След като отминаха четиридесетте дни от смъртта на жена му, Борис, изпращайки роднините и съседите, реши да се обади на любовницата си, с която имаше връзка вече пет години.
Той съвсем не мислеше за плътски удоволствия, просто му липсваше човешка топлина, защото откакто Вера почина внезапно, бе в постоянно напрежение.
– Ало, Олесия, аз съм – прошепна той тихо в слушалката, оглеждайки се към вратата на детската спалня, – мога ли да дойда при теб? Или може би ти да дойдеш?
В този момент вратата на спалнята се отвори и оттам излезе голямата му дъщеря Вера:
– Татко, малко ли ти беше това, че доведе мама до смърт с твоите заяждания и скандали, та веднага след като я няма вече, каниш в дома ни чужда жена? – четиринайсетгодишната дъщеря гледаше баща си с презрение и омраза.
Борис знаеше, че децата обвиняват него за смъртта на майка си, и осъзнаваше, че донякъде те са прави. Никога не беше отстъпчив човек, избухваше за най-малкото, ревнуваше жена си постоянно, макар че неговата тиха Ирина не му бе дала никакъв повод за това.
В същото време той самият ѝ изневеряваше, а именно Вера знаеше за неговите постоянни изневери и неведнъж го беше виждала с Олесия. Борис забеляза гневните сълзи в очите на дъщеря си и потрепери от яроста ѝ.
– Не си мисли, че ще можеш да доведеш тази твоя жена в нашия дом, където живееше мама. Ще разкажа всичко на Артьом и Светка, ще им кажа как изневеряваше на мама, а самият ти я ревнуваше без причина, как тя плачеше по цели нощи. Как казваше, че се забавяш на работа или отиваш в командировки, а всъщност си живял при тази твоя. Всичко знам. Там на същия етаж живее моята съученичка. Тя ми разказа и дори ми показа снимки, на които те е видяла да се целуваш с нея направо пред вратата и кога си идвал и тръгвал от нея. Ако я доведеш в нашия дом, ще направя всичко, за да я изгоня. Тя тук няма да живее!
С тези думи Вера рязко се обърна, влезе в спалнята и затръшна вратата зад себе си.
Борис все пак реши да отиде при Олесия и да поговори с нея – просто не знаеше как ще се справи сам с трите деца, особено след като най-малкият му син е само на пет години.
Олесия живееше наблизо, само на две преки, и вече го чакаше. На масата имаше запалени свещи, бутилка вино, а Олесия носеше красив халат. Но Борис въобще не търсеше това в този момент.
Когато Олесия нежно го прегърна за врата и започна да му шепне ласкави думи, той отмести ръцете ѝ, тежко се отпусна на стола и уморено каза:
– Олесия, ако знаеше само колко съм уморен. Иринка си отиде толкова неочаквано, струва ми се, че дори не разбрах как всичко това се случи. У дома имам три деца, гледат ме и аз не знам какво да им кажа.- Успокой се, Борюсик, мило мое, – почти изпя Олеся, – всичко с времето ще се уталожи, всичко ще се нареди по някакъв начин. Разбира се, много жалко за Ира, но всички сме смъртни. А животът продължава. Няма защо да изпадаш в такава меланхолия сега – всичко, което можеше да се случи, вече се случи.
– Олеся, а какво ще кажеш, ако ние с теб се съберем? – попита Борис с някаква плахо надежда. – Разбира се, сега това е почти невъзможно – твърде малко време е минало от смъртта на жена ми, но ми е толкова тежко.
– Полудя ли?! – изкрещя Олеся рязко. – Виждаш ли ме в ролята на домакиня? Не съм родена за това! Въобще не искам да прекарам живота си в кухнята и банята, чистейки и перем, грижейки се за чужди деца, които дори ме ненавиждат!
– Откъде ти хрумна това?
– Наскоро видях твоята Вера. Погледна ме с такава ужасна омраза в очите и ми плю под краката. Не съм луда, за да се нанеса в къща, в която е това момиче. Тя буквално ще ме отрови. А дори и да я нямаше, ти имаш още две деца. Синът ти е само на пет години, нали? На него още му бършат носа. А аз не искам това. И какво можеш да ми предложиш? Да заема мястото на покойната ти съпруга и да стана тяхна майка? Да загубя красотата си и да прекарам младостта си като бавачка и чистачка?! Напълно си се побъркал!
– Олеся, мислех, че ме обичаш… – прошепна несигурно Борис.
– Боря, разбира се, че изпитвам най-нежни чувства към теб, но въобще не съм готова за такава саможертва.
