В деня на заплатата, който Валя чакаше с такова нетърпение, в офиса пристигна самият главен директор — собственик на цяла верига компании. От него се страхуваха всички, освен безстрашната Мариана. Шефът, който преди беше военен, ценеше нейния остър ум, хищна красота, смелост и дързост.
Когато ръководството правеше обиколка на своите владения, шефът не пропусна да надникне в отдела на своята любимка. Като го видя, Мариана стана от мястото си и забърза към него, закачайки с лакът недопитото кафе, оставено на подлакътника на тежкия компютърен стол. От падналата тихо на пода хартиена чашка се разляха останките от кафето. Бързо бутайки мръсната чаша под бюрото с крак, Мариана се усмихна широко и приветливо, след което се приближи към шефа.
— Здравейте, Николай Иванович. Защо не сте идвали толкова отдавна? Стана ни скучно без вас. — Мариана мило сви красиво очертаните си устни като тръбичка, сякаш искаше да целуне шефа. След това хвърли злобен поглед към Валя, която бършеше копирната машина със салфетка, и продължи: — Макар че, знаете ли, тук няма как да скучаем. Кадровикът назначава кой ли не на работа. Новата чистачка чисти офиса ужасно. Налага се да стоим като в кочина.
Мариана леко взе шефа под ръка и го заведе до своето работно място. Показвайки с пръст на петното от разлятото кафе, тя с престорено негодувание кимна към Валя.
— Виждате ли? Не, вие виждате ли как тази чистачка не се грижи за моето работно място? Напълно ме игнорира! Тук изобщо не се почиства. Вечно е прашно и мръсно.
Николай Иванович сбръчка вежди. Той беше все още относително млад мъж, елегантен, с изправена стойка на бивш военен. Мариана добре знаеше, че педантичният шеф не понася безпорядък, затова реши да подложи на изпитание младата си съперница, която смяташе за конкуренция.
— Елате в кабинета ми — каза сухо шефът, обръщайки се към Валя, преди да тръгне към изхода.
Тонът му не вещаеше нищо добро.
— Защо в офиса е такъв безпорядък? Защо не изпълнявате добре своите служебни задължения?
Шефът внимателно оглеждаше пламналото лице на смутената млада жена.
— Почистено беше добре — изрече Валя със затруднение. — Просто тук не ме харесват. Мариана непрекъснато ми намира кусури. Видях, че тя разля кафето, малко преди да пристигнете. Опитва се да направи така, че вие да ме уволните…
Директорът се замисли, барабанейки с пръст по бюрото.— Вие изглеждате прилично момиче. Защо не ви харесват?
— Не знам.
— А кой сте вие? Представете се.
Валя каза своето име и фамилия. Чувайки доста рядката и необичайна фамилия на Валентина, шефът се разтревожи.
— А бащиното ви име? Как се казва баща ви?
Валя наведe глава, но после гордо я изправи отново.
— Баща ми се казваше Юрий. Той е загинал…
Но шефът я прекъсна и продължи вместо нея:
— …в Северен Кавказ. Той беше мой приятел. Капитанът загина, докато получи смъртоносна рана, а мен ме спаси, изваждайки ме от линията на огъня.
Николай Иванович се замисли. Валя се страхуваше да помръдне, стоеше пред него тиха като мишка. Настана пауза.
— Значи, Марианна тук се занимава с тормоз? Няма да стане така. Сега върви, върши си работата, а утре ще наемем нова чистачка. Няма работа за дъщерята на герой да мие подове. Ще учиш. Майка ти жива ли е?
Валентина поклати глава с отрицание.— Отдавна?
Момичето кимна утвърдително.
— Значи, останала си сирак… А къде живееш?
Валя сви рамене.
— Живях при леля. Сега наемам стая.
Шефът стисна юмрук над ръката, лежаща на масата, толкова силно, че костите му побеляха.
— Ще оправим нещата.
Този ден Валя тичаше към своята наета квартира, не усещайки краката си от щастие. Първа заплата и то каква щедра премия! Забягна в зоомагазина и купи катерицки пастети за Мартина. Видя играчка за котета и я взе също.
Този ден тя беше горда със себе си. Как иначе, тя вече беше наречена истинска изхранителка! Щеше да изхрани и себе си, и котето си. Но най-голямото щастие беше, че в същия ден шефът уволни онази противна Маряшка, която толкова много тормозеше живота на Валя. Отсега никой нямаше да се подиграва и обезсърчава заради старите ѝ и неособено красиви дрехи, макар че сега тя можеше спокойно да си купи нещо ново.
Нахрани Мартина и се запъти към магазините за нови дрехи. Но следващият ден беше дори по-прекрасен. Когато дойде в офиса, Валя с изненада видя, че подовете се мият от някаква непозната възрастна жена. Кадровикът, леко угодливо и унижено, се приближи до Валя. В новия трудов договор ѝ предложиха да заеме длъжността „операторка“ — да се занимава с клиенти!
