Наистина ли сметна, че дъщеря му е „отрязано парче“ и ще се справи сама с всички трудности?
— Тогава се разкарай оттук, ясно ли ти?! — заяви злобно девойката, присвивайки очи.
Влада погледна баща си, но той наведе поглед.
„Е, какво пък… Всичко вървеше към това — помисли си момичето. — На него изобщо не му пука за мен…“
Влада израсна в щастливо и благополучно семейство. Родителите се обичаха, грижиха се за дъщеря си, и у дома имаше пълна идилия. Влада беше единствено дете и, разбира се, я глезеха. Но въпреки това тя израсна добро дете, не беше нагла. Докато други деца ги наказваха, на Влада — ѝ обясняваха. И това беше достатъчно. Говореха си много и обсъждаха всички ситуации, които се случваха в семейството. Нищо не се криеше от Влада. Освен това ѝ имаха доверие. Това доверие тя се страхуваше да загуби.
Как би могла да излъже мама и да отиде другаде, вместо където е казала, когато мама просто вярваше, че Влада няма да излъже и няма да я подведе? И беше спокойна, че всичко ще бъде наред. Докато другите родители възпитаваха децата си с твърди забрани, но въпреки това нищо не постигнаха. Децата просто ги лъжеха и правеха каквото си искат, само че тайно. Това направо ужасяваше Влада. Тя често слушаше как приятелките ѝ разказват за своите подвизи и авантюри. Те рядко разказваха на родителите си за живота си, страхувайки се от наказания, и затова още по-често попадаха в ситуации, които не винаги завършваха без последствия. „Горките родители на тези момичета… — мислеше си Влада. — Ако знаеха къде и с кого наистина се губи дъщеря им, косите им щяха да настръхнат!“
Тя сама разбираше кое е добро и кое — лошо. Като чу историята за момиче, което забременяло от свой съученик на 12 години, беше потресена. Все пак тя самата на 12 още много обичаше да си играе с кукли, макар и вече да се притесняваше от това. Но куклите ѝ не бяха обикновени — не тези пластмасови бебешки, а хубави и скъпи играчки, които родителите ѝ подаряваха за различни празници. Тя правеше дрехи и аксесоари за тях. Всичко беше толкова мило и уютно. А ето, че е имало и такива ситуации… Влада просто не можеше да се побере в ума ѝ как се случва това. И от кого биха могли да забременеят? На нея момчетата от пети клас ѝ се струваха съвсем глупави и още твърде малки. Много малки за такива неща…
Идилията в семейството им продължи точно до момента, когато Влада навърши деветнадесет. Тя вече учеше в университет, в който беше приета на държавна издръжка. Един ден разбра, че Наталия — нейната майка, е сериозно болна. И много скоро, само за няколко месеца, тя си отиде.
Момичето тежко понесе загубата. Едва не напусна университета, плачеше и почти нищо не ядеше. Постепенно, малко по малко, успя да се изправи. Спомняйки си майчините наставления (Наталия много искаше дъщеря ѝ да получи висше образование), тя се стягаше, стискаше зъби, изтриваше сълзите си и отиваше на занятия, дори когато ѝ се искаше просто да лежи и да вие. Баща ѝ също силно се срина. Добре, че в тяхното семейство изобщо не употребяваха алкохол, дори на празници, и баща ѝ Илия не се поддаде на изкушението да удави мъката си в чашата.
Така измина година. Един ден, когато Влада се прибра от университета и беше на кухнята, разгряваща си вечеря, чу как ключът се завърта в ключалката на входната врата.
— Татко, ще искаш ли кюфтета? — попита тя от кухнята.
— Дъще… почакай с кюфтетата. Ела насам, моля те — извика я баща ѝ.
Влада излезе в коридора и видя, че баща ѝ не е дошъл сам. До него стоеше младо момиче. Съвсем младо момиче.
Баща ѝ я прегърна през кръста и каза:— Запознай се, Владо, това е Ира. Тя… Ние с нея сме много добри познати. Приятели.
— Стари приятели, — добави жената с провлачена нотка в гласа си и нежно погали баща ѝ по ръката.
