— Някой е стъпвал в нашия двор — отбеляза тя. – Но кой ли би могло да е? Ние не видяхме никого, въпреки че си стоим вкъщи.
— Е, какво, скъпа, тръгваме ли на вилата? — запя Петър с мелодията на популярна песен. Жена му Люба се усмихна леко:
— А имам ли избор? Хайде, тръгваме, както винаги – работа много.
Съпрузите натовариха целия багаж и децата в старата „Лада“ и се отправиха към вилното селище край столицата.
„Любимите ни дванайсет декара“, както Петър обичаше да нарича вилата, бяха закупени отдавна. Това стана, когато децата бяха още малки, и ходеха там само в сезона – от края на февруари до ноември – следвайки свещеното правило на виладжиите: работи пролет и лято, за да не стоиш гладен през зимата. През деветдесетте години, след разпадането на Съветския съюз, много семейства се спасяваха единствено с това, което произвеждаха на земята си.
Петър и Люба не бяха изключение. Когато разбраха, че част от реколтата може да бъде изгодно продавана, те решиха целенасочено да се занимават с отглеждане на овощни дръвчета и обичайни зеленчуци като картофи, моркови и лук. Петър имаше особена слабост към чесъна, наричайки го „домашния природен доктор“.
Къщичката не бе удобна и просторна: имаше само една стая и пристроена веранда, а всички удобства бяха навън в двора. Ограда практически нямаше – по периметъра бе опъната мрежа тип „рабица“, през която се виждаше всичко, което става в двора. Но пък лехите, храстите от касис и малини, овошките – всичко бе в перфектен ред.
За това състояние усърдно се грижеше Люба, която винаги настояваше, че растенията трябва да се садят по специален начин. Така и реколтата ще е по-голяма, и редът ще личи.
Петър не спореше с нея, нито пък децата. В най-крайното ъгълче на двора, което стигаше до улицата, се намираше малка яма за съхранение на градинския инвентар. Петър, като грижлив стопанин, никога не оставяше инструментите разпилени.
След като събираше реколтата и подготвяше земята за зимата, той опаковаше всички инструменти в дебел полиетилен и ги заравяше в земята, покривайки импровизирания склад с градински отпадъци.
— Домът трябва да се оставя отключен — казваше Петър. — Ако на някого му хрумне да влезе, поне да не троши прозорци и врати. Вътре така или иначе няма нищо ценно.
И така правеха. Заедно с реколтата събираха и онова обзавеждане, което носеха, за да имат минимален комфорт на вилата. Какво ставаше по време на тяхното отсъствие, предпочитаха да не мислят.
Главното беше, че къщата стоеше на мястото си, дърветата не бяха повредени и можеше да се готвят за следващия сезон. Когато идваха, се радваха да видят, че въжето, което им служеше за катинар на оградата, не било докоснато.
Двамата имаха две деца: син и дъщеря. И двамата бяха вече доста опитни виладжии, макар че нямаше особено увлечение в това занятие. Миша и Света пораснаха, създадоха свои семейства.
Света живееше със съпруга си под наем, а Миша доведе жена си да живее в апартамента на родителите му, които с времето станаха любящи баба и дядо.
Виждайки, че стаята за всички не достига, Петър предложи на Люба:
— Хайде, мила, да се преместим на вилата. Нека Миша се разполага тук, а ние двамата ще си гледаме земицата. Само че ще трябва да направим къщата годна за целогодишен живот.
— Ще се изненадат местните бездомници, като разберат, че вече ще трябва да търсят нов подслон — засмя се Люба. — Макар че сега не е както преди, когато взехме вилата. Помниш ли? Имаше две-три къщи, а сега е цял квартал с вили. Съседите са много, всички се гледат.
— Да, близостта до Москва повиши цените на земята — съгласи се Петър. — Сега всеки гледа да се засели по-близо до столицата.
Петър и Люба, заедно с децата, похарчиха години в обустройването на стария дом. Но сега, когато всички усилия бяха завършени, предишната трошлива къщурка не можеше да бъде разпозната – беше изцяло преустроена и изолирана.Миша изкопа кладенец, свърза водопровод до къщата, направи в пристройката топъл санитарен възел и издигна баня. Вместо старата ограда от мрежа „Рабица“ се появи нова здрава ограда от шлакоблокове, а също така беше построена голяма топла оранжерия, която съпрузите оцениха повече от всичко останало.
Петър с неодобрение отбелязваше, че положителните промени не бяха навсякъде. Имаше земи, където собствениците дори не вкарваха клечка в земята, предпочитайки да прекарват дните си в пиене.
