Съпружеският живот на Виолета и Сергей трудно можеше да се нарече идеален. Скандалите не липсваха. Особено след като тя излезе в майчинство. Роден беше Костя и всичко стана много по-сложно.
Постоянната умора и недоспиване — това беше едно на ръка. Всъщност, временно явление. Но свекървата, тя беше постоянство.
Тамара Викторовна присъстваше твърде много в техния живот. Не, тя не се месеше в живота им както правят повечето свекърви. Но и не им оставяше особен покой, защото беше готова да изтръгне и последната стотинка.
Едва след като „изцедеше“ всички финанси, тя се успокояваше и отстъпваше. Но само до следващата заплата. Защото точно тогава тя започваше да звъни на сина си и настоятелно изискваше помощ.
Такава ситуация никога не устройваше Виолета. Преди това не се усещаше толкова, защото тя работеше на престижна позиция. Пари имаше за всичко и дори успяваха да спестяват за почивка.
Но сега ситуацията се беше променила. Животът с една заплата беше съвсем друго нещо. Свекървата би трябвало да го разбира, но уви. А мъжът ѝ не отстъпваше.
— Тя ми е майка и ще ѝ помагам! Дали ти това ти харесва или не, това е мое решение!
— Удивително, но някак не проявяваш същото желание да помогнеш на тъща си. Да ти напомня ли кой ни помага по-често? — продължи Виолета по време на поредния неприятен разговор.
— Не започвай!
— Как така да не започвам? Не, ти чуй! Защо с детето остава само моята майка? Продуктите също тя носи. Да помогне за поликлиниката – пак първа е тя. А твоята нищо не е направила досега.
— Престани, казах!
— Но когато дойде заплатата, първа ти звъни и започва да проси! — не се отказваше Виолета.
— И последната стотинка ще дам на майка си, ако трябва. А на тъща си помагай сама. Не съм ѝ длъжен — отряза Сергей без капка съжаление.
А пък на едни майчински трудно можеш да се разпростреш. А апетитите на нахалната свекърва продължаваха да растат.
— Да, с тази наглост, майка ти ще стигне надалеч!
— Стига! — извика Сергей и след това силно затръшна вратата.
Подобни разговори вече бяха станали „традиция“ в тяхното семейство. Особено когато се чакаше заплатата, за да бъде преведена.
Виолета искрено не разбираше това отношение. Защо той фаворизираше свекърва си? Тоест, на нея трябва да се помага, а моята майка може да се справя сама? Така ли?
Тази мисъл все още не можеше да се намести в главата ѝ. Понякога тя дори не знаеше кое би било по-лошо:
Да се намесва свекървата с непоискани съвети или това, което виждаше сега.
Отговор нямаше, както и думи за случващото се.
След като се успокои, Сергей влезе в стаята и този път сам започна разговора.— Добре, ако искаш да помагаш на майка си, нямам нищо против. Но това ще го правиш със свои пари.
— Шегуваш ли се? С какви точно „свои“? Аз съм в майчинство!
И наистина, неговото предложение звучеше като пълна нелепица.
Къде беше виждал такива щедри майчински, че не само да се гледа детето без лишения, но и да се помага на родителите?
Но Сергей говореше съвсем сериозно.
— Това вече са твои проблеми. Значи ще помагаш, когато се върнеш на работа. Още повече, че след шест месеца Коста ще получи място в детската градина и ще можеш да започнеш работа.
— Всичко е ясно с теб!
В този момент тя тръшна вратата и излезе на разходка с детето. Само да се махне по-далеч от Сергей, когото изобщо не искаше да вижда.
И като цяло – да избяга от цялата тази абсурдна ситуация, която се влачеше от месец на месец като досаден сериал.
Минаха три месеца и дойде пролетта. Много хора вече започнаха да планират лятната си почивка. Още повече, че ако се резервира навреме, може да се ползват добри отстъпки.
Виолета много искаше да си почине, и с Сергей неведнъж бяха обсъждали възможността да отидат някъде. Като цяло той нямаше нищо против.
— Погледни, а какво ще кажеш за този вариант? — Виолета подаде на съпруга си брошура.
— Какво е това? — учудено попита той.
— Е, как какво? Нали планирахме почивка? Предлагам да отидем в Тайланд. Мисля, че ще е перфектно. Отдавна искаме…
— Почакай… — прекъсна я Сергей.
— Какво не е наред?
— Тази година със сигурност няма да можем да отидем никъде.
— Защо? — възкликна Виолета, и в гласа ѝ се долови нотка разочарование.
— Работата е там, че купих на майка ми парцел за вила, за който мечтае отдавна. Затова в момента нямаме възможност да пътуваме.
Възмущението на Виолета нямаше граници. Такова предателство от съпруга си тя никак не очакваше. Не стига, че всеки месец той ѝ пращаше определена сума пари, но сега беше изхарчил всички спестявания за вилата.
Каква сума беше това… Направо да се побъркаш!
— Тоест как така? Направил си толкова голяма покупка зад гърба ми? И дори не се консултира с мен? — изкрещя Виолета в изблик на гняв.— На първо място, знаех каква ще е реакцията ти и затова казах нещата такива, каквито са. А на второ…
— Какво на второ?
— На второ, сам решавам къде да харча заработените от мен пари.
Тази ситуация вече преминаваше всички граници. Виолета не знаеше на кого да се ядоса повече – на мъжа си, който нехае, или на свекърва си, която вече беше изключително нахална.
— А това, че семейният ни бюджет е общ и винаги досега сме се съгласявали за подобни разходи?
— Да бъда честен, в момента аз съм този, който изкарва пари, и имам право да разполагам с тях, както намеря за добре.
— Ей, знаеш ли какво? Оправяй се сам!
