— Ирочка, когато мен вече няма да ме има, посади на гроба ми една офика! Не искам да лежа там сама… Врабчетата кълват офиката цяла зима, ще идват на гости – подобна на малка, кльощава птичка, баба щебеташе, събрала сили.
— Бабо, какви ги говориш? Ти още сто години ще живееш! – каза със сълзи в очите дванадесетгодишното момиче.
***
Казват, че хората усещат, когато наближава техният последен ден. Така стана и с баба Нина, бабата на Ирка, която ги напусна през зимата. А преди това, в продължение на половин година, бабата започна силно да се тревожи.
„Трябва да се купи земя веднага и да се изкопае предварително, защото след студовете работниците ще счупят лопатите си в чернозема“, мърмореше тя. Но семейството обикновено само обръщаше очи нагоре при думите ѝ.
„Имаш още време да ни напуснеш“, смееха се на старческите ѝ приказки всички от семейството.
Но на малката Ира това никак не беше смешно. Тя беше прекарала почти цялото си детство при баба си, докато родителите ѝ „работеха за благото на семейството“. А в същото време майката на Ира често се караше с баба Нина.
— Стига си ме учила на живота! Самата ти нищо не си постигнала, а вечно ме упрекваш. Толкова ли е трудно да останеш с Ирка за малко? Знаеш, че сега е криза. С Игор работим непрекъснато! – крещеше майка ѝ на стационарния телефон.
— На детето му трябва майка. Радвам се на Ира! Винаги съм се радвала! Но тя казва на всички, че аз съм ѝ втората майка! Това не е нормално!
След такива разпри баба Нина плачеше дълго. Ира не чуваше всички разговори, защото в момента, когато майка ѝ започваше да повишава тон и да използва обидни думи, баба ѝ все се стараеше да я изпрати в някоя друга стая.
Но, колкото и да се опитваше, от слушалката на стария телефон ясно се чуваше кой и какво говори от другата страна.И Ира не излизаше от стаята, както баба ѝ беше поискала, а стоеше зад стената и просто слушаше монолога. В такива моменти започваше да се тревожи силно.
Все още не разбираше напълно значението на всички думи, но я разстройваха изрази като „няма да преживея още един инфаркт“, „боли ме сърцето“.
Една сутрин майка ѝ просто седна на леглото на Иринка и ѝ каза, че баба ѝ вече я няма. Толкова просто, в една студена декемврийска сутрин.
Дванадесетгодишната Ира никога не беше мислила, че след като човек си отиде, възрастните хора могат да се държат по-зле от капризни деца.
През следващите две години в семейството се говореше само как да прехвърлят наследството по-бързо (баба ѝ беше оставила тристаен апартамент в сталински стил), после как всичко това да се продаде и кой адвокат да се намери, за да не могат другите роднини на баба Нина да си оспорят дела.
Когато най-накрая наследството беше узаконено, в дома на Ира започнаха да се появяват все повече и повече стари роднини, които тя дори не беше виждала преди.
Малкото момиче вече не изпитваха неудобство – ругаеха се, шумно обсъждаха бабиния апартамент и правата върху него направо пред Иринка. А тя искрено не можеше да разбере защо никой не говореше за това каква прекрасна, умна жена беше баба ѝ и колко красиво пееше.
Две години безкрайни войни и заплахи от страна на роднините минаха, докато семейството на Ира се премести в друг град и никога повече не се върна.
Когато навърши осемнадесет години, Ира се записа да учи в друг град и се премести да живее в общежитие. Преди годишнината от смъртта на баба си тя купи билет за влака и се обади на майка си:
– Мамо, няма да се прибера у дома за ваканцията – каза тя.
– Но защо? Нали искахме да посрещнем Нова година на вилата с цялото семейство?– Купих билети… Само те моля, без лекции, окей?
– Само не ми казвай, че пак натам се запътваш? – разтревожено каза мама.
– Да, мамо, пак. Баба ми се присънва вече няколко пъти, не мога да си намеря покой. Искам да я навестя.
– Ако беше жива, бих те разбрала. Но да харчиш пари за билети, а там трябва и някъде да отседнеш, само за да отидеш до гроба? Дъще, трябва да бъдеш малко по-разумна. Просто ще си хвърлиш парите на вятъра. В този град няма никого, дори място за разходка няма!
– Между другото, относно мястото за престой…
Чу се как мама се напрегна, но замълча за момент, за да остави дъщеря си сама да обясни всичко. След като Ирочка продължи, опасенията на майка ѝ се потвърдиха.
– Свързах се с Таня, тази, дето е дъщеря на леля Люба – предпазливо каза Ира.
– Знам коя е тя. И съм ти казвала да не се забъркваш с това семейство. Неблагодарни са! За пари бяха готови да разкъсат нашето семейство! Ако отидеш, ще се обидя. И то много!