Когато бях твоя любовница, идваше само от време на време. Прекарвахме си чудесно, правеше ми подаръци, пътувахме заедно – всичко беше прекрасно. Но никога не съм искала да бъда твоя съпруга.
– Но понякога казваше, че искаш никога да не се разделяме. Мислех, че…
– Мислеше какво, глупаче? Наистина ми беше добре с теб, но не възнамерявам да се събираме, и то особено сега, когато децата ти се нуждаят от бавачка. Извини ме, но не!
Олеся се обърна към прозореца и замълча, а Борис гледаше правия ѝ гръб и разбираше, че никой няма да замени неговата Ирочка, която толкова нелепо и бързо напусна живота и която той абсолютно не оцени.
По пътя към дома Борис дълбоко се замисли за положението си.
– Глупаво беше да мисля, че Олеся ще се съгласи да дойде у дома и да се грижи за децата ми. Тя винаги е била лекомислена и не обичаше деца. А и Вера е много негативно настроена към нея – нямаше да ни остави да живеем спокойно. Но какво да правя? Вера все още е дете. Танечка е едва на осем години, а Артем – само на пет. Трябва да ходя на работа, често пътувам по командировки – кой ще бъде с децата? И най-страшното – Вера се държи така, сякаш ме мрази. Страх ме е, че ще разказва всякакви гадости за мен на брат си и сестра си.Като отвори вратата на апартамента, Борис разбра, че децата спят. В кухнята цялата маса беше покрита с мръсни съдове. В хола голямата маса беше покрита с мръсна покривка, по която се валяха трохи, смачкани салфетки и някъде оставени прибори.
„И домът изглежда толкова занемарен, изоставен. Как се живее така…“ — помисли Борис горчиво. „При Ира винаги беше такъв ред, чистота, ухаеше на хубаво от нейните сладкиши… А аз, глупак, все се заяждах за нещо. Не оценявах я. Оказа се, че е била толкова нужна. Вярно е, че не ценим това, което имаме, докато не го изгубим.“
Той наля в чашата си изстинал чай и взе остатъка от леко засъхналия кейк, останал в чинията.
„Какво да измисля? Да наема домакинска помощничка и бавачка? Но това ще ми излезе прекалено скъпо. Макар да печеля добре, постоянна бавачка и помощничка в дома — това е лукс. Пък и Артьом трябва да ходи на градина, Таня на училище, освен това има басейн и уроци по танци… А Вера? Не, Вера няма как да ги води навсякъде, тя също има извънкласни занимания. А ако децата се разболеят? Кой ще гледа дома? А готвенето? Всички идват по различно време… И на Артьом май на нещо има алергия. Трябва да проверя. Ира се грижеше за всичко това. Разбирам защо не издържа“, помисли си Борис с чувство за вина, но не можа да измисли решение.
Още малко остана на масата в кухнята, след което се отправи към спалнята. Съблече се на тъмно, за да не събуди сина си, който спеше в неговото легло, и внимателно се легна. „Още един такъв месец в самота с трите деца няма да мога да понеса,“ мислеше си. И вече на границата между съня и бодърстването, изведнъж си спомни за сестрата на Ира — Алена.
„Ами ако помоля Алена за помощ? Наскоро се премести тук, живее под наем, мисля, че се раздели с мъжа си. Вярно, тя си има свои две деца, но какво от това? Двамата ще ни бъде по-лесно да се грижим за всички. Макар че… пет деца. Но нали не говоря за брак… Въпреки това, ако се наложи, защо не? Ще е по-изгодно за всички. Тя много обичаше Ира, а и Ира я обичаше. Силно я мъчи мъката за нея. Ясно, трябва да поговоря с нея. Сам няма да се справя.“
На следващата сутрин, за да не отлага, Борис реши да се обади на Алена.
— Добро утро! — изненада се Алена, когато вдигна телефона. Приживе на Ира, Борис не беше особено дружелюбен към нейните роднини. — Искаш ли нещо, Боря?
— Да, Алена. Трябва сериозно да поговоря с теб за нещо важно. Можеш ли да дойдеш у нас? Просто сега съм много зает. Тук все още цари неряд след вчерашната панихида, а Вера и аз се опитваме да разчистим, но въпросът не търпи отлагане. Ето защо те моля да дойдеш.
— Добре. Тъкмо свърших с готвенето на обяд за децата, идвам скоро.
Вера, която слушаше внимателно разговора на баща си с леля си, попита:
— Татко, за какво искаш да говориш с леля Алена?
