— Едвам успях да избягам от нея! — усмихна се Максим. — Не, ама сериозно, какво е това? Защо трябва да се женя за нея, я ми кажи?
Андрей сви рамене:
— Нали ти харесва? Нали искаш да си близо до нея непрекъснато?
— А защо да не ми харесва? Харесва ми! Но, освен нея, ми харесват още доста хора. И освен това, нали от самото начало се бяхме разбрали — не сме двойка, просто приятно си прекарваме времето заедно.
— Емииии…, — проточи Андрей. — Знаеш как са момичетата. Неустойчиви същества. Размислят се за миг.
— А защо тогава нищо не ми каза? — възмути се Максим. — Защо ме заведе при родителите си и обяви, че съм ѝ направил предложение? Аз! Човекът, който изобщо не мисли за женитба. На нея! Момичето, което познавам едва от няколко месеца! — Максим удари с длани по масата и тежко въздъхна. — Толкова, блокирах я навсякъде и казах да не се приближава повече до мен.
……………………..
Настя седеше до Аня. Личеше си, че е много разстроена.
— Не мога да повярвам, че направи това! — Аня гледаше сърдито към приятелката си. — Първо се разбрахте за едно, а после… какво?
— Слушай, той наистина много ми харесва. Честно, честно. А Андрей ми каза, че имам шанс за нормална връзка, защото му харесвам.
— Е, намерила си на кой да вярваш! На Андрей! Понякога ми се струва, че той си прави експерименти с приятелките на Максим. На една каза, че Макс обичал задушено зеле, въпреки че той го мрази, на друга — че Макс искал приятелката му да се подстриже нула номер, и онази глупачка отиде и се пострига. А на теб ти е намекнал, че най-важното било да запознаеш Макс с родителите си, че той много искал да се ожени за теб, но не можел да ти предложи сам, защото имиджът му не го позволявал. — Аня поклати глава.
— Да, — Настя сведе глава. — Така каза. И също ми каза, че самият Макс го помолил да организира тази среща с родителите… Колко съм глупава… Въпреки че, — Настя вдигна глава. — Може би е добре, че всичко приключи така. Иначе цял живот щях да го чакам Максима, а той щеше да скача от момиче на момиче.
………………..
Андрей се приближаваше към дома си, когато вниманието му привлече едно момиче. Тя гледаше телефона си и изглеждаше малко объркана. Освен това стоеше на тротоара, по който минаваше Андрей, и трябваше някак да я заобиколи. Той се намръщи — ако стъпи на пътя, рискуваше да опръска панталоните и да изцапа обувките си. А за него това щеше да е истински кошмар от детството. Точно тогава момичето започна да се оглежда, видя Андрей и се затича към него.
— Извинете, можете ли да ми помогнете?
— Разбира се, само да се отместим малко настрани, — Андрей въздъхна с облекчение — пътят беше свободен и нямаше нужда да слиза на шосето. Оказа се, че момичето търси съседната къща. Просто не знаела, че е толкова близо, защото телефонът ѝ се бил изтощил и не можела да се ориентира накъде да върви. И Андрей, като галантен джентълмен, я придружи.
— Благодаря ви, — усмихна се момичето. Тя изглеждаше толкова малка и крехка, че на Андрей му се прииска да я прегърне и закриля от всичко.
— Винаги съм насреща. Ако трябва да ви заведа и някъде другаде, само ми кажете, — постави той ръка на гърдите си и леко се поклони. — Ще бъда ваш рицар.
Момичето се засмя. И този смях му се стори толкова мелодичен и красив.
— А не ви ли е страх? Може пък да не съм толкова мила, колкото изглеждам.
— Не, — отговори с патос Андрей. — От нищо на този свят не се страхувам.— Добре. Утре в центъра на града в 15:00. Чакай ме там. — Девойката премина на „ти“. — Ще ме придружиш до мястото, което ми трябва.
За миг очите ѝ блеснаха с недоброжелателен пламък, така че Андрей дори се дръпна назад. Но веднага след това пред него отново се появи същата мила и плахо изглеждаща непозната.
…………………
Отиде ли Андрей на срещата? Разбира се, да. Още повече, че нищо лошо не му се случи. Това беше напълно истинска среща. Те се разхождаха из града, говореха за всичко на света и пиха чай в кафене. След няколко дни имаше още една среща. А после Вероника го покани у тях.
