Алина се прибираше вкъщи, малко забавила се заради това, че колегите я убедиха да остане в кафене заради наближаващата Нова година.
В ръцете ѝ имаше торба с логото на компанията, в която работеше. Вътре се намираха малка дамска чанта с дълга дръжка, обувки и част от наградите, които беше спечелила вечерта.
Алина се усмихна, спомняйки си как в някакъв необуздан ентусиазъм не само участваше във весели викторини за ерудиция и находчивост, но също така пя и се включи в спортни конкурси.
Водещият на празника дори на шега предложи Алина да даде преднина на съперниците си, а тя, усмихвайки се, прескочи определените според правилата метри, без дори да се събуе.
Да тичаш на токчета – дреболия, макар че маратонките несъмнено са по-удобни.
В края на вечерта Алина раздаде значителна част от спечеленото, запазвайки за себе си торба с мандарини и красив ключодържател.
Беше дори приятно да зарадва колегите, защото често радостта носи не само наградата, а и щастливите очи на другите хора.
Загледана в спомените за моментите на своя триумф, жената изобщо не обръщаше внимание на това, което ставаше около нея, и ударът в коленете ѝ беше неприятна изненада.
Някой беше ударил Алину с такава сила зад коленете, че тя рухна на земята, без изобщо да очаква нападение на осветена алея почти в центъра на града.
Алина трескаво се опитваше да си спомни техники за самоотбрана, които доведеният ѝ баща някога ѝ беше показвал, но само след няколко секунди се оказа, че няма с кого да се бори.
До падналата жена, цялата трепереща, се сгушваше едро куче.
На ярката светлина на уличните лампи не беше трудно да го види в детайли.
„Обидницата“ на Алина се оказа голяма, непородиста женска. Опитвайки се да отвлече вниманието си от болката, жената мислено си описваше външните ѝ белези:
„Окраска – пъстра. Козината – гъста с плътен подкосъм. Опашката – подгъната страхливо, но изглежда като на лабрадор.
Разноцветни очи, хетерохромия, както научно се нарича, точно като при някои хъскита или бордер коли.
Като цяло – „плод на греховната любов“. Смесица между булдог и носорог.
Със сигурност не е печелила награди на изложби за породи, но въпреки това изглеждаше доста поддържана и добре хранена.
Очевидно – домашно „изгубено куче“.“Ах, някой сега се притеснява и тича наоколо. Ех, колко е хубаво, че върнах спечеленото шампанско, вазата и чаения комплект.
Сега бих седяла сред купчина счупени парченца. По мандарините се пада далеч по-меко.
Бавно, усещайки тялото си, Алина се изправи. Изглежда, за щастие, нищо не си счупи.
Дори торбичката остана цяла, а вътре – нищо не се беше разпиляло.
Обидчицата, която бе отскочила настрана, докато жената се изправяше, отново се приближи, сгуши се доверчиво до краката й и продължи да трепери.
Едва ли от студ – с такава „козина“ -5 градуса не са от значение.
Явно се бе уплашила от силния звук на избухналата пиратка или от трясъка на фойерверк и беше хукнала, без да си гледа пътя.
Та я бутна така, че не особено крехката Алина падна като кегла.
На жената й стана жал за силно уплашеното животно. Самата тя беше имала куче преди няколко години и го бе обичала с цялото си сърце.
В най-мрачния период от живота й, когато остана без близки, именно необходимостта да се грижи за своя Лорд я спаси от отчаяни стъпки.
Тогава тя, като студентка, на скромна стипендия и на помощта от съседка, която се намеси човешки, бе успяла да свикне да се грижи и за себе си, и за кучето.
Купуваше му месни отпадъци, защото така излизаше по-евтино, а после ги разделяше на порции и ги съхраняваше във фризера, така че да стигат за месеци напред.
С останалите пари взимаше булгур, олио, а през сезона купуваше много зеленчуци.
Идеалната диета, описана в книга за отглеждане на кучета, не можеше точно да спази.
Алина вареше крупа с месото. Месовото даваше на Лорд, а тя самата оставаше на каша, убеждавайки се, че е дори по-здравословно, а витамините си ги осигуряваше от зеленчуците.
Постепенно животът й започна да се подрежда. Алина спря да брои всяка стотинка. Рационът й се обогати, стана по-разнообразен. Омъжи се. Разведе се.
Смени няколко кандидати за съпрузи и промени различни работни места, но само Лорд остана нейната постоянна опора.
Когато кучето остаря, Алина с ужас наблюдаваше угасването на живота в него, как бавно избледнява под тежестта на болките.След думите на ветеринаря, че броенето е в дни и в тази ситуация приспиването може, дори трябва да се приравни към акт на милосърдие, жената едва не се нахвърли върху лекаря. Но, събирайки сили, се отправи към друга клиника.
Там специалистите се оказаха по-разбиращи, въпреки че съседката ги беше нарекла „алчни“. Лорд поживя още няколко месеца. Изчака зимата да свърши и земята да се размрази, и чак тогава, облизвайки плачещата ръка на Алина – нещо, което никога не беше правил през живота си, – направи последния си дъх.
Оттогава минаха повече от три години, но раната в сърцето на жената все още беше болезнена, така че тя дори не обмисляше да си вземе друг домашен любимец.
Когато можеше, помагаше на един надежден приют за животни. Носеше храна, понякога разхождаше „затворниците“, когато персоналът беше претоварен, но отказваше всички уговорки да „избие клин с клин“.
Да доведе другo куче в апартамента си изглеждаше на Алина като предателство към Лорд.
Сега обаче ситуацията беше почти безизходна. Ако оставеше треперещото куче на улицата, имаше голяма вероятност, че следващия път, когато тича безразборно, можеше да се блъсне в автомобил или да удари човек – този път не толкова „късметлийски“.
