Какво беше там, в поговорката? Който тегли – на него и товарят! А Зинаида Петровна теглеше: такъв човек има във всяко семейство.
И тя доброволно, по подразбиране и априори, както се казва, вземаше на плещите си всички проблеми: работни, битови и организационни.
А всички останали получаваха вече готовия резултат. И или му се наслаждаваха, или го критикуваха – в зависимост от това колко им съвпадаше с мечтите и очакванията.
Мнозина биха казали, че това, разбира се, е глупаво: да се опитваш всичко да направиш сам. Нали можеш да накараш членовете на семейството да помагат. Или поне да опиташ! А сега можеш даже да наемеш помощници.
И после, как, скъпа Зинаида, позволяваш така лекомислено трима възрастни мъже да ти се качат на главата? Извинявай – няма как да го кажа по друг начин!
Как така? Защо си ги разглезила? А децата, между другото, трябваше да ги възпиташ правилно, скъпа мамо!
Да, децата трябва да се възпитат. Тя, всъщност, се опитваше да го направи – пак само тя…
Но те имаха пример пред очите си: своя татко, който никак не бързаше да помага на жена си.
О, не че не! Своята Зина си я обичаше! Затова и не хапеше ръката, която го хранеше — буквално и преносно: жена му печелеше много повече от Олег.
Просто Зинаида винаги беше много мекушава и изобщо не умееше да настоява! И с времето разбра: по-добре сама да направи всичко, отколкото да си хаби нервите да убеждава другите.
А тази весела компания много добре започна да я използва: „Скъпа, пак ще изгоря яденето – на теб ти се получава по-добре!“
„Мамо, не мога да варя пелмени!“
„Къде ми сложи чистите чорапи?“
„Мамо, нужен ми е нов смартфон!“
„Отиди сама до магазина, мила – имам футболен шампионат! Само не носи тежко – вземи количката за картофите, която ти подарих за 8 март!“
И тя, разбира се, винаги гледаше да угоди на всички! А как иначе, скъпи мои? И отлагаше себе си за после – това, изглежда, се нарича синдром на отложеното щастие.
— Като пораснат Ванька и Венька – ще се наспя!
Скоро ще тръгнат на детска градина – ще си отдъхна!
Слава Богу – ще ходят на удължено училище!
Всичко – утре, утре, утре…
Времето минаваше, а нищо не се променяше. Вече и децата станаха възрастни, но нито от тях, нито от Олег имаше особена помощ.А жена и майка продължаваше да влачи след себе си чанта на колелца, да прави ръчно домашни кнедли и да мие тоалетните чинии, които тримата богатири често забравяха да вдигнат.
И всички усвоиха условен рефлекс: прав е бил старият Павлов с неговото куче!
При Зинаида Петровна – че тя трябва да прави всичко това. А при останалите – че именно тя трябва да прави всичко това! Да, тя: това не е царска работа!
И хей, добре би било, ако жената беше домакиня и се занимаваше само с домакинството – това би било разбираемо!
Но тя също работеше! И то не просто работеше, а беше това, което се нарича хранител на семейството. И не само хранител – Зина изкарваше много повече от съпруга си.
— Мамо, трябва да се внесат пари за бала!
— Не ми работи смартфонът!
— На мен и на Веня ни трябват нови якета! – момчетата бяха близнаци. А това означаваше двойни разходи.
И нито едно обръщение към бащата! Как така?
— Това е към мама! – на всички молби на синовете отговаряше любящият татко.
И тук, разбира се, отново се усвои онзи рефлекс: акад. Павлов, привет!
И ако преди Олег понякога правеше опити да поеме допълнителна работа, то сега, както се казва, заряза всичко и се наслаждаваше на живота: Зинка ще се справи с всичко!
Та защо да се напряга? Жена му покриваше всички нужди на семейството! Нямаше нужда да се тревожиш за покупката на стоки или храна – добрата Зинаида ще се погрижи за всичко!