Къщите и терените на такива хора се забелязваха от километър – толкова ярко се отличаваха от поддържаната околност.
– Тц! Такива хора ни себе си, ни домашния добитък могат да нахранят – възмущаваше се Петър.
Например, две къщи по-надолу живееше семейство Ежови, които през всичките години, откакто Петър и Люба ги познаваха, не правеха нищо друго, освен да пият. За тях нямаше значение кой ден беше или какво е времето навън.
Те знаеха само, че новият ден им предоставяше поредна възможност да се напият до безпаметност, а после шумно да уреждат отношения – ту един с друг, ту със съседите, които, като чуеха пиянските викове, се опитваха да станат колкото се може по-малки и незабележими.
Една сутрин Петър, видимо объркан, повика жена си. Стоеше в частта на техния двор, където растяха храсти от касис.
– Виж, жено, нищо не разбирам – замислено каза той и посочи към лехите с морковите и цвеклото. – Какво е станало тук, искам да разбера.
Жената забеляза, че надземната част на морковите и цвеклото беше смачкана, а земята утъпкана.
– Сякаш някой наистина е газил в нашата градина – отбеляза тя. – Но кой? Ние сме си вкъщи и никой не сме видели.
– Може би сами сме утъпкали – Петър беше готов да приеме всякакво обяснение, само да не го разсейват подобни странности. – Е, остави. Сега всичко ще оправя, ще видиш.
Благодарение на усилията на Петър, смачканите растения наистина „съживиха“ визията си, но за кратко. Само след няколко дни съпрузите отново се сблъскаха със същата картина: смачкани листа и разхвърляна младa реколта от моркови и цвекло.
Свивайки рамене, Петър пак се зае да оправя щетите. Но този път лопатата му се удари в нещо твърдо…
– Какво ли е това? – по лицето на Люба се четеше живо любопитство. Но щом видя „съкровището“, изкопано от земята, жената се засмя:
– Това е радост само за кучета!
– И то е истина – съгласи се съпругът й, разглеждайки изцапаните и старателно оглозгани кости. – Тези кости изглеждат неприятно познати…
От известно време съпрузите хранеха съседските кучета, които принадлежаха на Ежовите – тези, които живееха две къщи по-надолу. Денис, главата на семейството, никога не се виждаше трезвен. Винаги пиян, пееше неприлични песни на висок глас. Жена му Оксана, вече вечно недоволна от живота, не се различаваше много от него.
Говореше се, че някога тя участвала в местен конкурс за красота и дори спечелила някаква награда. Но след като се свързала с Денис, от бившата й прелест не останало нищо. Именно тя се втурваше да търси лек срещу махмурлука на мъжа си, когато той стенеше от болка по цялото тяло. Чукаше на всички врати и прозорци, докато някой не й дадеше петак за алкохол.
Събраното, достатъчно за две бутилки, тя разменяше в местния магазин срещу „първа необходимост“. В нейния случай – това бяха две бутилки спирт, хляб и няколко консерви от най-евтините. Ако имаше малко повече пари, Оксана тържествено купуваше евтин салам и кренвирши, все едно някакво царско тържество щеше да се състои.
Докато за тяхната трапеза и пиене намираха средства, клетите кучета на Ежови не можеха да се похвалят със същото. Най-често Денис се виждаше в компанията на тъмнокафявото куче Жули, която винаги тъжно гледаше хората, тихичко скимтеше и молеше за храна.Нещастната Жуля винаги беше бременна, а семейство Ежови така и не се сетиха да я кастрират. Тя два пъти годишно послушно раждаше малки кученца, които съпрузите в първия ден от живота им удавяха в кофа с вода.
Един ден обаче късметът с парите се усмихна на Ежови, а вилната общност дълго обсъждаше откъде ли Денис изведнъж се беше сдобил със значителна сума. Денис и жена му се напиха — пиха няколко дни подред, заради което пропуснаха момента, когато Жуля роди своите малки.
Това постави Ежови пред нова дилема: как да се отърват от кученцата? Този път обаче не успяха да се избавят от всички, както обикновено правеха. Добросърдечни съседи от вилната зона побързаха да осигурят на малките нови домове.
В крайна сметка останаха само самата нещастна Жуля и едно от нейните кученца — пухкаво, жизнерадостно паленце без име, което по-късно беше наречено Тотошка.
– Ох, не ще види добро това куче с Ежови – въздишаше Люба, съседка, която искрено съжаляваше Жуля. Горкото животно винаги гледаше хората, които минаваха край нея, с надежда в големите си черни очи. – Та Денис я разкарва на каишка из цялото селище, само за да й се присмива и да я измъчва.
