварям тази тема и не искам никога повече да я обсъждам.
Родителите не посмяха да задават излишни въпроси. И без това беше ясно, че са били прави, като отказали да дадат апартамента си на младите и да се преместят на вилата. Достатъчно беше, че зет им похарчи всички общи пари и предаде тяхната дъщеря.
Те не натискаха Марина, отнасяха се с уважение към чувствата ѝ и само се опитваха да я подкрепят. Сега тя работеше още по-усърдно, а през уикендите стоеше вкъщи и дори не искаше да се вижда с приятелки. Генадий и Татяна не ѝ оказваха натиск, справяха се сами с битовите неща и през уикендите ходеха извън града.
— Може би утре и аз да дойда с вас в родовото имение? — несигурно попита Марина родителите си. — Може пък наистина да разбера защо толкова много ви харесва в това село?
Родителите отдавна не повдигаха тази тема и въобще се притесняваха за емоционалното състояние на дъщеря си. За първи път от дълго време Марина реши да пътува с тях до наследствения дом.
Тя се разхождаше из градината, оглеждаше цветните лехи, засадени от майка ѝ, и наистина възприемаше красотата им. А и като цяло ѝ беше някак спокойно и приятно.
Следващия уикенд Марина вече беше по-решително настроена за пътуването извън града. Този път дори си взе вещи, които да остави там за всеки случай.
— Мисля, че дъщеря ни се променя — каза Генадий на съпругата си. — Не знам какво точно е причината за това, но вече не критикува толкова остро селото и дори сама започна да иска да идва.— Може би ѝ беше нужно да извърви определен път, за да разбере всичко и да формира своето отношение към дома, — отговори Татяна. — Във всеки случай нашата задача е да я подкрепим и засега да не плашим, за да не направим някоя беда.
Марина дори не забеляза как започна да попива атмосферата на семейния дом. Той беше обикновен и изобщо не напомняше лъскавите заведения и скъпите офиси на големия град. Но след разочарованието в личния си живот ѝ беше нужна именно тази простота и спокойствие. Разбира се, все още не бе проявила особен ентусиазъм да копае без почивка в градината, но вече не укоряваше родителите си за опитите им постоянно да я въвличат в работата и се отнасяше към това спокойно.
— Може би трябва да направим ремонт в нашата къща за следващия сезон, — размишляваше Марина, разглеждайки имота. — Бих искала в този край на двора да сложим беседка за чаени разговори. А до портата можем да поставим пейка, от която да се любуваме на цветята.
— Чудесна идея, ние сме напълно за това, — радваха се родителите.
Им беше приятно да виждат у Марина стремеж и желание да променя, подобрява и преобразява дома. През дълго време тя беше в униние и бе изгубила вкус към живота. А сега постепенно се съживяваше, като със своята енергия съживяваше и наследствения дом.
Вече не ѝ изглеждаше чужд и студен, напротив — на Марина започна да ѝ харесва да бъде там. Дори мислеше с времето да направи преустройство, за да може в бъдеще да идва тук със своите деца и да има достатъчно място за родителите.
Марина не стана жителка на село и не обикна града по-малко, но просто прие онази част от себе си, която в началото отричаше и се опитваше да избяга от нея. Сега намери хармония и веднага всичко стана по-простичко и по-ясно, а това означаваше, че съвсем скоро непременно ще ѝ се случи нещо добро.
