Събуди се Ирина едва-що се развидел. В дома ѝ винаги се намира някаква работа, особено сега:
„Умря моя Боря, останах сама. Вече е девети май, време е да се садят картофи, а моят двор още не е прекопан. Трябва да се обадя на дъщерите, може някой от зетьовете да дойде и да помогне. Имам мотокултиватор, мъжете би трябвало да знаят как се ползва. Можеха направо да насадят картофите. Днес, разбира се, никой няма да дойде, празник е, но утре и вдругиден са почивни дни.“
Седна на леглото, взе телефона си и се замисли. Обикновено започваше да звъни на най-голямата си дъщеря, но…
„На Настя не ми се обажда. Още когато доведе онзи Женя преди шестнадесет години, не го харесах от самото начало. Затворен, надут… Веднага я отведе в града. После и Вика, и Даша се омъжиха и те тръгнаха натам.
Ще се обадя на Вика. Мъжът ѝ Игор работи в полицията като някакъв началник. Работи цял ден, ще свърши и малко физическа работа. Нищо няма да му стане.“
Наби номера на средната си дъщеря:
— Мамо, здравей! – гласът ѝ не беше твърде радостен. – Честит празник!
— Благодаря!
— Мамо, какво се е случило? Гласът ти звучи тъжен.
— Нищо не е станало. Трябва да се садят картофи, а моят двор още не е прекопан. Да дойдеш с мъжа ти, да помогнете.
— Ами… не знам… Игор днес е на работа… ще се прибере довечера…
— Както разбирам, нито ти, нито той имате желание да помогнете на майка си?
— Мамо, защо веднага така? Обади се на Настя или Даша. Техните мъже днес със сигурност почиват. Можеха да дойдат утре, нищо няма да им стане.
— Всичко ми е ясно.
— Ще поговоря довечера с Игор.
Ирина изключи телефона. Малко се успокои и набра номера на най-малката си дъщеря:
— Здравей, мамо! – чу се радостният глас на Даша. – Честит празник!
— Здравей, Даша! Време е за картофите, а моят двор още не е прекопан. Кажи на Кирил…
— Ще ходим на гости, – гласът на дъщеря ѝ стана по-малко радостен.— Та нали не за днес те моля, а за утре.
— Сега ще говоря с Кирил и ще ти се обадя обратно.
Минаха около петнайсет минути и телефонът звънна:
— Мамо, Кирил каза, че трябва да си почиваш. Есента ще купи три чувала картофи и ще ти стигнат за цяла година.
— Ние, откакто построихме тази къща, всяка година си садим картофи. Никога не сме купували.
— А кога беше това?
— Това винаги го е имало. На твоя Кирил какво му пречи да поработи час-два с мотокултиватора?
— Мамо, какво говориш? Кирил никога не е виждал тази твоя машинария. Обади се на Настя или Вика. Може би те имат време, а и мъжете им са хора, които могат нещо да свършат с ръце. Моят само пари може да брои.
— Добре, сама ще се оправя!
Ирина изключи телефона, въздъхна тежко и отиде да нахрани животните си, докато продължаваше да мисли:
„Как без картофи? Зимата с тях и прасенцата могат да се изхранят. Ще остане и за продан. А и как да оставя градината си да пустее?
Може би да попитам този Симонов? Когато Борис беше жив, все си крадяха клиентите един на друг. Взимаха по триста рубли за сотка, а сега той остана сам и е вдигнал на петстотин.
За четири сотки ще вземе две хиляди, а моята пенсия е четиринадесет хиляди. Увеличиха я от новата година. Ами ако внучетата дойдат, а баба им няма дори пари за подаръци? Пък и аз съм още на шейсет и няколко години, иска ми се да поживея малко.
Добре, ще почакам до утре! Не смятам да просиш милостиня от зетьовете си, така или иначе.“
***
На следващата сутрин, още ранно, към седем часа, се обади средната ѝ дъщеря:
— Мамо, станала ли си вече?
— Винаги ставам в шест.
— Игор се прибра чак през нощта. Нещо са имали – цяла нощ преследвали някого. Мамо, извинявай, но днес няма да можем! Може би утре, ако всичко е наред.— Та аз сама ли трябва да копая градината?
— Мамо, защо ти е тая картофена нива? Живееш си сама.
— Именно защото съм сама! На никого от вас не му е до старата майка. Какво, да оставя къщата на произвола? Да живея на подаянията ви ли?