Виолета вече не издържа и започна да събира вещите си. Тази ситуация беше последната капка. Живот с човек, който не зачита нейното мнение и поставя майка си на пиедестал, беше за нея истинско унижение.
— И с какво мислиш да живееш, истерична? – серейки се, попита Сергей.
— Както и да е, все ще оцелеем. А ти можеш да се задавиш със собствените си пари заедно с майка си!
Сергей изобщо не се чувстваше виновен, напротив – продължи настоятелно да защитава позицията си и майка си.
— Внимавай как говориш за майка ми! За такива думи мога и да се разведа с теб.
„Интересно, това някаква заплаха ли е? Значи в такава ситуация той има наглостта да поставя условия, вместо да поиска прошка на колене?“
— Аз първа ще го направя!
Виолета взе детето и замина да живее при майка си. И наистина не се забави с развода.
„Колкото по-бързо се разведа, толкова по-скоро ще започна нов живот!“ – така разсъждаваше тя.
Разбира се, в началото беше трудно. Буквално трябваше да оцеляват. Декретните помощи и пенсията на майка ѝ не бяха достатъчни. Но след време успя да получи издръжка (и тя беше прилична сума).
След това роднините започнаха да помагат с неща. А след като Костя тръгна на детска градина, Виолета се върна на работа.
Постепенно животът започна да се подрежда. А с него и вътрешното ѝ състояние.
Учудващо е, но Сергей не показваше кой знае какво желание да вижда детето си. Едва ли не, беше се развел с Виолета, а не с него. Но явно не при всички бащи това е заложено в съзнанието.
— Виолета, може ли днес да те изпратя? – учтиво попита Влад, нейният нов колега.
Той много се страхуваше да не изглежда натрапчив, знаейки историята на Виолета. Но тази жена предизвикваше у него симпатия и желание да се сближи с нея.— Защо не? Хайде.
През целия път те вървяха и говореха за живота. Имаха желязно правило: да оставят работните теми в работата. А на път за вкъщи да си говорят за други неща.
Изненадващо, Влад често се интересуваше от нейния син Костя. С всички сили искаше да покаже, че не е от онези мъже, за които чуждото дете е проблем.
Напротив, той обичаше децата и това се виждаше с просто око.
Бяха близки вече около три месеца. Виолета се чувстваше спокойно около този човек, но не бързаше да започва нова връзка.
Психически не беше готова за това. Напълно я устройваше как стоят нещата в момента. А Влад не ѝ оказваше натиск. Това беше най-важното.
Една прекрасна вечер той също я изпращаше до дома ѝ. От далече Виолета забеляза позната фигура и предложи да се разделят тук.
— Виолета, сигурна ли си? Може би не трябва да вървиш сама?
— Влад, всичко е наред. Върви вкъщи. Така ще е по-добре — каза уверено момичето.
— Добре, тогава до утре.
— Довиждане.
До дома на Виолета стоеше човек, когото тя най-малко очакваше да види. А и не изпитваше никакво желание да говори с него. Но и да мине покрай него, сякаш нищо не е, не беше възможно.
— Виолета, гледам, че не губиш време и вече си намерила нов ухажор — каза Тамара Викторовна (по съвместителство нейната „любима“ бивша свекърва).
— Какво искате? — попита твърдо Виолета, гледайки право в очите ѝ.
— Едва ли съм дошла да те гледам. Дойдох при внука си.
— По това време? — с ирония попита бившата снаха.
— Какво толкова? Когато се отвори възможност, дойдох.
Виолета беше поразена от наглостта на бившата си свекърва. Толкова време не беше споменала за детето, а сега изведнъж ѝ хрумна. И то посред нощ!
Да, това наистина беше в нейния стил. Тя не мислеше за никого, освен за себе си.
— Няма да видите детето. А и да знаете, той не ви помни. Вие, Тамара Викторовна, сте му напълно чужд човек.
— Как така? Аз съм му баба! — извика бившата свекърва.
Но Виолета остана непреклонна и стоеше твърдо на позицията си.— Прекалено късно се сетихте за това. Всичко добро!
Виолета се обърна и тръгна към дома.
— Виолета, почакай! Чуй ме, моля те — каза Тамара Викторовна и се разплака.
Това накара момичето да спре и да се обърне към нея.
— Освен Костя, никой друг не ми остана. Но го осъзнах твърде късно.
— Какво се е случило? — загрижено попита Виолета.
Веднага разни мисли започнаха да нахлуват в главата ѝ, мисли, които я плашеха.
— След като се разведохте, Сергей доведе в дома си нова любима. И знаеш ли каква се оказа тя… Успя да настрои собствения ми син срещу мен. Той не само че спря да ми помага, но и повече не иска да ме вижда. Всичко харчи за тази глупачка…
В този момент Виолета изпитваше смесени чувства. От една страна, бившата ѝ свекърва получи, каквото заслужаваше. Както се казва, за каквото се бориш… От друга страна, стана ѝ жал за нея…
Така стигна до старост и остана съвсем сама, ненужна за никого…
— Добре, ще помисля — отвърна Виолета.
— Виолета, благодаря ти. И прости ми, че разруших вашия брак. Всичко ми се върна тъпкано, и чак сега осъзнах какво съм направила. Изгубих толкова добра снаха…
Да, твърде късно е да се говори за това. Нищо не може да се върне назад, а и нямаше особено желание.
Виолета осъзнаваше, че за нея е започнал нов живот, в който най-накрая тя живееше така, както искаше.
— Ще ви кажа утре какво реших. Довиждане!
С това приключи този труден разговор и този етап от живота, който най-накрая успя да освободи от мислите и сърцето си.
Автор: Елена Скворцова
