— Люба, днес се прибираме от вилата, трябва да направим основно почистване. Ще ни идват роднини, — промърмори сънливо Пашка, прозявайки се и полюлявайки се в хамакa.

— Какви роднини? Твоите братя живеят в съседната къща, майка ти е на следващата улица, а сестра ти е съвсем наблизо. Или има нещо, което не знам? – учудено попита Люба.

— Това е втората братовчедка на мама, живеят някъде в Сибир, никога не съм ходил там. Идват на море да си починат, ще останат малко при нас.

— Защо точно при нас? Не искам някой да ми шета из апартамента!

Люба се канеше вече да вдигне скандал, когато внезапно зад гърба ѝ прозвуча скърцащият глас на свекървата.

— Какво значи „твой“ апартамент? Това си е моята тристайна квартира, първият ми съпруг ми я подари. Затова който аз реша, той ще дойде. Надя с децата ще дойдат и ще живеят тук. Точка, — заяви свекървата и тръгна към градинките си.

Люба се замисли. И наистина: тя няма нищо свое. Само една стара селска къщичка с малък двор и 10 декара земя. Единствената ѝ зестра, която ѝ остави баба Аня. Но дори и сега свекървата шета там.

Баба Аня… Тя беше отгледала Люба от малка. Почина ден след като Люба навърши 18. Оттогава момичето остана съвсем само. Завърши за счетоводителка, а на работа се запозна с Пашка. Той бързо я запозна с всички свои приятели и многобройната си роднина. Но Люба не се сближаваше много с тях: остана все така затворена, неконтактна и домошарка. Вечерите си прекарваше в онлайн-курсове, а Пашка спокойно ходеше на купони с приятелите си.

— Какво пък намери в нея?! — подхилваше се най-добрият приятел на Пашка. — Не е красавица, само си стои вкъщи, готви що-годе… Защо ти е това?

— Нищо не разбираш, тяхната Люба — любов е тя! — шегуваше се братът на Пашка и се смееше силно.

— Да, обичам я! Тя за мен е като светеща звезда. Вие не я виждате, но аз — аз я виждам.

Преди сватбата свекървата предложи Люба и Паша да се преместят в тристайния апартамент. Тя го даваше под наем, но реши, че младите могат да поживеят там, докато си купят свое жилище. И веднага поясни: ако роднини идват, ще се настаняват при тях. Затова една от стаите трябва да е гостна — такъв бил нейният указ…

— Разбира се, елате! Ще поживеете при нас, — трещеше по телефона свекървата на своята братовчедка Надя.

— Но как така, там Люба и Пашка живеят, — опита се да се възпротиви Надя.

— Не искам да чувам никакви възражения. Апартаментът е голям, място за всички има! Ще си починете, ще се изкъпете в морето! Знам аз какви са цените на наема тук. Като можеш да поживееш при леля си — ще поживееш! — отсече свекървата.

И Надя дойде — заедно със съпруга ѝ Иля и децата им, Ника и Юра. В техния малък град Шерегеш наблизо нямаше никакво море, но имаше ски курорт, много сняг, тайга, а на няколко десетки километри — мини и кариери. Всяка година цялото семейство избираше град на картата на Русия и пътуваха „да се разходят“. Тази година малкият пръст на Ника застана върху Евпатория, където живееха Люба и Пашка с цялата му рода.

— Ох, ама там ми е родата, леля ми е там! Ще можем да ги посетим!

— Рода, казваш? И много ли са те там? — усмихна се Иля, вдигайки съпругата си на ръце.— Е, ако всеки ден ходим при братята и сестрите, чичовците и лелите, за три седмици ще ни стигне, — изсмя се звънливо Надя…

Люба отвори вратата и недоволно поклати глава: цял табор е пристигнал. Ще ходят насам-натам, ще вдигат шум, ще дишат, ще направят опашка за тоалетната…

— Здрасти, аз съм Надя, а ти си Люба? — подаде ръка гостенката.