— Мамо, когато имаме време, ще ти помогнем…
— Добре, стига толкова! — затвори телефона и заплака. — Никой не го е грижа за мен. Като умра, дори чаша вода няма кой да ми донесе.
***
Влезе в работилницата на покойния си мъж. Погледна мотоблока:
„Чистичък е и като чисто нов. Боря обичаше реда и умееше всичко. Само дето Бог не ни даде син,“ — докосна машината. — „Аз няма да успея да се справя с него. И няма на кого да го поверя.“
Влезе в друго помещение, където бяха инструментите за градината. Взе най-леката лопата:
„Лехите ги прекопах кротичко с лопатата. Ако по сто квадратни метра на ден копая за картофите, за 4 дни ще приключа. Разбира се, по-добре е веднага да се сади на влажна земя, но както стане, за седмица все ще успея.“
Взе лопатата и тръгна към градината.
***
Започна енергично да копае. Прекопа една четвърт от парцела, но усети, че вече нямаше сили. Толкова ѝ стана обидно, че сълзи ѝ напълниха очите. И точно тогава видя кола да спира пред къщата ѝ… колата на най-големия ѝ зет.
От нея изскочиха внукът и внучката. Хукнаха към нея:
— Бабо, здравей! — първа се приближи внучката.
— Лена, вече си колкото мен на височина — обърна се към внука. — А Глеб какъв голям стана!
— Здравей, бабо!
Тогава пристигна и най-голямата дъщеря:
— Здравей, мамо! Какво, сама си тръгнала картофите да садиш? Вика и Даша ми звъняха. На техните мъже не им остава време. Затова дойдохме.— Здравейте, Ирина Владимировна! – доближи се зетят.
— Здравей, Женя! – и наум си помисли. – Май не е толкова намръщен.
— Синът ми и аз ще погледнем вашия мотоблок.
— Да, да, той е в работилницата.
***
След час мотоблокът заработи, а още след два часа градината беше изорана.
Ирина и дъщеря ѝ през това време успяха да приготвят обяд и да си наговорят на воля, най-вече за внуците.
Големият внук вече завършва девети клас и се готви за колеж, а внучката наесен ще стане седмокласничка.
Сложиха масата и обядваха всички заедно – петима.
— Е, какво, Настя и Лена, – весело каза зетят. – Ще освободим баба от саденето на картофи.
— Ще я освободим! – отговориха в един глас жените.
***
Но мислите ли, че младите могат да посадят картофи без напътствията на Ирина? Първо донесе греблата и ги накара да разронят почвата.
Докато садяха, тя все гледаше дали редовете са прави.
***
До вечерта успяха и картофите да засадят, и банята да затоплят. А роднините не бързаха да се прибират – решиха да пренощуват в селото.
Ей, каква радост за бабата! Отдавна не беше седяла да си говори с внуците, а и зетят, някак си, й се видя толкова близък, как не го бе забелязала през тези шестнадесет години.
И ето, насред най-оживения разговор, телефонът на Ирина иззвъня – средната дъщеря се обаждаше:
— Мамо, засадихте ли картофите?— Засадихме.
— С Игор говорихме. Есента ще дойдем да изкопаем картофите. Само предварително кажи кога трябва да дойдем.
— Добре, добре, ще ви предупредя! — усмихна се Ирина.
Не успяла да затвори телефона, отново звънна — по-малката дъщеря:
— Мамо, картофите засадихте ли?
— Засадихме, засадихме!
— Ще дойдем при теб за Троица. Ще се изкъпем в банята.
— Олеле! Вече почти нямам дърва — с явен намек каза Ирина.
— Кирил обеща да докара, да нареже, насече и да пренесе в склада.
Всички се усмихнаха — Кирил, мъжът на по-малката дъщеря, беше на тридесет и шест години, но доста успешен бизнесмен с внушителен корем.
Да си го представиш как реже или сече дърва беше доста трудно.
***
Но за Троица Даша и Кирил все пак дойдоха. А два дни по-рано пристигнаха някакви мъже, докараха цяла кола с дърва. Сами ги нарязаха, насекоха и ги подредиха в склада.
През септември дойде Вика, средната дъщеря, заедно с мъжа си. Изкопаха картофите.
Времето беше хубаво, слънчево. За един ден картофите изсъхнаха, а до следващата вечер ги прегледаха и ги спуснаха в мазето.
Нова година Ирина празнуваше във вилата на Кирил заедно с всичките си дъщери, зетьове и внуци.
А тя си мислеше, че никой не се нуждае от нея!
