Съпругът се държеше подозрително: странно поглеждаше към Марина, загадъчно се усмихваше, и за всичко това имаше сериозна причина, която той разкри в едно прекрасно пролетно утро:
— Е, Маринка, събирай куфарите, местим се извън града да живеем.
— Да живеем? — учуди се Марина. — Извън града? Може да се помисли, че някой ни чака там.
— Чака — отвърна важно съпругът. — Мен ме поканиха да работя там.
Марина го изгледа със съмнение и смръщи вежди. Съпругът ѝ ровеше в хладилника и далеч не изглеждаше привлекателно: постоянно отпуснатите дънки, анцугът, раираната тениска. Лицето отдавна не бе виждало самобръсначка, а косата беше покрита с пърхот.
— И кой точно те покани, на кого си нужен ти?
Аркадий извади буркан с домати от хладилника и се обърна към жена си:
— Нужен съм, нужен съм. И за теб също има работа. Ще живеем в богат извънградски имот. Аз ще съм помощник в дома — знаеш, вдовица е, в къщата ѝ трябва мъжка ръка, тук нещо да занеса, там да поправя. А ти ще си камериерка.
— Аз? Камериерка?
Марина беше изключително изненадана:
— И какви ще са моите задължения?
— Ще видим на място, ти само се стягай. Ще живеем там, в имението на дамата, ще се храним от господарската маса, а заплатите ще можем да спестяваме. Не се колебай, къде другаде ще намериш такава възможност да спечелиш?
***
Марина обаче беше обзета от съмнения дали всичко с работата ще протече точно толкова добре, колкото го описваше съпругът ѝ.
Но време за размишления нямаше: дългът за комуналните услуги в апартамента, в който живееха, се беше увеличил до неприлични размери.
Нямаше вече какво да ядат, а повече от година живееха на макарони и булгур.
Искаше им се най-накрая да се избавят от дълговете.
След като подреди апартамента, Марина набързо намери наематели, за да започне да отдава жилището под наем, а самата тя последва волята на съпруга си.
Къщата, която видя през прозореца на таксито, я порази:
— Невероятно! Говориш, че е вдовица и живее сама, а защо ѝ е такава огромна къща?
Аркадий, изпълнен с важност, погледна жена си:
— Добре дошла в света на богатите хора, жено.
Вътре в къщата беше дори още по-впечатляващо. Щом Марина пристъпи прага, застина, с разтворена уста, въртейки глава нагоре-надолу.
Къщата беше великолепна отвътре. Огромни прозорци от пода до тавана пропускаха много светлина, светли мраморни подове и стени, боядисани в златист цвят, както и кристални „гроздове“ на полилеите, отразяваха слънчевите лъчи.
— Ум да ти зайде, колко е богаташко и красиво тук!
Мястото беше подготвено за гости: от витата стълба слезе недоволна възрастна жена, която влачеше след себе си куфар на колела, прегъната от тежестта му.
Като се озова до Марина, жената откопча от талията си тежка връзка ключове:
— На! Вземай ги, от сега нататък ти си отговорна за всичко в къщата. А аз си тръгвам. Няма да ме видите повече тук!
С трясък на куфара, след това на вратата, жената напусна къщата-дворец.
Марина моментално я забрави, защото видя домакинята, която слизаше по стълбите.
Една висока, слаба жена с бели копринени пижами изглеждаше като кралица.
Въпреки че не беше млада, видимо можеше да ѝ се дадат около петдесет години (също като на Марина), тя изглеждаше великолепно.
Грива от къдрици с платинен цвят, красив тен.
Поддържана, с аромат на карамел и пудра, жената се приближи към Марина и се усмихна с перлено-бяла усмивка:
— Добър ден, можете да ме наричате Флора. Там е кухнята, на масата ще намерите меню с рецепти. Пригответе ми обяд, една порция. А за вас самата можете да приготвите каквото искате, по ваш вкус.Кимна към Аркадий и подаде изящната си ръка, жената изчака той да я докосне учтиво с устни и се отдалечи.
— Флора, Флора — каза Марина.
За миг й прилоша.
— Почакай, Аркаш… Това да не е същата Флора, с която учехме в училище?
— Почакай, Аркаш… Това да не е същата Флора, с която учехме в училище?
Съпругът й замълча и я побутна леко вляво:
— Побързай, трябва да оставим багажа, ще ти покажа стаята за прислуга. И затвори устата, върви и приготвяй, чу госпожата какво каза?