— Да, заповядайте, ще ви покажа вашата стая, — мрачно стисна протегнатата ръка Люба.

— Благодаря, че ни приемаш. Люба, разкажи ми, моля те, какви са правилата у вас вкъщи?

— Правила? — Люба бързо осъзна, че може да постави условия на гостите. — Основното правило е: не шуми и не нарушавай обичайния ни ред. Лягаме да спим в 23:00, ставаме в 07:00. През деня сме на работа, вечеряяме, а после аз имам курсове.

Надя поклати глава, но изведнъж се хвана за нещо.

— Ох, забравих! Донесохме ви мед, кедрови ядки… И всъщност, хайде да сготвя обяд, а ти си почини. Съгласна ли си?

— Готви, аз какво да направя, — вдигна рамене Люба и се оттегли в стаята си.

Из апартамента започна да се разнася ароматът на пържени картофки.

— Ей, домакини, заповядайте на масата! — повика ги Надя.

— Не искам, тежка седмица беше на работа, ще лягам да спя, — махна с ръка Люба.

Скоро в кухнята се чуха гласове. Прозвучаха басовият смях на Пашка и подобният на Иля.

— Хора, — чу Люба гласа на Надя. — Люба вероятно е уморена, хайде да говорите по-тихо, трябва да се наспи.

— Да, — замислено отвърна Пашка.

На сутринта Люба се събуди от мириса на палачинки. Сънена, влезе в кухнята. Така си и беше: в мивката — немити съдове, около печката — малко изсипано брашно. На масата — чиния с купчина палачинки.

— Люба, извинявай, че се разпореждах, сега ще оправя. Ти си много изморена от седмицата, а сега още и ние ви досаждаме. Затова реших да компенсирам неудобството с палачинки. Нали обичаш палачинки?

— Да, но не умея да ги пека. Баба ми преди правеше в събота…​— Искаш ли, да те науча?

— Че още! Ще се справя сама! — измърмори Люба, обърна се и гордо излезе от собствената си кухня. След това процеди през зъби: — Можеш да използваш кухнята, колкото си искаш. Свекървата каза, че тук ти си господарката за три седмици. Само че си купувай продуктите сама. Не смятам да ви храня…

В неделя Люба отиде при единствената си приятелка Катка.

— Как така свекървата настани роднини у вас?! Тази Надка ще те измести!

— И аз точно от това се страхувам! Нали там съм все едно наемателка. А тази, дето е дошла, почва да си налага правилата. Обикаля из кухнята, командва моя мъж. Даже прозореца си измила в стаята! Че не ѝ стигала светлината! А дойдоха знаеш ли как? Роднини от Сибир идвали, щели да живеят у нас три седмици — решила свекървата и просто ни постави пред свършен факт.

— Чакай малко, свекървата може да те изгони и да даде апартамента на тази Надка! — още повече я накара да се тревожи Катка.

Люба тръгна към вкъщи. А у дома я чакаше нещо странно. Надиното семейство и нейният Пашка вечерят: зеленчукова салатка и кюфтенца. Мирише невероятно вкусно! Люба гордо премина покрай масата, взе от хладилника йогурт и демонстративно се затвори в стаята си.

— Защо се държиш така? Надя е добра жена. Постоянно ме пита какво може и какво не може да прави вкъщи, напълни хладилника с храна, пък и колко вкусотии донесоха със себе си! — малко виновно отбеляза Пашка, като галеше лежащата на дивана Люба по главата.

— А може би ще се ожениш и за твоята Надя?! — изсъска Люба.

— Слънчице, какво говориш…

— Остави ме! — обърна се Люба към стената.

Оттатък стената се чу гласът на Иля как пита: „За Пашка и Люба да оставя?“ После се почука на вратата.

— Паша, Люба, ще играем настолни игри, ще се присъедините ли?

— Разбира се, веднага идваме! — радостно отговори Пашка.