След като премисли възможните последствия, Алина обърна поглед към кучето:
– А какво ще кажеш, пакостнице, ще дойдеш ли у дома? Ще ти постеля във ваната, там обикновено няма никакви улични звуци.
Ще те напоя, ще пусна обява в интернет и ще пратя съобщения из чатове. Не се тревожи, ще намерим твоите хора!
Но я чакай, ще ти направя нещо като повод, за да не избягаш отново, когато пак загърми.
Кучето, въпреки че продължаваше да трепери, слушаше гласа ѝ и позволи спокойно да му сложат импровизиран повод от дръжката на чанта, след което, притискайки се до Алина, тръгна покорно до нея.
***
В апартамента жената се погрижи за намереното животно, а докато то хрупаше от храната, която утре трябваше да бъде занесена в приюта, тя започна да търси собственика или някой, който можеше да помогне с информация чие е това куче.
Алина разбираше, че е доста късен час, но се надяваше, че „изгубеното“ животно го търсят и проверяват обявите и тематичните страници в социалните мрежи.
Не беше успяла дори да допие приготвения чай, когато ѝ се обади собственикът.
Мъжът изпрати като доказателство за правото си над животното общи снимки с кучето и дори снимка на неговия ветеринарен паспорт.
Алина неволно се усмихна, четейки името Найда. Изглежда, това не беше първото ѝ „изчезване“.Собственикът настояваше спешно да вземе Найда, а жената не намери сили да му откаже, въпреки че вече много ѝ се спеше и изобщо не ѝ се излизаше навън, за да предаде „изгубената“.
Така че Алина написа адреса си, проклинайки се за своята неразумност.
Найда усети приближаването на собственика си още преди той да звънне на домофона, и скоро в апартамента се появи мъж, очевидно в нетрезво състояние.
В ръката си стискаше здраво торбичка от денонощен супермаркет, но едва се държеше на краката си, поклащайки се.
Найда въртеше опашка с всички сили, а когато от вълнение скочи върху собственика, той едва не падна.
Алина възмутено изруга:
– Докато сте в това състояние, опасно е да ви върна кучето. То ме събори на улицата, а можеше, не дай си Боже, да попадне под кола. Как така?
Мъжът, опрян на рамката на вратата, започна да говори, понякога странно разказвайки за себе си в трето лице:
– Витьо имаше куче, той… Не, не го обичаше. И не, не го уби. Той просто го търпеше. Защото обича своята майка.
В крайна сметка тя бе тази, която се смили над животинчето, замръзващо на улицата, и го доведе вкъщи преди четири години.
Е, какво? Възрастна, самостоятелна жена, имаше право. Отдавна се бе развела с мъжа си „по взаимно остро желание“.
Синът ѝ, Виктор, вече беше пораснал, живееше с жена си в нает апартамент. Така че кой би могъл да ѝ повдигне въпроса?
Може би само съседите, ако кучето се държеше шумно. Но – и това не се случи!
„Найденчето“, просто наречено Найда, се оказа почти подарък.
Кротко и умно куче, като че ли разбираше всичко без команди, но майка му все пак посещаваше с нея и курс по дресировка. Всичко, както си му е редът.
Само че в живота – ту бяла линия, ту съвсем непрогледно черна. Днес на майка ми правят помен, девет дни. А пък преди седмица жена ми ме напусна, защото отказах да предам Найда в приют.
Най-важното – апартаментът, който трябваше да се падне на Витьо, ѝ устройваше напълно, но кучето – не.
В крайна сметка, не издържах. Излязох на разходка с кучето, а нашийникът, изглежда, не бях добре закопчал. Фойерверк гърмя, Найда се стресна и избяга, неспазвайки команди.И защо изобщо си играя да разкопчавам и закопчавам? – завърши Витя своята изповед с риторичен въпрос и подаде на жената един плик. – Ето, вземете, това е за вас. Добре, ние ще тръгваме.
Мъжът остави плика в коридора, докато закопчаваше каишката на кучето, и обясняваше:
– Не си мислете, че съм някакъв пияч. По принцип не се напивам така. Просто днес всичко се струпа накуп, като за лош късмет.
Да разчувстваш Алина беше трудно, но сърцето ѝ по някаква причина трепна и тя леко се начумери:
– Е, да, вие си давите мъката, а за Найда съвсем сте забравили. Между другото и на нея ѝ е зле, но, разбира се, щеше да е още по-зле, ако я бяхте предали.
Затова не си мислете нещо погрешно, но ви предлагам тази вечер да останете тук, при мен. На сутринта, в трезво състояние, ще си тръгнете.
Още повече, че рано сутрин в града обикновено е тихо и вие с Найда спокойно ще се приберете у дома.
Виктор се съгласи, а на сутринта се сбогува смутено с Алина, която, предпазлива към всякакви изненади, цяла нощ бдеше и сресваше Найда. След това той си тръгна заедно с кучето.
***
Жената изобщо не предполагаше, че случката ще има продължение, но към вечерта получи съобщение от Виктор.
Той уточни телефонния ѝ номер, а после звънна и я покани, ако няма други планове, да посрещнат заедно тихо Нова година на вилата:
– През деня затоплих стаята. Поръчах храна, скоро ще отида да я взема. Алина, ела с нас.
– С нас? С кого по-точно? – попита жената.
– С мен и Найда, разбира се. Там е доста по-тихо, ще е по-спокойно за кучето.
А също и за мен, честно казано, ще е по-лесно да посрещна този празник във вашата компания. Тази година някак си не е много весело.
Алина се съгласи и скоро осъзна, че от необичайната среща с Найда започна дълга бяла линия. За нея, за Виктор и, разбира се, за тяхното вече общо куче.