На Влада ѝ стана отвратително. Тя очевидно беше по-млада от баща ѝ. Какво да се каже! Беше едва по-голяма от самата нея! „И какво значи „стари приятели“? — тази мисъл накара Владо да настръхне. — Колко стари?“
На глас не каза нищо, а бащата, виждайки объркването ѝ, покани гостенката на масата.
Поседяха. Пиха чай. Влада извади от шкафчето в кухнята бисквити и бонбони и ги сложи на масата. Само че разговорът никак не потръгна. Влада мълчеше, не знаейки какво да каже. Момичето хвърляше на баща ѝ чувствено-замислени погледи. Бащата сипеше шеги и комплименти, хвалейки и двете жени, но без да пропусне да прегръща Ира за раменете.
— Ира ще живее при нас, — накрая заяви той.
Влада повдигна изненадано вежди и отвори уста, за да изрази всичко, което мисли по въпроса, но Ира внезапно започна да говори. Лигавеше се пред нея, глуповато се хилеше и нервно се кикотеше. Говореше как страшно обича Иля и колко им е трудно да бъдат разделени. Колко време са вървели към щастието си и сега… Не е ли Влада толкова жестока, че да разруши две влюбени сърца? Та нали вече е пораснала и разбира как стоят нещата!
Отново веждите на Влада се вдигнаха до челото. Тя беше изключително учудена.
— Дълго сте вървели към щастието си?! — каза тя бавно.
Бащата ѝ се усмихна, прегърна и двете и обърна всичко в шега, като каза, че когато чувствата са истински, дори месец чакане изглежда като година…
Така и остана Ира да живее при Иля и Влада. Някакво време приятелката на бащата опитваше да се сближи с Влада, но тя не отговаряше. Не вдигаше скандали, беше вежлива, но не проявяваше никаква дружелюбност.
Всъщност, Влада едва я понасяше. Тя все се канеше сериозно да поговори с баща си за нея. На четири очи. Но такъв случай така и не се появи. Ира буквално вървеше по петите на Иля и ако останеше насаме с дъщеря си, тя тутакси се появяваше и го отвличаше в стаята, която до скоро беше спалнята, където спяха мама и татко на Влада. А сега… Сега оттам долитаха въздишки и стонове на това момиче. Владо побиваха тръпки и тя се заключваше в своята стая, поставяше слушалки и ги носеше, като пишеше доклади, курсова работа и още куп неща, само и само да не чува всичко това. Оставаше още една година до дипломирането ѝ.
Колко бързо отлетя времето! Допреди малко, заедно с майка си, притеснени пристъпиха към вратите на института и чакаха в реда пред охраната, за да влязат вътре и подадат документите в изпитната комисия. Майка ѝ я подкрепяше, усмихваше се и се шегуваше, а Влада трепереше от страх като есенно листо. Страхуваше се, че няма да ѝ стигнат баловете, за да бъде приета. Посъветваха ги да изберат няколко направления наведнъж и да наблюдават динамиката вкъщи на компютъра, така че да насочат съгласието за записване там, където шансовете ще са по-големи. Те следяха тази таблица заедно цяла седмица и полудяваха от страх. А след това — радост! Влада беше приета и записана в първи курс.
Мама… Тя винаги беше до нея. Подкрепяше я. Помагаше ѝ. А баща ѝ? Той работеше. Той ходеше на пазара за покупки. Ходеше до гаража. Или може би… не в гаража? Тези мисли буквално преследваха Влада. Тя постепенно с изненада осъзнаваше, че през последните години от живота на майка си, баща ѝ някак си се беше отдръпнал от семейството. Може би всичко е заради тази жена? Къде я намери? И кога?С времето Ира ставаше все по-нагла. Без никакви права върху жилището, тя започна да се държи в него като стопанка. Пренебрегваше и грубее към Влада. Е, не и пред баща й. Пред Илия тя все още се въздържаше, но скоро и тази граница беше успешно премината.
Един ден тя обяви, че иска да направи ремонт.
— Да, скъпа, както пожелаеш — както винаги се съгласи бащата, гледайки Ира с блеснали очи.
Влада за пореден път си помисли, че „нощната кукумявка“ в лицето на Ира е надхитрила „дневната“ – самата нея. Баща й буквално й „гледаше в устата“ и не забелязваше нищо около себе си.