А следобед в офиса дойде Николай Иванович. Покани Валентина в кабинета си и ѝ протегна връзка ключове:
— Ето ключовете за втория ми апартамент. Купих го някога за бъдещите си деца, но такива засега нямам. Живей там. Не подобава дъщерята на мой приятел да се мести по наемни стаички.— О, а аз имам коте. Може ли да взема котето там? Без Мартин никъде не тръгвам, — заяви Валя.
Николай Иванович се засмя весело.
— Че и с алигатор да дойдеш, не ми пречи. Апартаментът отдавна е празен — ще се разполагате там с котето.
Събра вещите и Мартин, Валя се сбогува топло със старата дама, от която наемаше стая, и се премести в просторен тристаен апартамент. След преместването не просто ходеше на работа — летеше. Макар че заемаше позицията на оператор, почти не се занимаваше със обаждания. Шефът ѝ, който беше приятел на баща ѝ, се отнасяше към нея като към дъщеря. Купи ѝ нови дрехи, купи техника за апартамента, където живееше, и започна да я обучава за работата на фирмата.
Бездетният военен виждаше в Валентина своя наследница. Желанието му беше, ако нещо му се случи, Валя да може да го замести във всички аспекти на управление на мрежата от офиси и предприятия. Леля Клава постоянно повтаряше, че няма средства за образование. Но приятелят на покойния баща на Валя настоя тя да влезе в университета в специалност икономика.
С учудване, наблюдавайки трансформацията във външността и поведението на бившата чистачка, както и отношението на ръководството към нея, Игор веднага намери сили да каже на Мариана, че връзката им е изчерпана. Това изобщо не нарани Мариана. Отдавна тя го смяташе за безперспективен мързеливец, докато вече се опитваше да привлече вниманието на сина на шефа си на новото си работно място.
Дори отхвърлен от бившата „царица“ на офиса, Игор се опита да се сближи с Валя, но тя вече знаеше какъв човек е. Кратко и хладно му отказа поканата за среща през уикенда, изумена как някога е могла да изпитва чувства към такъв човек.
Валентината категорично отхвърли опитите му. Той остана с празни ръце — ненужен нито за Мариана, нито за Валя. Как изобщо може да е страдала за него, да е проливала сълзи заради предателството му, когато я изостави заради Мариана?
— Къде съм гледала? Какво му намирах на такъв човек като Игор? Единствено сладникавата му физиономия, нищо повече. А аз дори плаках от несподелена любов, — упрекваше себе си Валя за миналата си наивност.
Един ден, докато купуваше храна за Мартин в зоомагазина, Валя случайно бутна една консерва пастет от рафта. Ловка ръка я улови преди да падне на пода.
— Не пестите за котето, а? Вземате му добри храни, — каза висок непознат мъж и сложи консервата обратно на мястото ѝ, кимайки одобрително към пакета с котешка храна, който държеше Валя.
— Опитвам се. Просто го обичам.Поразена от ловкостта и бързината на реакциите на младежа, Валя малко се обърка.
– И аз си обичам котарака. Моят е савана. А твоя от коя порода е? – попита с интерес младежът.
– И моят е породист. Породата е руска „подбира“ от благородници, – пошегува се Валя в отговор. – Промъкна се в офиса ни, аз го прибрах, за да не го изхвърли през прозореца една злобна жена. И така котето остана да живее у дома при мен. Нарекох го Мартин, – изведнъж, без да иска, Валя сподели откровено.
Не бяха минали и десет минути от тяхното запознанство, а младежът и момичето разговаряха, сякаш са стари приятели. Архип разбираше шегите на Валя, а на Валентина ѝ харесваха неговата откритост и възгледите му за живота, които той с готовност споделяше с нея.
Незабелязано за Валя, Архип я изпрати до дома. Те стояха още дълго пред входа, разговаряйки за всичко възможно. Искаха да си говорят, не им се искаше да се разделят, но вече беше твърде тъмно навън. Валя си помисли, че все пак не е прилично на първия ден от познанството им толкова явно да се харесат един на друг. Но Архип я изпревари, като каза, че не иска да си тръгва, но така налагат приличието. Все едно беше прочел мислите ѝ.
Изкачвайки се по стълбите, Валентина изненадано мислеше, че явно всички онези приказки за импулсите, за сливането на душите, за твоя човек, са истина. Цяла нощ не можа да заспи, мислейки си за историите от романите, които бе чела до изтъркване, и в които героите срещаха своята половинка.
На сутринта, недоспала, Валя се приготви за работа. За първи път от дълго време не ѝ се ходеше. Искаше ѝ се да тича към зоомагазина и да се опита да намери Архип. Толкова бяха заети в разговори, че дори забравиха да си разменят телефонните номера. Представете си изненадата ѝ, когато, излизайки от входа, го видя.
– Знаеш ли, не можах да си тръгна от теб. Само отскочих до вкъщи, за да нахраня котарака, и пак се върнах пред твоя дом. Цяла нощ гледах към прозореца ти, – каза младежът и посочи прозорците на втория етаж, където живееше Валя. – И ти не си спала. Видях, че в стаята ти светеше цяла нощ. Това е съдба, разбираш ли? Така е било предопределено. Ти си моята, аз съм твоят. И точка, – заяви Архип, привличайки момичето към себе си и вдъхвайки аромата на косите ѝ.