— Вера, виждаш ли, ние сами не можем да се справим с всичко. Скоро ще трябва отново да замина за командировка, а не мога да сменя работата си. Тук ми плащат добре, а вие сте трима. Трябва да намеря начин да се грижа за всички. Искам да помоля леля ти Алена за помощ. Тя остана сама, без съпруг, още не е започнала работа. Живее под наем. Знам, че бившият ѝ мъж плаща оскъдни издръжки, и тя се справя както може. Ето защо можем да си помагаме взаимно. Таня и Артьом са още малки, а и ти не си напълно голяма.-Тате, ти реши ли да се ожениш за леля Алена?
-Какво? Защо така реши? Просто искам тя да ни помогне, а ние – на нея. И така за всички ще е по-добре. Съгласна ли си?
Вера неуверено сви рамене.
-Може би съм съгласна. Нали мама винаги с всичко се справяше и всичко успяваше, а теб почти никога те нямаше у дома. А ако и сега ще отсъстваш, как да се справим сами? Ще ни вземат под закрила. Така казва съседката.
-Коя съседка?
-Леля Марина от съседния апартамент. На погребението каза, че си изтормозил мама с работата и ревността си, а сам все пътуваше и не се интересуваше от дома. Но всъщност и наистина често те нямаше вкъщи. А мама вършеше всичко сама, аз ѝ помагах малко, а Таня и Артьом изобщо нищо не правеха, дори не искаха да си приберат играчките. Но леля Алена също има малки деца, те са само на шест години.
-Е, добре, ще си играят с Артьом и ще се учат заедно. Нашето жилище е голямо. Ще намерим начин да се справим.
Борис се улови, че говори с думите на Олга. В този момент се чу звънецът на вратата и влезе Алена.
-Вчера май не ти помогнахме да подредиш и измиеш съдовете – започна тя от прага, слагайки веднага престилката на Ирина. Застана до мивката и бързо и умело започна да мие чиниите, а Вера ги избърсваше и прибереше на мястото им.
-Боря, какво искаше да ми кажеш?
-Алена, и на теб, както и на мен, в момента ти е много трудно. И двамата загубихме близък човек, а ти се раздели и със съпруга си. Аз имам нужда от помощ, и ти също няма да ти е излишна помощ – мъжът реши веднага да не увърта и започна директно.
-На къде биеш, Борис? – Алена обърна към него бледото си лице.
– Имаш две деца, аз имам три, те са роднини. Аз останах без съпруга, ти без сестра си и без съпруг. Страхувам се, че сам няма да се справя. Имам работа, командировки. Трудно е и е скъпо да наемеш постоянна бавачка и домашна помощница. Ти пък плащаш наем за апартамент, а сега си и без работа…- Вече си намерих допълнителна работа, – прекъсна го жената. – Разбира се, плащат малко, но все пак е по-добре от нищо.
- Ето, виждаш, че ти не ти достигат пари, а на мен ми липсва грижовна жена, която да замести… тоест, не, майка не може да се замести, но все пак истинска леля е по-добра от чужд човек.
- Боря, кажи направо какво искаш.
- Алена, скоро ще пътувам, командировката ще продължи повече от месец и няма на кого да оставя децата. Премести се при мен, жилището ни е голямо. Ще се грижиш за всички деца, а аз ще ти плащам… По-скоро ще ти давам пари за всичко, както давах на Ирина за домакинството и за децата. За всички деца, включително и за твоите.
- Боря, но това не е удобно. Какво ще си помислят хората? Веднага ще решат, че ние с теб…
- Алена, какво ни е грижа за това какво си мислят чужди хора? Имаме нужда от помощ и можем да си помогнем взаимно. Защо не?
Той я гледаше молещо, а тя неочаквано се смути и си помисли:
- А защо не? Кой знае как ще се развият нещата по-нататък? Но сега това е реално решение на проблемите ни.
Тя погледна племенницата си, която също я гледаше с надежда и сериозност, и попита:
- Вера, ти искаш ли да живея при вас и да се грижа за вас?
- Да, лельо, толкова съм изморена този месец без мама. Татко е все на работа, а аз тичам насам-натам. Танька и Артьом са малки, но не се притеснявай, ще ти помагам.
- Добре, Боря, ще обмисля всичко и ще ти дам отговор. Може би наистина ще е по-добре така, – промълви почти шепнешком Алена, свеждайки очи. А наум си каза: – Ето, разреши се въпросът с жилището и с парите. Но наистина, казват, не знаеш къде ще намериш и къде ще изгубиш.