Апартаментът на Вероника силно впечатли Андрей. Навсякъде висяха картини на авангардисти и китки сухи треви.
— Защо са ти тези? — попита Андрей, кимайки към тревите.
— О! Различни неща. Пред вратата — против злото око. Онази там е, за да идва богатство. А тази тук — за щастие, — започна да обяснява Вероника.
Андрей се разсмя.
— Какво толкова смешно казах? — изглеждаше, че Вероника се пообиди.
— Нищо. Всичко е наред. Извинявай, — Андрей се овладя.
Вероника постави пред него чаша с чай и малка чиния с парченце торта и две чаени лъжички. И преди още Андрей да каже или направи нещо, тя взе втората лъжичка, отчупи с нея парче от неговата торта и го изяде, след което отпи глътка от неговата чаша.
— Тъкмо какво беше това? — попита Андрей.
— Нищо особено. Това е малък ритуал. Считай, че проверих храната ти за отровни вещества, — усмихна се Вероника.
— Е, и какво?
— Можеш да ядеш, — кимна девойката.
…………………
Андрей беше влюбен. Постоянно разказваше на Максим за Вероника.
— Тя при теб направо перфектна излиза, — смееше се Максим.
Андрей кимаше.
— Да. Така си е.
— Ама това не се случва в реалния живот. – Как виждаш, случва се. – усмихна се Андрей.
– И какво, вече сте стигнали до “всичко”?
– Не. Все още не. Вероника каза, че трябва да изчакаме подходящия ден.
– Хмм… Какво е това „подходящ ден“? Впрочем, няма нужда да ми разказваш. Успех!
…………………
В онзи ден Андрей, както обикновено, се запъти към дома на Вероника. Очакваше с нетърпение момента, когато след няколко минути ще прекрачи прага на нейния апартамент, тя ще го прегърне, обвила ръце около врата му, а той ще потъне в косите ѝ.
– Ето го, виж, това е той! – чу как една баба сподели на друга. – Към вещицата отива.
– Поредният кандидат, който е омагьосала. Бързо става, – отговори другата.
– Тихо, тихо. Ще вземе да чуе…
Андрей хвърли недоволен поглед към тях и помисли да каже нещо остричко и не особено любезно, но нищо не му дойде наум. Така че просто отвори входната врата и влезе вътре.
„Какви ги измислят само! Вещица! Вероника – вещица? Каква глупост!“
Асансьорът, както винаги, преброи пет етажа и приветливо отвори вратите си. Андрей звънна на вратата, а прекрасната Вероника я отвори. Разбира се, той я притисна в обятията си и вдиша познатия ѝ аромат.
Всичко изглеждаше както обикновено, но тази обичайност започна да дразни Андрей. Вероника, както винаги, опита неговата храна преди да му я поднесе, добави познати билки в чая и прошепна нещо над чашката. Тя го беше правила стотици пъти пред него и ето че точно днес сърцето му се сви при вида на това и запулсира лудо.
„Вещица! Вещица!“ – ехтеше в съзнанието му.
– Вероника, слушай, а с какво всъщност се занимаваш? – попита Андрей.
– С много неща. Искаш ли сладка? Вътре има бележка, на която пише какво те чака занапред, – усмихна се Вероника.
Андрей имаше желание да откаже, но Вероника каза:
– Вземи.
Гласът ѝ имаше някаква заповядваща нотка.
Тя му протегна чиния с купчина сладки, погледна го право в очите, и Андрей забеляза, че в очите ѝ проблеснаха жълти искри. В този миг той разбра, че ръката му сама се протегна към сладката. Опита се да я спре, но не успя. Сякаш някой друг го караше да го направи.
„Добро момче,“ – не, не чу тези думи. Те сякаш просто се появиха в съзнанието му.— Е, какво стоиш и не ядеш?
Андрей потрепера: оказа се, че отдавна държи в ръката си една бисквитка, от която е отхапан малък къс — вероятно Вероника я беше опитала, както обикновено правеше.
— Освен че работя в рекламна агенция, аз също така рисувам. Забелязваш ли картините навсякъде? Те са мои, — гласът на Вероника достигна до него.
Андрей поклати глава и остави бисквитката настрана.
„Аз… изключих ли се?“ — той не можеше да проумее какво току-що се беше случило.
— А тези билки? Помня, че ми разказваше защо са тук. Но някой учил ли те е как да ги събираш? — попита Андрей.
