– Мамо, хайде да си разменим апартаментите, – предложи Артем, докато веднъж намина на гости. – За какво са ви с татко две стаи?​

​– Не знам, сине, – обърка се Олга Петровна. – Ще говоря с баща ти…​

​– А ти говори така, че да се съгласи. Кажи му, че с Марина мислим за второ дете. В нашата гарсониера ще ни е тясно.​

​– Добре, ще му кажа. Само че мисля, че идеята ти няма да му хареса.​

​– Защо? Не е ли очевидно? Вие сте двама, а нас може скоро да станем четирима.​

​– Разбирам те, Артем. Обещавам да поговоря с баща ти.​

​– А ти самата съгласна ли си? – внимателно запита Артем, гледайки майка си.​

​– Разбира се, че съм съгласна. И, естествено, искам да ви е добре. Ние с баща ти някак ще се нагодим.​

​– Какво има да се нагодите? – учуди се той. – Стаята при нас е голяма, светла. Идеална за двама.​

​– Забравяш, че тези „двама“ са възрастни хора. С баща ти отдавна спим в отделни стаи. Той има безсъние, ляга късно, често става. Това ми пречи да се наспя нормално. А аз пък имам моите неразположения, кръвното ми, например. Затова решихме да спим отделно.​

​– Не го знаех, – натъжи се Артем. – Мислех, че всичко при вас е наред.​

​– Така и е, ако не броим здравословните проблеми. Но това вече е въпрос на възраст, а не на отношенията. Затова не мога да гарантирам, че идеята ти ще зарадва баща ти. Разбери, животът ни си върви спокойно, нямаме сили или желание за промени. Това, което имаме, ни устройва.​

​– Но все пак поговори с него, добре? Може би ще се съгласи? – вече не толкова уверено помоли Артем.​

​– Добре, сине, още днес ще говоря.​

​Вечерта Олга Петровна разказа на мъжа си за разговора и накрая попита:​

​– Е, какво мислиш, ще се съгласим ли?​

​– Разбира се, че не, – отвърна Виктор Иванович без да се замисли. – Този апартамент с много труд съм го заслужил. Мислех, че поне на старини ще живея спокойно. А сега – това. Помисли сама, защо трябва да си усложняваме живота на старини?​

​– Те искат второ дете. Логично е, че гарсониерата ще им е тясна.​

​– Тогава да не бързат. Апартаментът е техен, не плащат наем. Да събират за първа вноска, да се разширяват. Могат и заем да вземат. Варианти колкото искаш!​– Как ще съберат? Марина седи с детето, Артьом – работи на две места. И пак не им стига.

– Да харчат по-малко. Обясни ми, защо Артьом купи нов телефон на Марина? Старият, доколкото видях, си работеше нормално. Ама не – искало им се да изпъкнат. Разбира се, ако не броиш парите, няма да стигнат за нищо.

– Витя, какво значение има за нас как харчат парите си?

– Голямо значение! – възмути се съпругът, – за да сменят апартамента – няма пари, затова да се стеснят мама и татко. Те са стари, на тях нищо не им трябва! На нашия син дори не му е минало през ума, че с тази размяна ще ни усложни живота. И за това, че имам болно сърце – също не е помислил.

– Защо така говориш? – смути се Олга Петровна, усещайки дълбоко в себе си, че съпругът ѝ има право, – просто момчето мисли за семейството, грижи се.

– Аха. На наш гръб! Отместете се, мама и татко, да мина! Егоист!

– Знаех си, че идеята на сина няма да ти хареса, – въздъхна Олга Петровна.

– Как може да ми хареса? Не, въпросът не е дори в апартамента, макар че на нас никой не ни го подари, както на тях, и не ни помогна да строим. Въпросът е, че той не взема предвид нашите интереси. За него ние сме отживял материал. Няма да се изненадам, ако в дълбините на душата си чака кога ще… напуснем този свят.

– Витя! Как можеш да говориш така? Наистина ли мислиш така за сина ни?

– Нищо не мисля. Само разсъждавам. Помисли: какво, ако някой от нас тежко се разболее? Другият – какво ще прави? А ако това се проточи във времето? Не, Олечка, никакви размени няма да има! Категорично съм против.

– Тогава да им помогнем да съберат пари за доплащането.

– Може, макар че и това не бих правил. Нека сами да се справят, а не да чакат готово. Помниш ли кога с теб се преместихме в нашия апартамент от онази временна постройка? Точно така! Артьом вече ходеше на училище! А тук – детето е само на година, а те вече планират второ. Да направиш такива планове е лесно! Но да се подготвиш – това е съвсем различно нещо.

– Ами той се подготвя.

– Според теб да ни преместят в по-малък апартамент значи подготовка? Това значи „с чужди ръце жар да ринеш“. Никой не знае какво ще стане с мен занапред. Може дори да се наложи да се преместим на село. На чист въздух, на слънце.

– На село? – Олга Петровна избухна като кибрит, – никога! Там няма болници, нито лекари! Какво ще правя там с теб?

– Виждаш ли! А синът ни за това не мисли! Смята, че „така ще е по-добре“, по-удобно за всички.

– Просто е млад, няма много опит.