Мъжът нервно я побутна отново по гърба, показвайки й пътя. Марина се озова пред врата под стълбите, влезе в малък тесен коридор, дълъг като тунел, и забеляза стъпала, които се спускаха надолу.
— Защо спря, върви! — измърмори Аркадий, носейки чантите на жена си и своите.
Марина слезе по стъпалата и веднага потръпна от студа.
Тук беше доста тъмно, коридорът бе осветен съвсем слабо от малки и приглушени лампички.
Пристигайки на сутеренното ниво, Марина продължи да върви през коридора, минавайки покрай малки стаички с прозрачни врати. Имаше малки складове с рафтове, пълни с кутии и вещи, складове с щайги картофи и други кореноплодни зеленчуци; Марина видя и гараж, в който беше паркиран скъп автомобил.
Накрая, тя се спря пред малка врата. Аркадий я бутна леко, и Марина се озова в малко помещение.
То беше малко, около пет-шест квадратни метра, без прозорец.
Имаше малко писалище, над него легло на втори етаж, до което трябваше да се стигне по малка стълбичка отстрани.
В ъгъла беше разположена малка мивка за миене на ръце и вграден шкаф с огледало.
— Това е твоята стая, тук ще живееш — съобщи Аркадий, като сложи чантите й в ъгъла.
— Но как… Тук е прекалено тясно, а ти къде ще спиш?
— Но как… Тук е прекалено тясно, а ти къде ще спиш?
Аркадий вдигна очи с престорена уплаха:
— Аз имам своя стая. Господарката държи на такива въпроси и затова ще живеем разделени. И внимавай, не се разхождай никъде, тук има камери на всеки ъгъл. Настанявай се и после излез.
***
Малко уплашена от промяната на обстановката, Марина овладя треперенето си, огледа се и се отправи нагоре, към основната част на къщата.
В кухнята вече я чакаше Флора. Тя си беше направила коктейл от горски плодове и го отпиваше, седнала на висок стол.
— Аркадий ти показа стаята, където ще живееш, добре. Имам своите изисквания. След седем вечерта, след като подредиш кухнята след вечеря, ти трябва да се прибираш. Не обичам да се разхождат из дома ми. Има звънче – ако ми потрябваш, ще звънна.
Колкото повече Марина гледаше господарката, толкова повече й се разтваряше устата. Нямаше съмнение, пред нея стоеше стара позната, съученичката Флора.
— Преди да започнеш работа с продуктите, изкъпи се. Виждаш ли онзи шкаф? Избери си униформа, която ти става. В дома и кухнята ще ходиш само с нея. След приключване на работата ще я връщаш обратно в шкафа и ще слизаш долу в твоите собствени дрехи.
Марина кимна с глава, а после припряно попита:
— Флора Снегирева, това ти ли си?!
Господарката замълча и допи коктейла си, след това кимна:
— Да, аз съм. Добре те помня, Марина Хрюкова.
— Крюкова! Казвах се Крюкова!
— Моля те да забравиш, че се познаваме. Никакви фамилиарности, ти си тук, за да работиш. И не търпя панибратство. Всъщност те взех в дома си, защото Аркадий ме помоли. От уважение към него ще се направя, че не те познавам.
Флора стана от мястото си и излезе, а Марина остана със зяпнала уста.
Марина хукна да търси съпруга си, цялата обзета от гняв.
Той се оказа в градината и режеше някаква дъска.— Защо ме доведе тук и премълча, че тази къща принадлежи на Флора?! — извика Марина гневно.
Аркадий се отдръпна от заниманията си.
— Каква е разликата, Марина, чия е къщата, в която ще работим? Важното е да ни плащат добре. Имаме планина от дългове, а Флора Яковлевна обеща щедро заплащане.
Марина тропна с крак.
— А това, че тя ти е бивша, Аркаш, няма значение?! Ти от училище насам беше по нея!
Аркадий наведе глава.
— Не си въобразявай, Маринке, минаха повече от тридесет години оттогава. По-добре върви да се заемеш с работата си, иначе ще останеш без нея.
***
Марина се чувстваше обидена.
Леглото, което ѝ бяха наредили, беше неудобно високо. Едва успя да се качи, като легнала можеше да остане, но ако се опиташе да седне, рискуваше да се удари в тавана.
С нейната фигура беше истинско изпитание да се покатери.
Освен това леглото беше много тясно, обградено от крехка «преграда», която сякаш можеше да се разпадне във всеки момент, а Марина да се окаже на пода.
— Това е подигравка! Нарочно ме настани тук, за да се посмее над мен! — възмущаваше се тя.