— Аз дори не знам как се плаща за апартамента! – гордо се хвалеше Олег пред приятелите си, намирайки в поведението си някакво постижение: вижте – аз възпитах жена си така! — Да, и нито веднъж не съм включвал пералнята! Всичко – тя!
И „събратята по разум“ гледаха Олег с възхищение: еха, този човек е голям късметлия!
А после Зинаида се срина. Да, точно както старите играчки от времето на социализма: количката или мотора трябваше да се навият с ключето, което вървеше в комплект.
Но идваше момент, когато вътре в играчката нещо се случваше и тя спираше да се навива: ключето само превърташе.
Все едно всичко си е както преди: играчката е още цяла и красива, ключето също е тук, но не можеш да я задействаш!
Това стана, след като близнаците обявиха, че ще кандидатстват в платен университет, който никак не беше евтин:
— Ти ще платиш, нали, мамо?
— А защо, момчета, да не пробвате за бюджетно обучение? – изненада се Зинаида.— Но там местата са доста ограничени! – разумно обясниха близнаците.
— Ама можеш да опиташ!
— Ние по-добре сигурното, мамо! Нали имаш пари?
А мама си имаше свои проблеми: на работа нещата тръгнаха зле – ценният специалист беше внезапно уволнен!
Да, уволнен: с думи на благодарност за усърдния труд, така да се каже, но повече вашите услуги не са ни нужни. Времената са тежки – решили сме да съкратим персонала.
Единствената лека утеха беше, че тя не беше единствената в „черния списък.”
Спестявания в семейството нямаше: всичко отиваше „за ежедневието.” И нервите на Зинаида Петровна не издържаха – просто, Уотсън! Учудващо даже, че толкова дълго държа!
И жената реши да си тръгне. Но къде? При кого? — възникна естественият въпрос.
Просто да си тръгне! От цялата тази досадна рутина, от липсата на помощ и разбирателство, от използването ѝ като домашна прислужница и касичка.
Да, някой би казал, че това е жестоко: ние сме отговорни за тези, които сме „опитомили”! Но дали с нея не постъпват жестоко? Някоя друга отдавна вече би изпратила всички по онзи добре известен адрес.
Първото, което Зинаида Петровна направи, беше да си купи ваучер за пансион за една седмица. На работа получи окончателното си разплащане и известно значително обезщетение. Така че пари имаше.
Обаче добрата жена, разбира се, остави няколко хиляди на домашните си: скоро Олег щеше да получи заплата, която сега ще му се наложи да харчи не само за себе си. Да, скъпи Олежек!
Първият си ден в пансиона тя просто проспа. Вечерта ѝ се обади съпругът: през деня той беше на работа, а децата бяха по свои задачи.
— Къде си, Зина? – обикновено вечер тя беше у дома и ги чакаше със сладка вечеря. – И защо няма вечеря?
— Ако сготвите, ще има! – каза тя уморено.
От другата страна на слушалката настъпи тишина, а след това се чу:
— Не разбирам… къде си ти?
— Аз си тръгнах!
— Как така си тръгнала? – смаяно попита Олег – това беше направо бунт на кораба.
— Как мислиш, че се тръгва? С крака! Като ги местиш един по един!
— Кой е той? Познавам ли го? – попита той с повишен тон. – Аз толкова те обичам, Зинаида! А ти ме предаде!Накратко, вълчица си ти и самка, ти, Варвара: при Птибурдуков си заминаваш от мен! Между другото, и Зина имаше едра бяла гръд и служба, както в известния роман на Илф и Петров…
„Господи, колко глупави могат да бъдат понякога мъжете! – с тъга си помисли Зинаида. – Всички мисли – все за едно и също! И дори на никого не му хрумна, че просто са ме изтощили до краен предел!“
Но на глас не го каза – съжали наивния си мъж: не напразно го недооценяват на работа! – а само каза:
– Не се тревожи толкова – нямам никого: просто се изморих и реших да си взема почивка.
– От кого си се уморила? – след дълго мълчание се чу от слушалката. Мъжът явно обмисляше чутото. – От нас?
