„Не може да бъде такова нещо“, успокояваше се Анна.
Анна и Клавдия бяха съседки през целия си живот. И двете останаха в родния си дом, и двете се омъжиха, но не бяха особено близки. Като деца се сприятелиха, играеха заедно, ходеха на училище, но когато пораснаха, постепенно разбраха, че са твърде различни.
Сега Анна е вече възрастна, на осемдесет години. Гледа през прозореца как разрушават стария дом на съседката Клавдия, която почина на седемдесет и две. Домът беше занемарен. Ако в една къща не живее никой, тя бързо остарява и се разрушава. Нужен е постоянен грижи за поддръжката ѝ. А тази къща стои вече осем години без стопанин, без надзор. Клавдия, макар че отгледа трима деца, всички те живеят далеч, в различни краища на страната. Много рядко посещаваха майка си.
Анна, добра и симпатична жена, се омъжи за Иван, местен мъж, също толкова добродушен и внимателен. Любовта им беше силна, понякога Анна си мислеше:
— Колко много обичам съпруга си. Моят Ванечка е най-добрият мъж на света, благодаря ти, Господи, за този щедър подарък. Заедно ни е толкова добре, че понякога дори се страхувам за нашата любов.
— Колко много обичам съпруга си. Моят Ванечка е най-добрият мъж на света, благодаря ти, Господи, за този щедър подарък. Заедно ни е толкова добре, че понякога дори се страхувам за нашата любов.
И двамата пазеха своята любов, не я показваха пред хората, но у дома се отнасяха един към друг с внимание и нежност. Родил им се син – Прохор. Родителите му го обожаваха, той приличаше много на баща си. Анна се грижеше за своите любими „мъжленца“, както винаги ги наричаше.
Но съдбата решила друго. В един летен ден, когато имаше суша, избухна силна буря. Светкавица удари обора, където стояха колхозните коне. Иван бил наблизо. Покривът се възпламенил веднага, а под него имало сухо сено – коситбата току-що била свършила.
Като видял как покривът на обора пламва, Иван без да се замисля се хвърлил да спасява конете, а наоколо нямало никого от съселяните.
— Конете, ще изгорят! — мина му през ума, и веднага влязъл в обора.
— Конете, ще изгорят! — мина му през ума, и веднага влязъл в обора.Отваряше всяка поредна ясла, гонеше конете – едни се страхуваха да излязат отвън, други изскачаха, панически бягайки от пожара. Като че ли отвори всички ясла, но в самия край на обора конете уплашено цвилеха и се притискаха до стената. Навсякъде имаше дим, вече прехвърчаха и искри, една греда се срути. Иван осъзна, че е време да спасява и себе си. Но няколко коня останаха вътре. Той бързо се затича към изхода – вече нищо не се виждаше, всичко беше обгърнато в дим. Втората греда се срути право върху него. Иван така и не успя да излезе от обора. А навън, около пожара, тичаха съселяните с кофи вода, пристигна стар пожарникарски автомобил. Докато размотаваха маркуча, половината обор вече беше изгорял.
– Иван влезе в обора! Той изкара конете отвътре, видях го! – викаше Степан. – Видях как избягаха животните, а аз вече се затичах към входа, когато гредата падна вътре. Но Иван така и не излезе…
Обгръщаше ги димящият обор, всички стояха скупчени край пожарището. После Анна дотича – някой от съселяните ѝ беше съобщил, че мъжът ѝ е изгорял вътре.
– Не, това не е истина! – крещеше тя високо, тичаща към тълпата. – Това не може да е вярно, само не и моят Ванечка! Господи, помогни, нека бъде жив! Съселяните се страхуваха да я погледнат в очите, а тя продължаваше да повтаря, гледайки към изгорелия обор, без сълзи, само страх в очите:
– Само не той, само не моят Ванечка…
– Само не той, само не моят Ванечка…
Донесоха ѝ чаша вода, тя отпи малко, и изведнъж заплака, заголосила силно. До нея стигна необратимото.
– Ванечка, как можа? Как ще живеем аз и нашият Прошенька без теб?
Фелдшерката се опита да успокои Анна, даде ѝ някакво успокоително. Когато се умири, я отведоха у дома – там стоеше тригодишният ѝ син. Стоеше пред портата и не се отдалечаваше. Тежко беше на Анна да погребе любимия си мъж в затворен ковчег. След погребението тя често ходеше с Прошка на гробището, стоеше дълго пред гроба на Иван и разказваше на сина си колко добър и грижовен е бил баща му.
Анна никога повече не се омъжи, сама отгледа и възпита сина си. След като завърши училище, Прохор не замина никъде – страхуваше се да остави майка си сама.
Съседката Клавдия също беше симпатична жена, но леко грубовата. Понякога за нищо можеше да обиди някого или да наговори излишни думи. Мъжът ѝ също беше груб, често скандализираха, особено когато той пиеше. Клавдия роди три деца – момиче и две момчета. Живееха като всички в селото. На 45 години тя също остана вдовица – мъжът ѝ почина от сърдечен удар. След като децата ѝ се разпръснаха, тя скучаеше много. Не разбираше защо те не идват на гости. Мълчаливо завиждаше на Анна, която живееше с Прохор и снаха си Вера. Анна вече имаше внуче, чиито радостни смехове се чуваха от двора.— Добре си е Анна, живее си със своите, а моите деца се разлетяха и дори не искат да се връщат. Защо така? Нали ги отгледах, храних ги и ги обличах, а те заминаха и забравиха за майка си.