Работата ѝ се състоеше в това да приготвя закуска, обяд и вечеря за стопанката Флора, а междувременно да почиства стаите в къщата.
В спалнята на Флора Марина почистваше ежедневно.
Тя оправяше леглото, прахосмукираше пода и го измиваше при нужда.
Събираше мръсното пране, переше го, сушеше го и го гладеше.
Казано накратко, работата не беше тежка, защото къщата беше добре поддържана, нямаше деца и животни, оставяше се единствено старателното поддържане на реда.
Флора имаше един-единствен син на възраст, който живееше отделно и не възнамеряваше да се жени.
И Марина с Аркадий също имаха син, който все още живееше сам, без семейство, така че в това отношение изглежда двете стари съученички си приличаха.
А Флора прекарваше деня си в хола с книга в ръка.
Библиотеката ѝ беше огромна, а освен това постоянно поръчваше нови книги, които куриери редовно ѝ доставяха в кутии.
— Книжен плъх! — мърмореше Марина, докато гладеше бельо. — Как успя да забогатее? Тя е толкова мързелива, че дори обяд не може сама да си направи!
Особено я вбесяваше, че бившата ѝ съученичка я отбягваше и старателно се държеше така, сякаш Марина е напълно непозната.
— Маринке, другия път направете мъфините точно по рецептата — укоряваше я Флора от време на време. — В кухнята има везни, а вие сложихте по-малко бадемово брашно, това веднага се усеща. Няма да ги ям, ще ви накарам да ги направите наново. Нямате чак толкова много задължения, цял ден се мотаете… Поне изпълнявайте задачите си по-съвестно! Мога да намеря друга работничка вместо вас!
Марина кипеше от думите на Флора, но, разбира се, не можеше да възрази.
Най-шокиращото обаче беше, че Аркадий винаги успяваше да се появи до тях, чувайки всяка дума на стопанката, и я гледаше строго, с намръщен обръч на челото.
Само за месец Аркадий отчужди Марина, осъждаше я и я упрекваше постоянно:
— Не се справяш добре с работата, напразно помолих Флора да те вземе в къщата. Не можеш да си изпълниш елементарните задължения! Къде ми бяха очите, когато се ожених за теб? Било е някаква магия, няма друго обяснение.
— О, така ли запя? — гневеше се Марина. — Откакто дойдох тук, никаква подкрепа от теб! Няма я! Не виждаш ли колко ми е трудно да се адаптирам на ново място? Защо не ме утешиш, а напротив — мърмориш!?
Марина направи опит да прегърне съпруга си, но той ужасено отстъпи назад, оглеждайки се за камери.
Накратко, мъжът се отчужди напълно и за това, разбира се, беше виновна Флора.
И нейният невероятен дом, който Аркадий вече обитаваше не като работник, а като стопанин.
Мъжът се промени пред очите ѝ.От нещо започна да изглежда като изискан господин – всеки ден с нова риза или панталони.
Дори прическата си смени, както и одеколона.
Скоро Флора му връчи ключовете от своя автомобил:
— Имам нужда от шофьор. Ти ще бъдеш той.
***
Сливовият сладкиш загоря, и Марина го изхвърли в боклука:
— Добре, ще остана без вечеря. Ще изпия чаша мляко и ще взема няколко бисквитки със себе си. Толкова ми се спи, нямам сили за нищо.
Оставяйки всичко, жената погледна часовника – беше седем вечерта. Това означаваше, че работният ден е приключил.
Марина набързо подреди кухнята, преоблече се и слезе долу в своето помещение.
Там се качи на кревата под тавана и почти заспа, когато чу над себе си звука от токчета.
Жената отвори очи:
— Къде ли отива тази женица? — помисли си тя и започна да слиза от кревата. Докато се измъкваше, докато се луташe в полутъмния коридор, докато тичаше нагоре по стълбите към „подземието“, изведнъж разбра защо са я настанили точно там.
За да трябва дълго да тича, за да достигне къщата.
Когато Марина се добра до прозореца, успя само да види как нейният мъж Аркадий, облечен като денди, галантно отваря вратата на автомобила за Флора и я затваря след нея.
Когато разчорлената Марина изскочи на верандата, съпругът вече беше седнал в колата. Игнорирайки надменно нейния вик, той потегли.
— Къде отиват?! — възмутено си зададе въпроса Марина.
Това не беше за първи път.
Марина се качи в горните стаи и намери стаята на съпруга си. Беше я виждала преди – скромна, почти празна, с легло и гардероб при настаняването.
