Телефонът отново завибрира в ръката му, майка му беше настойчива, а че това е именно тя, Андрей вече нямаше никакво съмнение.
— Сине…
— Извинете, но не съм ви син. Не ми говорете така. Казвам се Андрей.
— Андрей… Андрюша… Сине!
Мария Евгениевна вдигна глава и с тъга погледна мъжа, който стоеше до нея. В гласа ѝ имаше толкова надежда, молба и отчаяние, но Андрей стоеше мълчаливо, сякаш думите на Мария Евгениевна не го докосваха.
— Помолих ви да не ме наричате „сине“.
— Но аз съм ти майка! Твоята родна майка!
— Твърде късно се сети за това.
— Твърде късно се сети за това.
Андрей гледаше жената, седнала на пейката, и си спомняше детството си. Спомените бяха болезнени, дори въпреки че от онзи ден, когато за последно я беше видял, бяха минали повече от тридесет години.
Тридесет години! Половин живот изминал, и сякаш никога повече нямаше да се срещнат, да заговорят, но ето, съдбата решила друго.
Преди два дни на Андрей му бе звъннато от непознат номер. Отначало не искаше да вдига, мислейки си, че го търсят измамници или поредният досаден рекламен агент, но нещо вътре в него подсказваше, че този разговор не е обикновен.
— Слушам, — каза той студено и делово, — говорете!
От другата страна на линията се чуха шумове и раздразнителни звуци, а Андрей почти беше готов да прекъсне разговора, когато внезапно до него достигна неуверен женски глас.
— Аз съм… здравей!
— Коя „аз“? — попита той с недоумение и прочисти гърлото си, усещайки как гърлото му се стяга. — Говорете!
Сърцето му замръзна в гърдите, сякаш се готвеше да изскочи навън. Това чувство беше неприятно, искаше му се да прекрати този току-що започнат разговор, но Андрей потисна това желание и приближи телефона си още по-близо до ухото.— Аз съм, майка ти.
Очите на Андрей се замъглиха. Първоначално остро желание да затвори телефона и веднага да блокира номера, от който му се обаждаха, го изпълни изцяло, но след дълбоко вдишване, той все пак успя да отговори:
— Нямам майка. Объркали сте номера.
Думите излязоха от него неконтролирано, наситени с емоции. Андрей прекъсна разговора и няколко минути просто седеше и гледаше екрана на телефона, опитвайки се да прогони спомените, които изведнъж го заляха. Той се надяваше, че този кратък разговор ще е последен, но се оказа, че греши.
Телефонът отново завибрира в ръката му. Майката беше настойчива, а Андрей вече нямаше съмнение, че това наистина е тя. Мария Евгениевна винаги се отличаваше с упоритост, и ако беше решила да се свърже със сина си и да поговори с него, нямаше какво да я спре.
— Казах ви всичко. Не ми звънете повече. — гласът на Андрей звучеше грубо, но уверен. Вътрешно обаче той се разкъсваше от чувства.
— Моля те за една среща! Само една! Не ми отказвай! Просто ме изслушай и това е!
— Откъде имате номера ми? — попита той студено, обръщайки се към майка си на „вие“.
Странно беше, но по друг начин не можеше: за Андрей Мария Евгениевна беше и оставаше чужд човек. Отдавна беше зачеркнал майка си от живота си и нямаше намерение да променя това.
— Леля Рита ми го даде, сестра ми.
Андрей се намръщи. Дори и в това майката беше успяла! Леля му Маргарита Евгениевна никога не би дала номера на племенника си на своята несериозна сестра, но очевидно Мария беше намерила начин да я пречупи. Може би леля Рита просто беше искала да се отърве от нахалството ѝ и затова беше дала номера. Ех, каква досада!
— Не искам да се срещам с вас. — отговори Андрей. — Не разбирам смисъла от такава среща.
— За мен има смисъл! — настояваше жената отсреща. — Само една среща, сине!
Андрей се съгласи. Разбираше, че ако не го направи, майка му ще се появи у тях, ще притеснява децата му, ще досажда на съпругата му с молбите си. Това той не можеше да допусне. По-лесно беше да отдели половин час за среща, отколкото да се изправя пред постоянните ѝ опити за контакт.