Това беше направо обида! Как така може да се умори от тях?
Да, със синовете наистина има малко повече проблеми. Но пък той? Нима създава някакви грижи на своята Зинушка? Абсолютно не!
И яде, каквото му дадат. И носи, каквото жена му приготви. И онзи ден дори отиде до магазина. И какво от това, че вместо пиле донесе патица!
Между другото, с ябълки – направо чудесно! И сега – такъв удар под пояса: видиш ли, тя се изморила!
– Да, скъпи, от вас! По-точно, от вашето поведение! Вас обичам, но поведението ви вече изобщо не ми допада!
Затова, нека заживеем поотделно – според мен, точно сега е моментът. И да видим какво ще стане!
– А какво ще стане с нас?
– Ами вие? Учете се да живеете сами, господа офицери – нали така наричаш себе си и децата!
Вие сте трима – някак ще се оправите!
И тя затвори.
Само за един час – 19 пропуснати разговора от Олег и близнаците: перспективата да останат без вечеря не ги зарадва особено…
А Зина Петровна изключи телефона. Да, за седмица! До второ нареждане! А нататък – тра-ла-ла…
И постепенно започна да си идва на себе си. Въпреки че напълно да се отърве от мислите за своите момчета не успя. Както и от обидата, нанесена от неочакваното уволнение.
Но ситуацията вече не ѝ изглеждаше толкова безнадеждна и критична. Защото изход има дори от безизходни ситуации и заплетени лабиринти.
В първия случай, просто трябва да се върнеш назад или да спреш: „осадже, сил ву пле!“
Във втория, просто върви, като непрекъснато се държиш с ръка за едната стена. Проверено!Да живее за себе се оказа много приятно, и Зинаида започна да намира вкус в това. Към края на седмицата тя вече беше напълно възстановена и започна да разпраща автобиографии, договаряйки интервюта.
Заживя в стая, наета от самотна баба.
И още на първото интервю й предложиха чудесна длъжност – не по-лоша от предишната! И със съответстваща заплата! Ура три пъти!
Същата вечер, след като се върна, се обади у дома – на един от синовете: оказа се, че всички са живи и здрави! И никой не е страдал от липса на храна или чистота!
– Всичко е наред, мамо! Какво ядем ли? Всичко: варим пелмени, поръчваме готова храна, аз се научих да варя картофи – оказа се съвсем лесно! А ти как си? Възстанови ли се малко?
Да, възстанови се! Но все още не искаше да се връща.
– А ние с Ваньо подадохме документи за бюджетните места: казват, че имаме всички шансове!
Ама виж ти! Трябвало е отдавна да ги остави сами – всички проблеми се решиха само за една седмица!
А през всичките тези години се беше трепяла, а можеше да използва това време за себе си. Нищо – ще навакса!
– Кога ще се върнеш? Липсваш ни! А татко ще се научи да пуска пералнята!
– Поздрави го от мен и му кажи, че се гордея с него и ще считам себе си за негова съвременница!
– Говоря сериозно, мамо: кога ще се върнеш?
– И аз говоря сериозно! Затова още няма да се върна!
И, макар че и на Зинаида й липсваха, и вече изобщо не се сърдеше, реши засега да не се връща. А може да си говорят и по скайп.
А утре вече я чакаха на новата работа! Затова трябваше да избере облекло: в крайна сметка, все още преценяват хората по дрехите и лицето. А чак след това обръщат внимание на душата и мислите.
А лицето и дрехите на перфекционистката Зиночка Петровна винаги бяха безупречни. И със душата и мислите си също беше съвсем наред.
А ако понякога й хрумваха някакви идеи, то беше изключително за възпитателни цели: защото дори богатирите, ако вярваме на класиката, могат да си седят на печката цели 30 години и 3 години допълнително.
Да, докато не получат онзи ускорителен „ритник“, както в този случай.
Съгласни, богатири, кавалери и господа офицери? Както предпочитате!
Автор: Олга Ольгина