Дори когато Жуля беше бременна, той не се притесняваше да я рита с крака, нарочно уцелвайки корема. „Какъв мъчител, как земята търпи такива хора?“, питаше се Люба с болка.
Съседите, водени от Пьотр, опитваха многократно да спасят кучето и нейното кученце – предлагайки пари, алкохол, дори опитваха да ги откраднат. Но Ежови се проявиха като упорити и алчни, отказвайки всякакви предложения.
Денис започна да заключва Жуля и Тотошка в един навес, в който преди държаха коза. Тази коза някога беше избягала и по-късно беше намерена мъртва в крайпътна канавка — прегазена от кола. Денис не се разстрои особено, само изруга с раздразнение: „Ех, знаех си — трябваше да я заколя, преди да избяга.“
Навесът оставаше празен до момента, когато Денис започна да се напива и да спи там, ако жена му, ядосана, не го пускаше вкъщи. Една такава нощ, в дълбока октомврийска локва, Денис се простуди толкова тежко, че едва не умря. Спасиха го, но той не си взе поука. Обратно вкъщи, след изписването от болницата, зарадван, доведе нова дворна кучка и я нарече Жуля. От този момент започна нов ад за животното.
Въпреки своя произход и обстоятелствата, Жуля и Тотошка се оказаха мили и кротки същества. Те тихомълком минаваха под оградата към двора на Пьотр и Люба, очаквайки някой от тях да излезе.
Люба често ги черпеше с остатъци от вечерята или кокали с малко месо. „Малко ли е, много ли е — поне знам, че съм ги зарадвала с нещо“, мислеше си тя. Но тези посещения не минаваха незабелязани. Денис, който мразеше кучетата да посещават съседите, вдигаше невероятни скандали.
— Ану вкъщи! — крещеше грубо и размаха крак, опитвайки се да ги ритне. Кучетата бягаха напред, жално виейки, когато биваха уцелени. Люба, виждайки отвратителното отношение към съществата, се опитваше да ги храни незабелязано. Съвсем скоро Жуля и Тотошка измислиха нов начин — копаха тунел, скрит зад другата страна на оградата, който съседите нямаше как да видят.Когато попаднаха в двора, кучетата започнаха да заравят кости за запас, с които ги черпеха. Често лежаха на земята по гръб със сгърчени лапи, наслаждавайки се на тишината и спокойствието. Ето защо се виждаха смачкани редове на листа в лехите с моркови и цвекло.
От време на време Жуля и Тотошка, чувайки шумове от улицата, започваха тревожно да скимтят и да тичат из двора.
Един хубав ден, когато кучетата излязоха извън двора на Петър, се появи Денис. Както обикновено, беше пиян и изпълнен с гняв. На кого и защо – не беше важно. Важното беше, че му се искаше да си изкара яда на някого, а двете кучета му се сториха идеалната жертва. Щом видя, че домашните му любимци стоят до двора на съседите, мъжът се изчерви от гняв и се втурна напред.
– Ах ти, бълхар, – извика той, правейки замах с крак. Втори замах – и отчаяният вик на Тотошка, отхвърлен с ритник от крака на собственика. Петър и Люба не можаха да понесат тази жестокост.
Жената бутна Денис и застана пред кучетата, крещейки на цялата улица:
– Ах ти звяр проклет, как може земята да те носи? Защо така измъчваш животните? Какво са ти направили?
– Махни се, старице, – изръмжа злобно Денис. – Ще те затворя зад решетки, ако не ми върнеш кучетата. Моите са, каквото си искам, това ще правя с тях.
– Не поемай грях на душата си, Денис, бъди човек, – замоли се Люба.
– Че аз съм човек, глупачке, да не си сляпа? – подигравателно се засмя Денис и отново ритна Жуля. Тя започна да вие от болка, скубеще сърцето с жалния си плач. Петър мълчаливо влезе вкъщи и се върна след минута с две големи бутилки водка по 0.75 литра.
– Твое ще е, ако ми дадеш двете кучета – каза той твърдо, гледайки Денис право в очите. Съседът се обърка:
– Да ги дам? Защо пък да ги давам? Сам ми трябват, да не би твоето да има кой да краде?
– Че какво да краде у теб? Никой пияница няма нещо ценно, с което да се похвали. При вас с Оксана само бутилките стават за крадене, друго нямате – отговори твърдо Петър.
Денис се обиди, че го нарекоха пияница, но алчността и любовта му към алкохола надделяха. След половин час препирни и пазарлъци, мъжът си тръгна към дома, оставяйки двете кучета в двора на съседите. Петър въздъхна с облекчение:
– Слава Богу, съгласи се.