Сега стаята беше различна.
Леглото вече беше друго, луксозно двойно с балдахин, а гардеробът – замeнен с огромен.
Марина го отвори и видя множество костюми, ризи и обувки.
Много от вещите бяха нови, с етикети, и струваха баснословни пари.
Тоалетката на Аркадий беше зарината с флакони лосиони и парфюми.
Откъде имаше всичко това?
Не беше трудно да се досети, че това бяха подаръците на Флора.
Гневът обзе Марина.
Значи, докато тя се свива в малката, задушна стаичка, приличаща на килер, нейният съпруг се наслаждава на разкошни удобства?
Заключвайки къщата, Марина извика такси и също се отправи към града.
Не знаеше къде отиват добре облечените и богати хора, но реши да рискува и обиколи всички най-луксозни заведения.
Излезе й „късмет“ – в един от ресторантите видя Флора с мъжа си. Със своя мъж, Аркадий, разбира се.
Марина застана пред огромния прозорец и гледаше двойката.
Двамата седяха на масата, ядяха, пиеха и се наслаждаваха на компанията си.
Марина се приближи до прозореца и почука.
Когато Флора я забеляза, повдигна вежди в изненада и объркано погледна към Аркадий:— Скъпи, оправдай се. Защо жена ти реши да ни позори така? Колко е срамно!
Аркадий изхвърча от ресторанта като куршум.
— Побъркала си се, глупава жено, как ни намери?! — процеди той през зъби, приближавайки се към нея.
Хвана я за рамото и я отдалечи от прозореца:
— Махни се и не ни позорѝ повече!
— „Нас“?! Сякаш си изгубил ума си! Тази жена не ти е никоя.
Аркадий гледаше хладнокръвно жена си отгоре надолу:
— Грешиш, за Флора знача много. Както бях неин верен почитател, така и останах. Флора го цени високо.
Марина си спомняше как в училище Аркаша беше безнадеждно влюбен във Флора, но студената красавица не го допускаше близо до себе си. Такава беше тя.
Когато Флора замина да учи в друг град, Аркадий се насочи към Марина и накрая се ожениха.
— Отивай си, Марина, — нареди твърдо съпругът й.
Събрала си чантата, Марина си тръгна.
Тя не изчака домакинята и не искаше да си прави сцени.
Така или иначе, беше ясно, че всички козове са в ръцете на Флора: тя е богата, самотна и има с какво да заинтригува всеки мъж.
Да, болеше от предателството на съпруга й и от пренебрежението, което раняваше най-силно.
Да изживееш цял живот с мъж, който накрая ще премине на страната на богата дама, е унизително!
Марина не успя да се върне у дома, защото апартаментът беше отдаден под наем за дълъг срок.
Единственото хубаво беше, че за спечелените пари от месечната й работа, Марина можеше да живее спокойно един месец у роднини и да търси работа.
***
Аркадий прекара цяла година в дома на Флора, преди да започне да й моли да узаконят връзката си.
— Защо, мили? Мислиш ли, че изгарям от желание да споделя с теб дома и живота си? Забрави.
Мъжът се почувства пренебрегнат:
— Но ти харесваше, че заради теб напуснах жена си? Харесваха ти ухажванията ми, срещите с мен. Не разбирам, защо тогава съм ти? Какво съм аз за теб?
Флора го погледна с отегчен израз:
— Ти? Играчка, просто една играчка, Аркаша. Беше ми интересно да видя как напускаш жена си, с която си прекарал много години заради мен. А сега ми омръзна. Ако искаш да продължаваш да работиш в моя дом, продължавай старателно да изпълняваш задълженията си като помощник, градинар и шофьор, а в замяна ще ти позволя да живееш тук и да обядваш на масата ми.
— Годините минават, старостта е напред, бих искал яснота. Ако се разболея, стана немощен и не мога да изпълнявам задълженията си, ще ме изгониш ли?
— Естествено, — отговори Флора. — В такъв случай ще наема друг работник, а къде ще отидеш, не ме интересува.
Аркадий се натъжи от думите й.
Огледа дома на господарката. Да, той беше луксозен и можеше още известно време да живее там, забравяйки за проблемите.
Но какъв е смисълът, ако нищо там не му принадлежи?
Аркадий си спомни за бившата си жена Марина, да, тя вече беше успяла да се разведе. Спомни си за малкия им апартамент, в който сега живееше техният пораснал син.
— Лисица, — помисли си за Флора Аркадий със злоба. — Изкуши ме и ме остави, колко глупав бях.
