„Такива неща разбрах за жена ти!“ – искаше да извика Марина, но вместо това тя едва се усмихна и кимна.
Марина влетя като вихър в къщата. Пробяга през всекидневната и трапезарията. Излезе на верандата, задъхана и опитвайки се да регулира дишането си. Там, на масата, седяха мама и татко.
Новината, която тя носеше със скоростта на вятъра, най-накрая можеше да бъде съобщена.
Тя трябваше да чака повече от час. Докато пътуваше с автобуса към гарата. Докато подскачаше във влака. И докато тичаше от спирката до лятната им къща, където семейство Тимофееви прекарваха летата.
— Господи! – майката я погледна с изумление. – Гонеше ли те някой?
— Не! – изстреля Марина, след което заговори като от картечница. – Видях Галка с друг! Прегръщаха се! Целуваха се! Мамо, татко, когато Гриша дойде, трябва да му кажем всичко!
Речта ѝ излезе хаотична, по-скоро приличаше на разбъркан набор от думи.
Бащата бавно остави вестника, който четеше, седнал в любимото си плетено кресло. Свали очилата и потърка очите си.
Майката взе чайника с чай и го наля в чашите.
— Изпий един чай и се успокой — каза тя на дъщеря си, — с мента.
— Какъв чай, мамо! – възкликна Марина. – Чухте ли ме? Галя изневерява на Гриша! Трябва да му кажем!
Родителите не изглеждаха изненадани. Поне не толкова, колкото Марина беше очаквала.
Само преди час и половина, минавайки през двора на градския им апартамент, Марина беше видяла Галка със собствените си очи. Тя се целуваше с някакъв мъж. Той очевидно не беше Гриша — висок и слаб. Непознатият приличаше на спортист или културист.
— Няма нужда да казваш нищо на никого, — каза Иван Евгениевич, поглеждайки към дъщеря си, — това са си техните възрастни неща. От малка те учим: не се меси в чужди дела.
Марина нацупи устни. До кога ще я смятат за дете? На нея почти ѝ беше станало шестнадесет.
Изглеждаше, че дори на двадесет, тридесет или четиридесет за родителите си тя ще остане просто малката им дъщеря, тоест дете.
Докато Гриша, оженил се на двайсет и две, вече работещ във фабрика и с лично жилище, се смяташе за напълно възрастен.
— Но защо? – удиви се Марина. – Това е вашият син! Галка му слага рога, а вие я прикривате?! Това е нечестно!
— Тихо! – прошепна Лидия Петровна. – Гриша дойде. И изобщо не си помисляй да му казваш за Галка!
Големият брат излезе на верандата. Подаде ръка на баща си. Целуна и прегърна майка си. Приближи се до сестра си с разперени обятия.Марина стоеше като вкаменена, борейки се с емоциите си и потискайки желанието да му разкаже какво е видяла.
Гриша изглеждаше толкова щастлив, толкова нищо неподозиращ. А и рядко идваше на вилата. Това беше шанс да му отвори очите за жена му, но не, тя не можеше.
Родителите гледаха Марина с предупреждение в погледа. И през целия вечер тя не успя да каже нито дума за Галя.
Между другото, самият Гриша също не спомена нищо за нея. Говореше повече за работата си, за това, че скоро ще има отпуск и трябва да го използва по най-добрия начин.
Разбира се, Марина можеше да разкаже истината на брат си и по телефона. Но може би това щеше да е неправилно, неприлично, кой знае.
– Мишле, днес си някак загадъчна – каза Гриша вечерта, точно преди да си тръгне, обръщайки се към сестра си. – Случило ли се е нещо? Проблеми в училище?
– Гриша, какви проблеми в училище може да има? – намеси се Лидия Петровна. – Нали е юли.
– Ах, вярно! – брат ѝ забавно се потупа по челото. – С тази работа съм съвсем загубен. Забравих! Та защо си толкова тъжна, Мишле? Влюбена ли си?
„Да ти кажа какво разбрах за жена ти!“ – искаше да извика Марина, но вместо това се усмихна слабо и кимна:
– Всичко е наред. Малко ме боли стомахът.