– Нека се напие, та да му излезе през всички дупки – ядно изрече Люба, като нежно галеше кучетата, които се притискаха едно към друго и продължаваха да скимтят. Вярно, вече не толкова силно.
Съпрузите заведоха новите си питомци във вътрешния двор, а Петър ги настани в пристройка, която временно щеше да служи като кучешка колибка.
– Нищо, дъждовете няма да са ви страшни, а колибка ще има скоро. Ще помоля сина си Мишо, той ще направи всичко както трябва.
Мишо дойде след седмица по молба на родителите си и веднага се зае със строежа на новата колибка.
„Браво, постара се истински, сега и Жуля, и Тотошка ще живеят в топлина и уют“, помисли си Петър, гледайки как радостно тичат около новия си дом. Тотошка свикна да се качва на покрива на колибката и оттам да наблюдава какво става наоколо. Веселият му, звънлив лай се чуваше из цялата улица, а Люба се смееше, че трябва да го прекръстят от Тотошка на Звънец.
Докато строежът на колибката вървеше, кучетата не напускаха двора. Те се движеха спокойно в неговите предели, но категорично отказваха да излизат навън. Защото още си спомняха предишния си стопанин и неговите викове: „Хей, вкъщи!“.А ако наблизо се чуваха гласовете на Оксана и Денис, двете кучета се скриваха някъде надалеч и дори се опитваха да се преструват на мъртви, за което Любена разказваше с изумление на съпруга си.
— Горките души, цял месец не излизат никъде, — кимаше със съжаление Петър. — Денис им е причинил толкова мъка, че сигурно цял живот ще се страхуват да се доверят на хората.
Но времето показа, че мъжът в това отношение грешеше сериозно. Жули и Тотошка успяха да преодолеят страха и недоверието благодарение на новите си стопани, които никога не ги слагаха на верига, не ги ритаха и не ги оставяха гладни.
Само за половин година слабата и измъчена двойка се превърна в две красиви кучета, при чиито вид внуците на Петър и Люба с радост молеха да поиграят с тях. Стопаните следяха да не им се причинява вреда и учеха внуците си да се отнасят внимателно с животните.
Един ден, когато денят вече преваляше към вечерта, съпругата на Мишо извика доста високо към децата си, които играеха в двора:
— Хайде, вкъщи! Бързо си измийте ръцете и се преоблечете за сън!
Щом чуха познатата фраза, Жули и Тотошка като по команда застинаха на място, след което за миг паднаха на земята, преструвайки се на мъртви. На Люба дори й се стори, че кучетата не дишат…
— Бабо, кучетата правят фокуси, — обърна се към Люба най-малкият й внук Сережа. — Кажи им пак „Хайде, вкъщи“, и те пак ще падат като играчки.
Повторният експеримент завърши със същия резултат. Люба, макар и да се смееше, в сърцето си разбираше: този „фокус“ не е от хубав живот. Това беше знак за всичко, през което тези животни са преминали, докато намерят добри и любящи стопани. Люба не се сдържа и побърза да разкаже на внуците историята на Жули и Тотошка. Децата слушаха, с широко отворени от удивление усти. Сережа дори заплака – толкова му станало жал за кучетата.
— Не плачи, сега те са добре, — побърза да го утеши Люба. — С нас са спокойни и щастливи, никой не ги наранява. А ако се появи бившият им стопанин… няма да му се размине!
Игрите с децата и приятното общуване направиха деня лек и радостен. Вечерта всички бяха уморени и доволни от добре прекараното време. Сережа, вдъхновен, попита баща си:
— Татко, би ли имал против, ако стана лекар за животни? Ще спасявам такива като нашите кучета!
— Трябва да учиш много дълго и сериозно, — му отвърна Мишо. — Само така можеш да станеш добър ветеринарен лекар, който не само лекува животни, но и им помага.
Сережа обеща, че точно това ще направи.
***
Оттогава минаха повече от шест години. Жули отиде на дъгата, и Сережа обича да гледа дъгата след дъжд, опитвайки се да види там кучето си. Дори като порасна, той не изостави идеята си да зърне Жули, която тича по цветната небесна дъга.
А Тотошка вярно и предано продължава да служи на любимите си стопани. Той отдавна е станал дядо, но все още с удоволствие играе с децата. И съвсем забрави онова страшно време, когато чуваше „Хайде, вкъщи!“, защото намери своя истински дом, където го обичат и никой повече не го наранява…
Край.