— Аз няма да отида никъде, — злобно изсъска Люба.

И така — всеки ден роднините се развихряха в кухнята, постоянно дразнеха Люба с ароматите на домашни ястия. Вечер се събираха да играят различни игри, смееха се и се забавляваха. Ника и Юра, противно на очакванията, се оказаха възпитани и умни дечица. Заедно с баща си те помагаха на Надя. А Пашка дори започна да се разхожда с тях, да играе настолни игри и… дори да мие чиниите. Преди всичко Люба вършеше сама. Вечер Пашка и Надя седяха в кухнята и разговаряха помежду си дълго и тихо. Ясна работа: кроят планове как да я изгонят оттук. Но Люба няма да се предаде толкова лесно!…

— Любаша, Ирина Александровна иска да дойде на гости, семеен обяд да направим, кой ден е най-добре да я поканим? — нежно попита Надя.

— Ирина Александровна? А коя пък е тя? — с нотка на агресия попита Люба.​— Това е свекърва ти, — засмя се роднината. — Иска да види как сте се устроили тук, да не би да те обиждаме.

​— Какво, като в приказката за лисицата, зайчето и колибата от кора, всичко сте намислили да проверите?! — едва не се разплака Люба. — Правете каквото искате. Все ми е едно.

Вечерта свекървата дойде с деверите, зълвата, техните съпрузи и децата. Люба заяви, че я боли главата, и остана в стаята си. Оттам чуваше как всички се възхищават на обстановката в апартамента.

​— Ех, бих живяла в такъв апартамент! Любаша има невероятен вкус, не счетоводител трябва да бъде, а дизайнер. Истински талант! — възпяваше с мелодичния си глас Надя. Змия! Определено иска да ми отнеме апартамента!

​— Така е, всичко е в твоите ръце, — добави свекървата.

​— Точно така! Действай, — засмя се Илия.

До късно вечерта роднините нещо обсъждаха, а Ирина Александровна се оплакваше от Люба: нелюдима била, на гости никога не канела, и гозбите ѝ били така си. Надя ѝ отговаряше нещо тихо, а Люба сякаш виждаше как свекървата размахва разочаровано ръка: няма защо да се говори, и без това всичко е ясно…

Сутринта започна с намръщеното лице на Павел.

​— Люба, трябва сериозно да поговорим.

​— Какво, твоята Надя на мама нещо ли е наприказвала? Разбира се, вие сте си добре: играете настолни игри, смеете се, вие сте „семейство“, а аз? Какво съм аз? Твоята Надя е решила да ни скара и да се настани тук? Знаех си, че неслучайно дойде тук! Какво правите, искате да ме изхвърлите като улично коте?

Точно тогава Любаша видя как Паша пребледня, погледът му беше изумен, устата му отворена, а зад рамото му, леко го прегръщайки за кръста, надничаше Надя. Люба искаше да избяга от дома, но Надя я хвана за ръката, ревяща, и я отведе в кухнята.

​— Сега ще се успокоиш, а аз ще те науча да печеш палачинки, — строго каза Надя. Гласът ѝ не беше мелодичен — звучаха метални нотки.

​— П-палачинки? Какви палачинки?

​— Най-обикновените! — засмя се Надя. — Глупачко, какво си си нафантазирала!

Ето ги, вече подреждат продуктите и правят тесто. И изведнъж Надя с усмивка изважда от торбата специален тиган за палачинки с фигурка — усмихващо се коте.

​— Първата палачинка е за предците! — засмя се Надя и сложи палачинката на перваза.

​— Не за „предците“, а „на буца“ или „на ком“, — поправи я Люба.

​— Не, точно за предците, — усмихна се Надя. — А ти голямо семейство ли имаш? Аз нищо не знам за теб.Люба мълчеше. А купчинката с палачинки растеше и растеше, а Надя напяваше: „Ох, палачинки, палачинки…“, точно както баба Аня пеела, когато Люба беше дете. Люба със затаен дъх гледаше как Надя умело налива тестото в тигана, след това обръща палачинката на другата страна. Отгоре палачинката се усмихваше – защото на нея се отпечатваше коте от тигана.