Гриша се усмихна разбиращо:
– Аха, женски неща. Да, да.
Марина се изчерви до корените на косата. Тя изобщо не говореше за такъв стомах, а и въобще не ѝ болеше нищо. Сега брат ѝ си мисли какви ли не глупости за нея, но поне родителите са доволни.
През цялата нощ Марина се въртя в леглото си, слушайки как навън свисти вятърът. Сънят не идваше, а пред очите ѝ стоеше картината: Галя прегръща и целува по устните някакъв непознат.
Най-вероятно Гриша, прибирайки се у дома, също целува жена си по устните – същата тази Галя, която преди това му бе изневерила.
Всичко това се струваше на Марина ужасно несправедливо, а тя не разбираше защо за баща ѝ изведнъж стана табу да се каже истината.
Големият ѝ брат беше пример за нея във всичко. За шестнадесет години те нито веднъж не бяха сериозно карали. Той беше нейният защитник, който без колебание би наказал този, който я обиди. А и приятелите на Гриша бяха симпатични и интересни, макар че за съжаление почти не обръщаха внимание на шестнайсетгодишната сестра на приятеля си.
Към Галя Марина се отнасяше равнодушно. Досега. Да, красива е, не много умна, но пък със свой дом и от добро семейство.
Апартамента си младите отдаваха под наем. Самите те живееха в апартамента на Гриша, който беше в съседния на родителския дом блок. Именно там Марина видя Галя с онзи отвратителен тип, който я опипваше пред всички.
За Марина семейството беше нещо свято. Родителите ѝ, живели заедно почти тридесет години, бяха идеал за подражание. Перфектни, сплотени.Никога нито Лидия Петровна, нито Иван Евгениевич не повишиха тон един на друг, не се обиждаха, а за изневери изобщо не можеше да става дума.
След няколко дни Марина се успокои. Реши наистина да не се бърка в живота на възрастните.
Родителите се държаха както обикновено. За Гриша и жена му у дома не се говореше. В спомените на Марина започна да избледнява сцената, в която беше видяла Галя с друг.
Може би просто ѝ се беше сторило. Може би Галина се беше срещнала с някой стар и много близък приятел. Но… беше много трудно да повярваш в това.
Обаче, само седмица след този случай, докато се разхождаше с приятелките си в двора на техния блок, Марина отново видя Галя с друг.
Същият онзи набит мъж, с който по-малката сестра на Гриша я беше видяла преди.
— Марина, какво ти става? – приятелките ѝ гледаха изумено как момичето изведнъж промени изражението си. – Къде тръгна?
Марина се затича към съпругата на брат си.
Егати наглостта! По обяд, в двора на техния блок, в който Галя и Гриша дори бяха живели известно време след сватбата, тя се целуваше с друг.
Достигайки до жената на брат си, Марина я хвана за ръката и я дръпна рязко, обръщайки я към себе си.
Движението беше неволно – Марина кипеше от силни и неукротими емоции.
— Какво правиш? – Галина се втренчи в Марина, а лицето ѝ се обля в червенина. – Полудя ли?
С крайчеца на окото си Марина видя, че нейните приятелки стояха наблизо и с любопитство проследяваха сцената, която се развиваше пред тях.
Марина вече трудно се контролираше – от нея излизаха възмущения и ругатни.
— Не те ли е срам? По обяд! Ти си омъжена жена и си позволяваш това! А ако кажа всичко на Гриша? Как ще се почувства той?
Галина, успяла вече да се овладее, скръсти ръце на гърдите си и с предизвикателен поглед се втренчи в Марина.
— Ами кажи! Хайде, кажи!
Марина остана изумена от тази дързост. Някак си беше напълно убедена, че Галя ще започне да се оправдава, ще отрича и ще обяснява ситуацията, но напротив – тя вървеше право напред, сякаш ѝ беше все едно.
— Ще кажа! Как ще се почувстваш ти, ако чуеш нещо такова за Гриша?
Лицето на Галя се изкриви:— Вървете със семейството си знаете ли къде?
