— Защо си изтеглил кредит? Защо нищо не знам за това?
— Щом съм го направил, значи е било нужно, — отвърна Антон, без да отлепя поглед от монитора.
— Но нали бяхме решили, че няма да се задлъжняваме! Говорихме за това!
— Слушай, защо се палиш? Кредитът е на мое име, това изобщо не е твоя грижа! — усмихна се той.
— Първо, не съм се „палила“, — спокойно отбеляза Кира, — и второ, бяхме се разбрали да обсъждаме заедно важните решения.
— Е, аз сам взех това решение. Кредитът вече е факт, нищо не можеш да направиш. Примирявай се.
— Добре. А ако не успееш да го изплатиш? — попита Кира. — Какво тогава да правя, да се „примиря“ ли?
— Защо да не успея? — усмихна се Антон. — Изкарвам добри пари. Ако банката имаше съмнения за това, изобщо нямаше да ми го дадат.
— Всякакви неща могат да се случат, — възрази Кира. — Къде е гаранцията, че утре няма да се озовеш в беда?
— Разбира се, — отговори Антон иронично. — Ами ако падне метеорит или ни нападнат извънземни? Сериозно, спри да драматизираш.
— Аз не драматизирам, а те призовавам да гледаш реалистично на нещата, — въздъхна Кира. — Кредити, особено с такава лихва, взимат само абсолютни глупаци.
— Добре де, аз съм абсолютен глупак. Защо тогава се омъжи за мен? — Антон погледна жена си право в очите.
Кира не намери какво да отговори, а мъжът й продължи:
— Аз съм главата на семейството. Финансовите въпроси трябва да са под мой контрол.
— А какво, ако изобщо не ти се отдава? — попита Кира. — Какво става, когато главата на семейството не може да контролира не само паричните въпроси, но и себе си?
— Да поговорим, когато спреш да играеш майка ми, става ли? — Антон с усилие потисна раздразнението си.
Давайки ясно да се разбере, че няма намерение повече да я слуша, той сложи слушалките си и отново се задълбочи в онова, което се случваше на екрана на лаптопа.
Кира добре разбираше, че няма да постигне нищо. Може би трябваше да остави съпруга си на мира, но внезапно се ядоса. С рязко движение свали слушалките му и, заставайки пред него, категорично заяви:
— Добре, Антон. Контролирай финансите, както пожелаеш. Но само своите. На моите пари не разчитай. От този момент ще поддържаме отделен бюджет. Наемът на апартамента, както досега, ще плащаме заедно, но кредита си ще изплащаш сам.
Оставяйки мъжа си с широко отворени очи, Кира излезе от стаята и затвори вратата зад себе си.
Кира и Антон се познаваха повече от година, а преди три месеца се ожениха. Още по време на романтичния период Антон обичаше да пиле пари. В началото това дори й се струваше привлекателно — правеше й щедри подаръци, често я канеше на вечери и плащаше за развлечения. Но с времето тя започна да осъзнава, че той не умее да управлява средствата си — парите му изтичаха като вода между пръстите.
Кира, от друга страна, беше свикнала да пести още от дете. Макар и никога да не се е налагало особена икономия, възпитаната от родителите си финансова дисциплина я направи предпазлива в разходите. Тя беше убедена, че с времето ще научи Антон как да бъде по-разумен… Но се оказа почти невъзможно.
Първоначално съпрузите живееха с майката на Антон, а след това се преместиха в дома на родителите на Кира в покрайнините на града. Не успявайки да се разберат със свекъра, Антон предложи да наемат собствено жилище, което и направиха.
Те наеха комфортен, модерен двустаен апартамент в центъра на града. Харесваше им всичко, освен високия наем. Кира няколко пъти предложи да намерят нещо по-евтино, но Антон категорично отказваше. Първо, защото като човек, израснал в малък панелен апартамент, от дете мечтаеше за красив дом като този. Второ, защото работата му беше съвсем наблизо, и трето…
— Не разбирам защо си толкова скръндза? И двамата работим и можем да си го позволим. Хайде да живеем като хора, а не като някакви сиромаси, става ли?— Не знам какво е станало с теб, Кира, но ти вече не си същата… — заключи той и излезе от стаята.