Най-заядлива и скандална си беше Клавдия, селяните не я уважаваха особено. Най-често напрежението обираха Анна и нейният син Прохор.
Прохор имаше кола „Нива“, и ако дори едното колело на колата му стъпеше върху тревата край дома на Клавдия, скандалът беше неизбежен. Когато Прохор идваше за обяд, оставяше колата си до портата, а после, връщайки се, можеше да настъпи тревата на съседката. Не му се отваряха вратите всеки път, за да вкара автомобила във двора, а и вътре имаше кладенец, така че трябваше да е внимателен, а след около четиридесет минути той пак заминаваше на работа.
Ако Клавдия забележеше, че тревата до оградата ѝ е леко потъпкана, тя веднага се запътваше към дома на Анна и крещеше:
— Прошка, ти потъпка цялата ми трева пред къщата! Колко пъти да ти казвам! — и добавяше такива неприлични думи, че на Вера, съпругата на Прохор, ушите ѝ буквално пламтяха.
Анна никога не спореше със съседката, дори и Прохор с жена си мълчаха. Но когато внуците на Анна се появиха, нещата се промениха. Децата започнаха да тичат навън, да играят, да викат, а други деца от селото често се събираха пред къщата им.
Клавдия отново намери повод за скандал. Влизаше в двора на съседите и викаше:
— Верка, защо не гледаш децата си? Вашите хлапета тичат до моята къща, вдигат гюрултия и, отгоре на всичко, си хвърлят обвивките от бонбони!
Клавдия обичаше да мърмори. Тя и на своите деца постоянно крещеше, може би затова те бяха побързали да се отдалечат от майка си, която все не беше доволна от нищо.
Един ден Клавдия видя децата на Прохор близо до нейната порта, откъсна коприва и ги нашляпа с нея. Момчетата, със сълзи на очи, се затичаха вкъщи да се оплачат на баба си Анна, която по това време си беше у дома. Вера и Прохор бяха на работа.Анна не издържа и дойде в двора на Клавдия:
— Защо нашиба с коприва моите внуци? Децата плачат. Жал ти е, че играят до твоята порта ли?
— Ами да не ходят при портата ми, вдигат шум и утъпкват тревата — отвърна грубо Клавдия.
— Че нека всичко ти бъде с трева обрасло! — разпалено и с повишен тон отвърна Анна и си тръгна.
Клавдия гледаше коза и овце. След известно време нещо се случи с козата и тя умря. После и двете овце се разболяха и също загинаха. Анна, като научи, започна да се тревожи — дали пък не бяха виновни изречените ѝ в гнева думи. Но Клавдия пред съселяните си не показваше, че страда заради липсата на домашните си животни:
— Старея, вече ми е трудно да се грижа за тях. Затова, може би, Бог ми ги отне.
На Клавдия тогава ѝ беше вече седемдесет и една година. Разбира се, тревата около дома ѝ беше завзела всичко, къщата обрастваше. Прохор не я укоряваше, напротив, помагаше ѝ — докарваше дърва, дори ги цепеше в двора ѝ. Тя му беше благодарна.
— Благодаря ти, Прохоре, благодаря ти — казваше тя сухо и свиваше устни. Може би ѝ беше неудобно, че винаги го е мъмрила, а той ѝ помага. От нейните челяд ни следа — кога ли щяха да дойдат.
Когато Клавдия стана на седемдесет и две години, тя почина. Преди това, последните шест месеца, се оплакваше от неразположения. Местната фелдшерка Тамара я лекуваше, после я посъветва да отиде в районната болница, но Клавдия не отиде.
— Може с Божията помощ да се оправя — каза тя на Анна, когато последната ѝ предложи да тръгне с Прохор до болницата в района.— Прохор ще те закара, защо се мъчиш така? — казваше състрадателно Анна.
— Прохор ще те закара, защо се мъчиш така? — казваше състрадателно Анна.
— Няма да ида. Тамара ми дава лекарства, приемам ги, — отговори кратко тя.
Но един ден Анна не видя съседката си сутринта в двора. Беше топла есен. Следобед реши да ѝ отиде на гости. Клавдия така и останала да лежи в леглото – изглежда, през нощта е починала.
Синовете и дъщерята дойдоха на погребението на Клавдия. Добре, че Анна ги беше уведомила. За последните три-четири години те дори не бяха посещавали майка си.
Къщата на Клавдия вече беше стара и износена. На децата не им трябваше и те се отказаха от нея. А сега Анна гледа през прозореца как развалят наклонената къщурка на Клавдия, която я няма на този свят вече осем години. Ще съборят всичко и ще подредят мястото. Казват, че някой от града идвал и се интересувал от закупуването на земята в този район.
Анна често си спомня думите си, изречени в гняв, но не е искала Клавдия да си отиде толкова бързо. Тревожи се:
— Нима думите ми са се сбъднали? – после се опитва да отблъсне тези мисли. — Не, това не може да бъде, такива неща не се случват на този свят, — успокоява се Анна.