Мария Евгениевна беше изчезнала от живота на сина си, когато Андрей беше едва на девет години. Още няколко месеца след напускането ѝ момчето я чакаше да се върне. Прекарваше целите дни седнал до прозореца в кухнята на леля Рита, почти нищо не ядеше и не излизаше навън. Леля му го упрекваше, опитваше се да го вразуми, но Андрей беше сигурен: майка му не можеше да го е оставила завинаги.— Тя ще се върне! — крещеше той, размазвайки сълзите по лицето си. — Тя е моята мама! Тя ме обича!
— Андрюша, майка ти не обича никого, освен себе си. Някога ще го разбереш.
Тогава Андрей мразеше леля Рита, смяташе, че заради нея майка му е избягала от града, оставяйки единствения си син. Това беше по-късно, години след това, когато той ѝ беше благодарен за това, което направи за него. Леля му винаги казваше истината за сестра си, колкото и неприятна да изглеждаше тя в очите на Андрей.
Мария беше изключително красива и самоуверена още от младостта си. Знаеше колко струваше, умееше да се държи с мъжете, можеше да привлече вниманието на всеки един от тях, но не допускаше никого до себе си, освен избраните. Едни от тези „избрани“ беше бащата на Андрей.
Фьодор Андреевич беше женен, имаше две деца, обичаща съпруга и висока позиция. Всичко това не спря двадесет и пет годишната Мария по пътя ѝ към сърцето на Фьодор, а фактът, че той имаше пари и връзки, беше основното му предимство в очите на младата жена.
Разликата във възрастта също не я смущаваше. Фьодор Андреевич беше с тридесет години по-голям от Мария, но беше влюбен и се стараеше да изглежда млад и да поддържа себе си. Обгърна любимата си с внимание, грижа, нежност и, най-важното, финансова подкрепа. Нае ѝ отделен апартамент и Мария най-накрая можеше да се изнесе от сестра си и да започне своя самостоятелен живот.
— На чуждото нещастие своето щастие не се гради, — предупреждаваше Маргарита Мария, но тя само махаше с ръка.
— Много знаеш за живота! — отвърна презрително Мария. — Ти самата не можа да задържиш мъжа си, а сега правиш, че разбираш от всичко. Стига!
За да си осигури по-голяма сигурност с Фьодор, Мария рискува. Забременя от него и му заяви, че ще прекъсне бременността и ще скъса с него, ако не предприеме решителни действия спрямо нея. А действията включваха развод и нов брак с Мария.
Фьодор Андреевич много се тревожеше, напрягаше, подготвяше се за разговор със съпругата си, но неочаквано почина от сърдечен удар. Не издържа на напрежението, свързано с любовните си дела. И Мария остана с нищо.
Да прекъсне бременността вече беше късно, срокът беше напреднал до двадесет седмици, а през цялото това време Фьодор ѝ даваше празни обещания. Нямаше сватба, Мария трябваше да роди.
— Мразя го! — крещеше тя, захапвайки устни, а Маргарита така и не разбра кого всъщност мразеше – дали починалия Фьодор, или бъдещия си син.
Андрей израсна в безлюбие. Мария Евгениевна го смяташе за пречка, че ѝ пречи на изграждането на личния ѝ живот. Постоянно му се караше за най-дребните провинения и често изобщо не разговаряше с него.
В онези дни, когато тя се преструваше, че Андрей не съществува, той се чувстваше като празно място. Тревожеше се, плачеше, не спеше нощем. Опитваше се да говори с майка си, задаваше въпроси, дори се преструваше на болен, но всичко беше напразно: Мария Евгениевна не го виждаше и не го чуваше.
По-късно в живота на Мария се появи Владимир. Разведен, достатъчно заможен и обещаващ да ѝ предложи брак веднага щом му осигурят апартамент в града. Андрей той наричаше „синко“, биеше го безмилостно и се считаше длъжен да го възпитава според собствените си представи за правилност.
— Ставаш в шест сутринта, след това обливане, после упражнения. Закуска точно в шест и четиридесет. В седем трябва да си готов за училище, а в седем и десет – да излизаш. След това автобус, училище, а в три следобед тръгваш от училище и отиваш на карате.— Не искам да се занимавам с карате! — възрази Андрей и веднага получи шамар.
Колко мразеше той чичо Володя! Колко се радваше, когато майка му разбра за изневерите на своя съжител, който така и не стана неин законен съпруг. Мария Евгениевна плачеше, проклинаше Владимир и се заклеваше, че никога повече няма да има нищо общо с мъжете.
Една година мина относително спокойно, а после в техния град пристигна някой си Джек Скаут. Млад учен, който изучаваше историята на руския език, той се запозна с Мария в музея, където тя бе заведена от своя приятелка.