И изведнъж Люба заплака. Пашка, който влетя в кухнята, недоумяващо спря. Винаги е смятал Люба за силна и целеустремена жена. Дори брат му, гледайки Люба, сякаш поумня – намери си добра работа, купи си апартамент. За пръв път Паша виждаше сълзи в очите на своята „желязна дама“.

– Нали разбираш, аз никога не съм имала нормално семейство. Мама беше единствено дете. Родила ме на 15 години. Биологичният ми баща се влюби в нея още в същия ден, когато се върна от казармата. А тя самата беше дете… Накрая го вкараха в затвора, родих се аз. Мама някак си завърши училище, но след това не искаше нито да учи, нито да работи.

Надя слушаше това внезапно откровение и разбираше, че най-важното сега е просто да мълчи. Паша изглеждаше объркан.

– Вкъщи постоянно имаше скандали, идваха някакви мъже, те пиеха с мама – продължи Люба. – Веднъж един от тях ме сложи на коленете си. Бях на не повече от четири години. И после дойде баба… Помня само крясъците, полицията. И че мама замина някъде и никога не се върна.

Помня също как баба постоянно плачеше, казваше, че на работа я „изместили“. Нямаше достатъчно пари. Никога не канехме гости, мен също никъде не ме пускаха. Баба Аня постоянно ми повтаряше: „На никого не вярвай, хората са гадни и подли, ще те излъжат и ще те изхвърлят на боклука“. Тя беше само на 54 години, когато сърцето ѝ спря.

Ника и Юра седнаха до Люба и я прегърнаха от двете страни. Тяхната баба също беше починала наскоро, а децата много тъгуваха за нея.

– И още помня как всяка неделя баба Аня правеше палачинки. По някаква причина винаги пееше, а палачинките ѝ ставаха фини като дантела, нежни – точно като твоите, Надя. Никога не съм имала семейство като вашето. Не знам какво е да имаш братя и сестри, страх ме е, че ще ми вземете къщичката на баба, ще ме изгоните. Страх ме е, че Паша ще започне да пие. И ако аз някой ден имам дете, то ще бъде също толкова самотно и тъжно като мен. Омръзна ми да бъда силна, искам семейство, деца – но ме е страх…

Всички мълчаха. Първа проговори Надя.

– Люба, не плачи. Не си сама. Имаш нас. Паша, аз, Илья, Ирина Александровна – ние сме много! Не можеш да си представиш колко се възхищават от теб в нашето семейство. Някои те смятат за високомерна, но дори Ирина Александровна признава, че ти си идеалната жена за Паша.

– Никой не иска да ти взима каквото и да било, глупачке – прегърна я Паша. – Напротив, снощи на семейния съвет решихме да ти платим курс по дизайн – най-добрият, който намериш. Дори спорехме кой пръв ще стане твой клиент за дипломната ти работа.

– Победих аз – предложих най-висока цена – прекъсна го Надя. – Така че с нетърпение те чакаме в Шерегеш. Имаме малък парцел земя в подножието на планината. Построихме хотел, но сега трябва да го обзаведем.

– Люба, не виждаш ли колко много те обичат всички? – учуди се Илья. – Гордея се, че имам такава талантлива роднина. Не се затваряй в себе си, забрави лошото – то е останало в миналото. Сега имаш прекрасно, голямо семейство. Позволи си да станеш част от него!

Изминаха три години. Люба завърши курса, а проектът за хотела на Надя ѝ донесе популярност. Сега тя съчетава майчинството с творчеството: списъкът с нейните клиенти е запълнен за дълго напред. Люба и Паша си купиха апартамент и превърнаха една от стаите в гостна: семейството ѝ вече е голямо, а гостите са чести. И това са най-добрите гости.

Дереккөз