— Аз си мислех… Стаята на Влада е по-голяма от нашата…
При думата „нашата“ Влада потръпна. У нея се появи лошо предчувствие.
— Трябва да се разменим! Влада ще се премести в нашата спалня, а ние ще вземем нейната стая. На нас ни е тясно! Все пак сме двама, а тя е сама — обяви троснато Ира и седна на коленете на Илия.
— Разбира се, скъпа, чудесно решение — подкрепи бащата на Влада, милвайки рамото на Ира и не откъсвайки очи от нея.
— Ч… какво? — възкликна Влада.
— Какво? Не чу ли?! Казват ти, че трябва да се преместиш. Нужна ни е твоята стая! По-голяма е! — почти изкрещя Ира.
— Но не искам да се местя! Цял живот съм живяла в тази стая и тя ми харесва! — отвърна Влада. Тя очакваше, че баща й най-накрая ще се събуди от този странен сън и ще я подкрепи. Че ще спре тази нахалница! Но не. Баща й мълчеше. У Влада се появи непреодолимо желание да вземе нещо тежко и да го стовари върху главата на тази нахалка. Погледът на Ира, изпълнен с победоносна надменност, беше просто невыносим.
— Тогава се изнасяй! Разбра ли?! Или ни даваш стаята си, или си заминавай!
Влада не вярваше на очите и ушите си. Баща й позволяваше на тази жена всичко! Дори да крещи по нея! Той мълчеше! Просто мълчеше!
С мъка задържайки сълзите си, Влада стисна юмруци и изскочи от кухнята. Събра вещите си в една торба и избяга от дома, тряскайки вратата. Там вече беше станало невъзможно да се живее. Едва когато излезе от входа и зави зад ъгъла, си позволи да заплаче. Тя седна на пейка на детската площадка.Всичко. С миналото е свършено. Тя вече няма майка, няма баща. Всичко. Всичко. Всичко…
Тази дума, подобно на удaри на махало, отекваше в главата ѝ. Тя погледна часовника и пресметна дали ще успее да хване последната електричка. В съседния град живееше дядото на Влада по майчина линия — Станислав Борисович. Много възрастен, но доста бодър мъж. Смъртта на по-младата му дъщеря (майката на Влада) го разтърси силно, но той държеше фронта. Преди година Влада го бе посетила. Близо до него живееше сестрата на майка ѝ, която помагаше на Станислав Борисович — посещаваше го, почистваше апартамента, снабдяваше хладилника с продукти, купуваше лекарства, ако е нужно.
– Здравей, детенце! Радвам се да те видя! Но защо пък на нощна тъмнина? А и хич не очаквах, щях да си лягам вече.
– Звънях ти, дядо, но телефонът беше недостъпен – промълви Влада. Тя бе замръзнала и леко мокра – попаднала под дъжда. Лицето ѝ беше мокро едновременно от дъжда и от сълзите. Тушът ѝ беше размазан.
– Ех, каква беля с тази техника! – удари се по челото Станислав Борисович. – Беше се разредил, аз го заредих, но забравих да го включа… Ох, главата ми вече не работи.
Дядото затвори вратата след Влада, тя започна да се събува, а Станислав Борисович хукна към стаята, за да включи телефона си. По пътя се вайкаше, че заради неговата разсеяност със сигурност вече се е притеснила и дъщеря му, лелята на Влада, която помагаше. И тя, вероятно, се е опитвала да звъни. Дядото беше толкова мил, толкова близък, че Влада не издържа и го прегърна. И се разплака.
Тя му разказа тъжната си история.
– Умничка си, че си си тръгнала. Ех, какъв срам! Наглец! Довел някаква си в дома и без грам свян… Срамота. Илюша се е съсипал… Загубил си е разсъдъка! Мисли с друго място – вайкаше се дядото и клатеше глава. – А ти недей да плачеш, Владочка. Живей тук с мен, място за двама ни има!
Разбира се, че от дома на дядото до института не беше много удобно – трябваше да става рано, за да хване електричката. Но Влада се стараеше да търпи. Оставаше ѝ още малко, и щеше да завърши университета. После щеше да си намери работа, да си наеме квартира. Всичко ще се оправи. Така тя се утешаваше.