— Да, баба ми. Тя беше билкарка, — каза Вероника сякаш нищо не се беше случило.
— Билкарка? — Андрей повдигна вежда.
— Да, разбира се. Някои хора идваха при нея и я молеха да им прави всякакви „любовни магии“, но, сам разбираш, 21-ви век е — всеки знае, че това са глупости, — Вероника се засмя.
— Значи тя е била… — Андрей искаше да каже „вещица“, но Вероника деликатно продължи:
— Билкарка.
— Но сигурно не се занимаваше само с билки, така ли? — попита Андрей, сам не знаейки защо.
— Андрей, какво значение има това за теб? Ела, искам да ти покажа нещо, — каза Вероника.
Тя стана и тръгна към изхода на кухнята. А Андрей… той се забави малко. Отдавна беше забелязал шкафа, от който Вероника вадеше различни билки, и, подтикнат от неясно любопитство, реши да погледне какво има вътре. С едно бързо движение отвори вратата и пред него се разкри редица бурканчета. Всички бяха надписани, но някои от тях бяха маркирани с червено. Разбира се, те привлякоха вниманието му първи и прочете на едно от тях: „прилеп“. Шокиран, той бързо затвори шкафа.
— Андрей, къде се забавяш? — повика го Вероника.
Андрей почувства, че иска да си тръгне оттук. Всъщност, не просто да си тръгне, а да избяга колкото се може по-бързо. Но все пак се принуди да влезе в стаята при Вероника.
— Гледай, — тя посочи към дивана. Той погледна и видя две ръчно направени кукли. Едната беше булка, а другата младоженец.
Устата на Андрей пресъхна.
— Харесват ли ти? Красиви ли са? — попита Вероника.
— Това какво е? Това да не сме ние двамата? — треперейки попита Андрей. — Това е вуду кукла, управляваш ме чрез нея, нали? — веднага си спомни как не искаше да взима бисквитката, но все пак го беше направил! — Ти си луда! Ненормална! Вещица! — извика той.
Андрей се втурна към коридора. По някаква причина се блъскаше в мебелите и се нараняваше. Вероника се смееше, а на Андрей смехът ѝ му звучеше злокобно. Той почти излетя през вратата, но изведнъж в главата му се появи мисълта, че не може да остави куклата младоженец в този апартамент. Затова се върна обратно в стаята, грабна куклата и се затича към изхода.
Едва когато излезе на улицата и пробяга един квартал, спря. Андрей огледа себе си, опипа джобовете — всичко си беше на мястото. Още беше с обувките и палтото си, макар че обувките бяха изцапани с кал. Но в този момент беше щастлив, че е с тях, а не по пантофи и че няма нужда да се връща в онзи ужасяващ апартамент.……………………
След няколко дни до него се приближи Настя.
— Е, какво, експериментаторе, как си? — попита тя.
— Нормално, а защо? — Андрей се чувстваше подозрително. Все още не можеше да се съвземе от връзката си с Вероника. А и Настя му изглеждаше подозрителна, макар че не знаеше защо.
— Нищо особено. Просто искам да ти предам поздрави от някого, — Настя отвори чантата си и извади малко пакетче.
— Какво има вътре? — попита Андрей с остър тон. Настя бавно отвори пакетчето и извади… отхапана бисквита. Същата отхапана бисквита! — Е, как е, хареса ли ти да бъдеш „опитен заек“? Надявам се, че си направил правилните изводи…
Андрей искаше да каже нещо остро и обидно на Настя, но просто се обърна и тръгна.
А ако беше погледнал назад, щеше да види как до Настя се приближава Максим.
— Е, Настя, мислиш ли, че го научихме на урок? — попита той.
— Надявам се, че да. Вероника се постара. А също и бабите на пейката…
— И ние двамата със специалните ефекти, — засмя се Максим.
— Да… Оказва се, че сме страхотен екип! — кимна Настя.
— Е, какво ще кажеш да се разходим днес? — попита Максим.
— Да прекараме приятно време само двамата? — язвително попита Настя. — Не. Благодаря. За такива отношения вече не съм готова, — Настя поклати отрицателно глава.
— А какво ако ти кажа, че този път е покана за напълно истинска среща? — гласът на Максим звучеше сериозно.
— Кажи.
— Казвам.
Двамата се спогледаха и се разсмяха.