Искаше ѝ се да го спре, но този път Кира реши да остави нещата както са. Обидата и разочарованието нарастваха вътре в нея, но колкото повече мислеше за ситуацията, толкова по-сигурна ставаше, че няма да позволи на Антон да продължава така.
Все пак, семейният живот трябва да се гради на взаимно уважение и отговорност, а не на напразни разходи и кавги.– Не възнамерявам да се карам за глупости, Кира. Просто ми дай картата и да приключим този цирк.
– Няма да ти я дам, Антон – отвърна решително Кира.
– Сериозна ли си?
– Абсолютно.
Мъжът я изгледа дълго с презрение.
– Добре… – процеди той. – И без теб ще намеря начин да се сдобия с пари.
С тези думи той се отправи към хола.
– Не смей да взимаш на заем от никого! – извика разтревожена Кира след него.
– Без твоите съвети ще се оправя – хвърли той през рамо.
Парите намери още същата вечер – майка му му ги даде. Когато, с вид на победител, съобщи това на жена си и се приготви да ходи до магазина, Кира бързо написа списък с продукти и му го подаде.
– И това пък какво е? – намръщи се той.
– Списък на нещата, които са ни свършили. Щом ще ходиш до магазина, ще е добре да вземеш и тях.
– Отиди си ги купи сама! – изсмя се той. – Нали ти беше тази, която настояваше за отделни бюджети. Сега отстъпваш, така ли? Аз ще пазарувам за себе си с парите на майка ми. Ако искаш нещо, или си дай твоята карта, или иди сама.
– Антон, сериозно ли?
– Абсолютно – усмихна се той.
Подавйки му картата си, тя отбеляза:
– Но в списъка има храна и за двама ни. И само най-необходимото.
Когато вратата се затвори зад съпруга ѝ, Кира се замисли сериозно. Така повече не можеше да продължава, определено трябваше да предприеме нещо.
На следващия месец ситуацията се повтори едно към едно. Антон сякаш беше непробиваем, живееше в своя собствен свят и харчеше пари само за себе си. Към края на месеца започна да се оплаква, че скоро ще остане без пукната пара, но търпението на Кира се изчерпа.
Тя винаги се прибираше от работа по-рано от него и приготвяше вечеря за двама. Но този път беше решила, че нещата ще станат по-различно. Разбира се, когато сготви само за себе си, съвестта ѝ я гризеше, но Антон трябваше да си научи урока.
Вечеря сама и после се захвана със свои задачи. Все пак посрещна съпруга си, когато той се прибра от работа. Антон разтовари на масата цяла купчина кифли, шоколади и енергийни напитки, помириса въздуха и с невинен тон попита:
– Нещо не мирише на вечеря. Да не би да не си готвила?
– Нещо не мирише на вечеря. Да не би да не си готвила?
– Сготвих и вече вечерях – усмихна се тя.
Антон я погледна с недоумение:
– Вечеряла?— Аха.
— А какво ще стане с мен?
— Това няма ли да ти е достатъчно? – попита Кира, като посочи вкусотиите, които съпругът ѝ беше донесъл.
Без да му даде шанс да отговори, тя продължи:
— Нека ти напомня, че имаме разделен бюджет. Ако ти трябва вечеря, купувай си сам продуктите и си готви.
Антон я гледаше втренчено няколко секунди.
— Добре, ще взема от мама – измърмори накрая той.
С взети от майка си пари поръча пица и лазаня. Когато стана свидетелка на пиршеството му, Кира окончателно разбра, че това не се поправя.