Баща ѝ не пишеше, не звънеше. Това беше изненадващо! Нима беше решил, че дъщеря му е „отрязаната филийка“ и ще се справи сама с всички трудности? Къде е заминала по тъмно? Къде е започнала да живее? Странно, че му беше все едно. Влада с горчивина заключи, че Ира стабилно е замътила баща ѝ.
След месец Влада имаше рожден ден. Иля ѝ преведе на картата доста солидна сума. За подарък – беше написано в съобщението. „Благодаря,“ – кратко отвърна Влада в месинджъра.
С дядо ѝ седнаха на масата и отбелязаха празника. Влада купи малка торта. Живееха много скромно: стипендията ѝ не позволяваше големи разходи, а от парите на Станислав Борисович Влада категорично отказваше да взема, макар че той постоянно се опитваше да ѝ ги предложи.
Така мина една година. Влада завърши университета и получи диплома. Баща ѝ пишеше рядко. Питаше как вървят нещата. Отначало, в гнева си, тя игнорираше съобщенията, а после започна да отговаря, че всичко е наред. Дори чудесно. По-добре от всякога. Баща ѝ четеше отговорите ѝ, но разговорът не продължаваше.
А веднъж продължи. Той ѝ написа, че делата му вървят много зле. Ирочка успяла да измъкне от него две от дяловете на апартамента, които му принадлежали.След смъртта на майката бащата прехвърли дяла на Наталия на свое име, а Влада беше в такова състояние, че за нищо не мислеше и с всичко се съгласи: нали един дял й беше останал, защо още? Живееха задружно, никакви разправии нямаше, защо да подозира свой човек?
Нейният документ за право на собственост лежеше в папка с документи на дъното на голямата чанта, която тя беше взела със себе си, когато напусна баща си. И сега тя се зарадва на своята предпазливост.
– Така-т-а-а… Втората част на Марлезонския балет – каза Влада на себе си, след като прочете съобщенията. – Баща ми остана без имущество…
Бащата сподели, че Ирочка, веднага след като той й прехвърлил своите дялове (дори не знаел как, може би го е упоила? Въпреки че сам чудесно разбирал, просто тя толкова молела… Искал да й подари дяловете, но брокерът му обяснил, че е по-изгодно сделката да се оформи като продажба, и така „продал“ чисто формално. Ирочка дори не му платила пари. Подарък, все пак!) изведнъж станала напълно безразлична към него. Студена, недостъпна – точно такава! Разлюбила го, макар да обещавала, че ще бъде с него за цял живот! И тя… Тя се изнесла под предлог, че трябва да се грижи за болната си майка. А стаята, онази голямата (където Влада някога живееше) започнала да отдава под наем. А после планира да продаде дяловете си, щом мине необходимото време за това…
– И аз ще продам моя дял! – реши момичето. – Нека баща ми се оправя сам в тази каша, която си забърка. Е, нищо. Заслужава го. Той е там регистриран, няма да го изгонят. Нека тогава живее с непознати хора.
Влада започна работа. В началото живееше при дядо си, защото той настояваше – притесняваше се, че тя ще харчи парите си за наем.
– Първо се закрепи, стъпи си на краката! Ще имаш време! – усмихваше се Станислав Борисович.
Влада беше много благодарна за това. След известно време тя продаде своя дял и взе жилище на ипотека. Много искаше да има собствен дом.
Бащата я молеше да не го прави:
– Ти си добро момиче! Не прави глупости… Ако продадеш дяла си, тук ще се настанят чужди хора, а мен съвсем ще изгонят… Дъще… А аз? Как ще живея?
Те се срещнаха в парка. Влада забеляза, че през тези години Илия много е остарял. Сега никоя Ирочка не би го погледнала. Въпреки че… и тогава чувства нямаше. Само сметки. Кой ли се е съмнявал в това…
– А ти тогава с твоята Ирочка мислеше ли как ще живея аз? – прошепна Влада. – На теб изобщо не ти пукаше, когато тя ме изгони от собствения ми дом. Ти дори не забеляза как ме предаде на нея. Защото беше влюбен. Пеперуди в стомаха и всички тези истории. А сега аз си имам свой живот. Привикнах без теб. Чувствам се добре. Благодаря на дядо – че приюти сирачето.
След тези думи Влада стана от пейката и закрачи без да се обръща по алеята. Пред нея я чакаше нов живот.