– Не чак толкова млад. Скоро ще е на 40. Време му е да помисли какво говори и какво предлага. А той мисли само за себе си. И не му се работи. Първия апартамент му го подариха родителите на жена му, втория – смята да прибере от нас. А самият той какво е направил? Дете? Е, за това не се иска много ум.

– Грешка беше, че въобще започнах този разговор с теб, – тихо каза Олга Петровна, – само обиди по адрес на сина ни чух.– Нищо не е напразно. И аз изобщо не съм го обиждал. Казах истината. Затова предай на любимия си: бащата категорично е против, никакви премествания няма да има! Нека забрави за този апартамент, докато той не му се прехвърли по естествен начин.

– Добре, ще предам, – отвърна съпругата и започна да се приготвя.

– Къде си тръгнала по това време? – изненада се Виктор Иванович.

– Е, няма да казвам такива новини по телефона, нали?

– А защо не? Той мъж ли е или малко дете? Така. Няма да ходиш никъде. Звъни. Веднага.

Олга Петровна не се противопостави. Набра номера на Артьом и каза, че бащата е отхвърлил предложението. Подробностите умишлено пропусна.

Отговорът на сина направо я смрази.

– Не се и съмнявах, че така ще стане, – каза разочаровано Артьом, – и какво можех да очаквам от чужд човек.

– Какъв чужд човек? Какво говориш? – едва промълви Олга Петровна.

– Той не ми е роден баща, – уверено заяви Артьом, – чудя се кога сте мислили да ми кажете.

– Артьом, какво? Кой ти е казал такава глупост?

– Приятелката ти. Леля Таня. Знам това вече повече от година…

– И ти мълча?

– Взех пример от вас. Освен това мислех, че не е вярно. А сега вече нямам съмнения: леля Таня беше права, напълно права.

– Това не е истина! – възкликна Олга Петровна, – ще отида при нея веднага и ще разбера всичко!

– Както искаш, – равнодушно отвърна Артьом и затвори телефона.

– Какво стана? – обезпокои се Виктор Иванович, – какво ти е? Къде пак тръгваш?!

– Имам важна работа, – отвърна Олга Петровна през сълзи и излезе от апартамента.

– Таня, какво си наговорила на моя син? – започна тя разгневено към старата си приятелка, – как може да лъжеш за такива сериозни неща?!– А какво съм наговорила? – не разбра тя. – Кога?

– Не знам кога! Преди година!

– Какво говориш, Олга? Аз не помня какво ми се случи вчера, а ти ме питаш за преди година.

– Ти каза на Артьом, че Виктор не му е баща. Как изобщо можа да го изречеш?!

– А не е ли вярно?

– Ти нормална ли си изобщо? – възмути се Олга Петровна. – Откъде го измисли това? Такова нещо не съм ти казвала!

– Няма нужда да казваш. Аз и без това разбрах всичко.

– Грешиш!

– Наистина ли? Е, съжалявам тогава. Просто твоят Виктор е толкова студен, не обръща внимание на никого. Не общува. И към Артьом се държи така, все едно… Ето защо си помислих, че не са родни. Явно съм разбрала нещо погрешно. А какво става с апартамента? Ще го разменяте ли?

– Ти пък откъде знаеш? – Олга Петровна ококори очи от изненада.

– Ами Артьом ми каза. Още отдавна.

– Значи, той отдавна е намислил размяната?

– Да. Даже съвет ми искаше как да действа.

– И какво му посъветва?

– Да чака!

– Какво?

– Олга, само не се ядосвай. Артьом така страдаше, толкова му беше тежко, че семейството няма къде да живее…

– Какво му посъветва? – попита с метален глас още веднъж Олга Петровна.

– Нищо. Казах му, че остава да почака съвсем малко.– В какъв смисъл?

– Ами в съвсем прост смисъл, Оля! Виктор твоят е с болно сърце. Колко ли му остава? И аз казах на Андрей, че скоро цялото бащино наследство ще е на негово разположение. Защото хората със сърдечни проблеми не живеят дълго.

– А той? – издиша Олга Петровна.

– А той каза, че това нищо не променя, майка му все пак ще остане. А после се усмихна и добави:

– Ще остане сама… Тогава ще може да я разиграваме, както си искаме…

– Не може да бъде! – извика с ужас Олга.

– Много дори може! Какво, мислиш, че сте нещо по-специални? Колко хора стават врагове заради жилища! Голям праз, че предложил да смените апартаментите! Е, и да ги бяхте сменили! Ама не – жал ви е. Не сте ме изненадали…

– Като те слушам, чудя се как земята носи такива хора?!

– Напълно нормално я носи – сви рамене приятелката ѝ, – погледнете първо себе си.

Олга Петровна не продължи разговора. Тръгна си, без да се сбогува.

На улицата се обади на сина си:

– Никаква размяна няма да има – каза твърдо тя. – Баща ти е против и аз го подкрепям напълно.

– Той не ми е баща! – извика Артьом.

– Значи и аз не съм ти майка – отсече Олга Петровна.

Като се прибра вкъщи, тя седна до мъжа си и спокойно му каза:

– Знаеш ли, Витя, разходих се, помислих и реших, че си напълно прав. Въпросът с размяната е приключен. Завинаги.

– Това е чудесно – отвърна той, – радвам се, че се разбрахме правилно…

Дереккөз