Без да губи повече време, тя се обади на родителите си. Кратко им обясни ситуацията и ги помоли да ѝ разрешат временно да живее при тях. След това започна да си събира багажа. В това я завари Антон.
— Какво правиш? – попита той.
След кратко мълчание Кира каза:
— Ето как стоят нещата, Антоне. Изглежда, че нищо не си разбрал. Но както се казва, това си е твоя работа. Аз се местя при родителите ми. За колко време — не знам.
С чанта и раница в ръце Кира се запъти към вратата, а Антон я последва.
— Чакай. Как така ще се местиш при родителите си? А аз? Сам ли ще плащам за апартамента?
— Ти настояваше за тази квартира, ти сам ще решаваш какво да правиш нататък. Не, няма нужда да ме изпращаш.
Когато вратата се затвори зад нея, Антон изруга силно. Не очакваше подобно развитие на събитията.
Скоро го чакаше още един удар — на работа го съкратиха. Гордостта му не му позволяваше да поиска помощ от съпругата си и реши временно да заживее при майка си.
Не след дълго Антон си намери нова работа. Връзката му с Кира се свеждаше до редки видеочатове, но това не го тревожеше особено. Майка му го хранеше със закуска и вечеря, за наем не плащаше, и бързо се върна към обичайния си начин на живот.
Майка му вече няколко пъти го беше питала колко още смята да стои при нея, но той само махаше с ръка. Една вечер обаче тя го извика за сериозен разговор.
— Сине, правилно ли разбирам, че с Кира окончателно сте се разделили? — попита тя.
— Откъде ти хрумна това?
— Не сте се срещали от месец и половина. Според мен това говори нещо…
Антон се размърда на стола си:
— Е защо? Периодично си звъним.
— Да, чух. На десет дни си комуникирате със задължителните фрази като напълно чужди хора. Защо така? Любовната лодка ли се разби в ежедневието?
— Не… Просто решихме за известно време да поживеем отделно.Майката сериозно го погледна в очите:
— Ето какво ще ти кажа, сине. Не се обиждай, моля те. Наблюдавам поведението ти вече повече от месец и не виждам зрял човек, а пълен инфантил.
Антон се канеше да каже нещо, но майка му го прекъсна:
— Давам ти три дни. През това време или ще преразгледаш възгледите си за живота и ще се помириш с Кира, или ще продължаваш да живееш както ти харесва. Но не в моя дом.
По погледа и тона на майка си Антон разбра, че тя не се шегува. Не му се искаше да търси ново жилище, а и нямаше приятели, които да го приютят. Оставаше само едно — да потисне гордостта си и да се опита да оправи отношенията с жена си. Заедно щяха да измислят нещо.
Решил това, Антон набра Кира.
— Здрасти, Кир. Как си?
— Добре — отговори тя.
— А защо не ме питаш как съм?
Кира мълчеше, а Антон продължи:
— Кир, чувствам се ужасно. Буквално съм на улицата. Майка ми ме гони от вкъщи. Дала ми е три дни да се изнеса…
Кира продължаваше да мълчи, а Антон, не издържайки, изстреля набързо:
— Кира, прости ми! Държах се ужасно, въобще не помислих за теб. Но осъзнах всичко и се кълна, че повече няма да се повтори. Може ли да опитаме отново? Между другото… изплатих кредита…
— Значи, едва когато ти стана съвсем зле, осъзна, че си сгрешил? — попита спокойно Кира.
— Да.
— Много съжалявам, но няма как да ти помогна — отсече тя.
— В какъв смисъл?
— Много мислих и реших да подам молба за развод, Антон.
— Разбирам… — промърмори той. — Заради един кредит ще разрушиш семейството ни? Даже не мислех, че си толкова злопаметна…
— Ти сам разруши всичко с поведението си. И дори не даде най-малкия шанс да повярвам, че ще се промениш. Сбогом, Антон.
С тези думи Кира затвори телефона. Скоро след това те се разведоха, и Антон повече не бе част от живота ѝ.