След седмица Джек вече беше новият любим на Мария, а още след месец ѝ предложи да замине с него за Щатите. Тя се съгласи, но той постави едно условие: да заминат без Андрей.
— Ще ми родиш мое дете — каза Джек и Мария без много размисъл се съгласи.
По онова време в страната беше трудно с работа и пари, а животът в чужбина ѝ се струваше като истинска приказка.
Бързо събра багажа си и зкара сина си при сестра си, Мария Евгениевна се сбогува набързо с Андрей и с неясни извинения му обеща да се върне за него след месец-два.
Момчето тогава беше на девет години, вярваше, че мама ще се върне. Колкото и строга и зла да беше, за Андрей Мария Евгениевна си оставаше най-добрата, най-близката.
Само че никой не се върна за него. От леля си Андрей научи, че Мария Евгениевна се върнала в Русия от Щатите след пет години, омъжила се за пореден богат ухажор в Москва и оттогава живеела там. Синът си повече не я интересуваше, а Андрей реши окончателно да изтрие майка си от живота си.
— За нея аз не съществувах, така да остане и занапред — каза той.
Андрей помагаше на леля си Рита, често я навестяваше, но разговори за Мария Евгениевна не водеха. Леля му няколко пъти се опита да започне тема за сестра си, но Андрей грубо прекъсна разговора и поиска от Маргарита Евгениевна никога повече да не споменава името на майка му.
Той се ожени, имаше две дъщери. На съпругата си Андрей разказа истината за майка си, а на дъщерите обясни, че те нямат баба. Не всички имат баби, и те нямали. Дъщерите не задаваха излишни въпроси.
И ето, трийсет години по-късно в телефонната слушалка прозвуча отдавна забравен глас. Той се съгласи на среща с Мария Евгениевна след два дни, а през всичките тези дни не правеше нищо друго, освен да се връща в спомените за детството си, в което почти нямаше нищо хубаво. Не беше имал и най-важното — майчината любов. От деветгодишен Андрей живееше с леля си, тя беше заменила майка му, но, разбира се, не изцяло.
— Какво искаш от мен? — попита той право, приближавайки се до вече възрастната жена, превита и гледаща го с тъжен поглед.
— Помощ ми трябва, сине — изскърца тя, отново използвайки забранената от него дума, — Болна съм.Андрей студено гледаше Мария Евгениевна. От някогашната ѝ красота и обаятелност нямаше и следа. Старица, на чието лице бяха запечатани всички нейни грехове и последиците от лошите ѝ навици, за Андрей тя не бе никой. Някога тази жена го бе родила, но какво друго му бе дала? Само увереността, че своите деца никога не трябва да изоставяш, независимо какво се случва?
— Съжалявам, — отвърна Андрей, — но не съм лекар.
Мария Евгениевна поклати глава:
— Станал си черств. Помня те като добро момче, което беше мило с мен и ме обичаше.
— Това беше преди тридесет години. Сега имам кого да обичам.
— Останах съвсем сама, Андрей, — оплака се Мария Евгениевна. — Съпругът ми почина преди два месеца, а неговите деца от първия му брак ме изгониха от апартамента му. Нямам къде да живея, нямам пари, а и не мога да си купя лекарства.
— Съжалявам, — сухо отвърна Андрей, — но вероятно отново си отвела мъж от семейството му. Пак си се опитала да построиш щастието си върху чуждото нещастие. Може би просто плащаш за своите грешки. Но аз тук нямам нищо общо.
— Наистина си станал жесток, — каза Мария Евгениевна с крива усмивка, — Как можеш да се отнасяш така с майка си?
— Наистина си станал жесток, — каза Мария Евгениевна с крива усмивка, — Как можеш да се отнасяш така с майка си?
— Мога, — Андрей кимна уверено, — С тази, която изостави детето си и нито веднъж не се поинтересува от живота му, мога. Извини, но трябва да вървя.
— А аз? — очите на майка му се напълниха със сълзи, но Андрей с изненада установи, че не изпитва към нея нито жал, нито желание да ѝ помогне. Нищо. Вътре в него имаше зловеща празнота.
— Ти? — той сви рамене. — Живей. Нали някак си преживя без мен тридесет години. Продължавай по същия начин. Не ти е за първи път.
Той се обърна и тръгна към изхода на градината. За първи път от много години душата му беше лека и спокойна. Нито угризения на съвестта, нито обида, нито гняв. Всичко бе останало в миналото, заедно с най-тъжните събития в живота му.