– Мамо, моля те… – успя само да каже Ира, преди майка ѝ да затвори телефона.
„Ще отида, каквото и да е. Стига! Никой не ме попита дали искам да се местим тогава. В крайна сметка, нито стотинка поисках от родителите за това пътуване, затова може да мислят каквото си искат“ – мислеше си момичето.
На гарата Ира бе посрещната от братовчедка си Таня. Несигурното „Здрасти!“ се превърна в силна прегръдка. Таня беше с седем години по-голяма от Ира, но след погребението те почти не се виждаха и не общуваха.Само че Ира добре помни как приживе баба ѝ често я водеше при леля Люба, дори често оставаше и да нощува. И още помни как вечер късно играеха на верандата, а сутрин ароматът на прясно пържени палачинки ги будеше.
Преборвайки леката неловкост, момичетата тръгнаха към леля Люба, която с нетърпение очакваше племенницата си.
— Колко си пораснала! Красавица! — извика Люба и се хвърли да прегръща Ира.
През последните шест години леля Люба беше много остаряла, а чертите на лицето ѝ станаха удивително сходни с тези на баба Нина. От тази мисъл Ира почувства парене в стомаха си и сълзи напълниха очите ѝ.
— Ирочка, какво говориш, разбира се, че ще те заведем при баба. Докато още снегът не е затрупал всичко, може да се стигне с кола, но ако не знаеш пътя, пеша ще се загубиш. — Леля Люба нежно поглади ръката ѝ. — Как е мама? Опитвах се да ѝ пиша, но тя не ми отговаря…
— Не беше особено щастлива, честно казано, когато разбра, че ще дойда при вас.
— Сърдита е. Напълно разбираемо. Прости ми, Ирочка, тогава не искахме зло, когато идвахме и се карахме. Баба ти всяка седмица ни умоляваше да ѝ помогнем с имота. Почти нищо не ѝ беше останало в запасите, а сякаш усещаше… Но не го вземай лично — тя би дала всичко, би останала без нищо, само за да те нахрани и облече.
— Ама нали родителите ми работеха? Защо тогава баба нямаше спестявания? — учуди се Ира.
— Работеха, така е, но времената бяха трудни. Заплатите не ги плащаха с месеци, а никой не искаше да напуска работа, все се надяваха на по-добро. След прехода на много хора така им беше. Родителите ти те изпращаха при баба ти, защото понякога дори обяд не можеха да приготвят. Голи макарони, и това беше всичко. А баба ти с пенсията си… Но, не ме разбирай погрешно, не те настройвам против майка ти, тогава за всички беше така! Оцелявахме както можехме.
— Ами с имота? Не довърши — попита Ира и сбърчи вежди.
— Ах, да. Баба ти ни молеше да помогнем с имота. Пари нямаше. Взех заем и през ноември намерих добро местенце. Докато земята беше още мека, успяхме да изкопаем дупката. А през декември… в крайна сметка помени, ритуални услуги, дрехи. Всичко падна на мен. После разбрах, че родителите ти не можеха да разделят апартамента по наследство. Ние с дългове, а заплатите едва стигаха. Отидох при тях с молба да помогнат, по човешки, не исках много. По-нататък не ми се говори, ти сама видя колко унижения и скандали имаше…— Нима майка ви наистина ви остави с дълговете? – ужасено попита Ира, но леля Люба веднага почна да я успокоява.
— Разбира се, не. Не веднага. Но изпрати пари. Само че всичко беше безмълвно, с мен така и не говори. Тя сигурно си мисли, че съм искала да ѝ взема всички скъпоценни метри. А тогава дълговете с божията помощ наполовина ги изплатихме, оставаше малко. Затова с останалото решихме с Таня да поставим един малък паметник. Освен нас никой друг не идва при нашата бабичка…
На следващата сутрин Ира бе закарана да види баба Нина. Въоръжена с лопата и метла, за всеки случай, момичето помоли да ѝ дадат време да остане само с баба си.
Парцелът беше добре покрит със сняг, затова Ира веднага започна да го чисти. А след това, с усещане за изпълнен дълг, коленичи пред снимката на баба Нина.
Тя дълго се вглеждаше в очите на най-скъпия за нея човек. В главата ѝ неволно се въртяха мисли и думи: „Прости ме, бабче, че толкова отдавна не съм идвала при теб.“
Изведнъж на кръглата извивка на гранитния паметник кацна малка синигерка. В човката си носеше малка клонка от рябина и, наклонила глава, я погледна с пронизителен поглед. Ира се надигна от коленете си, но птичката се изплаши и отлетя. Клонката рябина падна на влажната земя и Ира ахна.
— Бабче, скъпа моя, помня обещанието си и непременно ще го изпълня!
Ира падна на колене пред невидимия поглед на баба си и осъзна, че през всичките тези години неимоверно беше тъгувала за най-близкия човек на света. А по-близък човек от нея тя никога повече няма да има…