Тя не довърши изречението, просто хвана учудения си спътник под ръка и тръгна в обратната посока, оставяйки Марина да стои на място и да изпитва най-неприятните чувства.
Как е възможно? Наистина ли в този свят вече не са останали хора със съвест?
— Марина, коя беше това? Жената на брат ти? А този с нея? Любовник, нали?
Приятелките се нахвърлиха върху Марина с въпроси, а тя мълчеше. Заявила наум, че ще разкаже всичко на Гриша. И без значение, че родителите им винаги са казвали да не се месят в чужди животи. Марина вече не можеше да търпи такова отношение към брат си.
Докато пътуваше с автобуса, а след това с влака, и дори когато слезе от него и вървеше към вилата, Марина нито за секунда не се съмняваше в правилността на решението, което беше взела.
Нека Гриша научи всичко. От сестра си! От тази, която няма да го предаде, за разлика от други някои.
Когато се приближи до къщата, Марина чу детски смях. Нима имат гости?
Внимателно открехнала портата, тя видя малко момче на около три години, което тичаше по павираната пътека. До него беше… Гриша.
Той вървеше спокойно след момчето, наблюдавайки всяко негово движение.
На верандата стояха родителите им.
И майка й, и баща й се усмихваха, гледайки как Гриша водеше по пътеката някакво дете. Но откъде изобщо е дошло това момченце в дома им?
— Мам, имаме ли гости? – извика Марина, приближавайки се към верандата.
Гриша и момченцето вече бяха стигнали до другия край на двора и дори не бяха забелязали Марина.
— Дъще! А, да, имаме гости! – Лидия Петровна се усмихна широко, виждайки Марина. – Имаме Гриша и Костик!
— Костик? – намръщи се Марина. – Какъв Костик? И къде са родителите му? Да не са го дали на Гришка под наем?
Родителите й си размениха странни погледи, а Марина усети, че тук става нещо. Кой е това дете? Нима…
— Мишле, здравей! – махна й големият й брат, след което заедно с момчето се приближи. – Запознай се, това е Константин Григориевич.
Марина гледаше неразбиращо към малкото момче, все още не осъзнавайки какво се случва в семейната им вила.
Григориевич? Значи Гриша е баща на това дете? Но откъде се появи то?— Мишке, защо гледаш уплашено? – изведнъж Гриша се разсмя. – Това е синът ми.
— Ами Галя? – това беше единственият въпрос, който Марина успя да зададе. – Видях я… Гриша, мамо, татко! Какво става тук?
Иван Евгениев гледаше с усмивка и после прегърна дъщеря си през раменете:
— Така се случва, дъще. Гриша има син. Родил се е, когато брат ти беше женен.
— Значи, не е от Галя?
Костик протягаше ръце към Марина и тя, клекнала, надникна в лицето на момченцето.
Наистина, той толкова приличаше на Гриша – дори усмивката му беше същата.
— Мишке, разведох се преди два месеца. Не ти казах нищо, докато беше заета с изпитите – не ти беше до това.
Гриша седна до сестра си и прегърна момчето.
— Прилича на теб – каза Марина, – невероятно! А коя е майка му?
— Едно момиче – отговори уклончиво брат й. – Просто така стана, че имах връзка, докато бях женен. Е, прощавай, Мишке, не съм перфектен!
За това, че имам син, разбрах само преди половин година. Срещнах я, а тя – с дете.
А Костик – копие на мен.
В крайна сметка Галя разбра за всичко. Така че, сега имаш племенник. Ще те запозная с майката му.
Марина се усмихна. Вече няма да й се налага да натъжава брат си, разказвайки му за случилото се с Галя. Няма да трябва да обяснява, да гледа тъжното лице на Гриша и да отваря очите му за нещо. А и вече има племенник! Колко е сладък този мъник!
После всички заедно седяха на верандата, пиеха чай, а Лидия Петровна, държейки внука си в ръце, го люлееше, пеейки му приспивна песен.
Гриша изглеждаше щастлив, баща им четеше вестника си, а Марина ги гледаше и си мислеше как понякога наистина е по-добре да не се месиш в чуждите работи.
Колкото по-малко знаеш – толкова по-добре спиш.
