— Да, мой, конечно. Димка, познакомься, это тётя Оля.
Дима чуть расслабился и посмотрел на женщину. Она посмотрела на него с интересом, но больше никаких вопросов не задала. Точно как будто поверила тёте Зое. А может, ей не было важно, чей он на самом деле.
После магазина они пошли в парк. Дима ел мороженое, а тётя Зоя рассказывала ему, где будет его комната и что в ней специально для него купили большой стол — «как у настоящего школьника». Дима хотел возразить, что в школу ему ещё рано, но пожал плечами. Его и так всё устраивало.
Когда они пришли домой, дядя Вася только что вернулся с работы. Он ужасно устал, сразу упал в кресло. Почти каждый день так, заметил Дима.
— Устал, держите меня двое, — любил он шутить, но на этот раз не сказал ничего, только тяжело вздохнул.
— Как прошёл день, Вася? — спросила тётя Зоя, убирая продукты в холодильник.
— Как обычно, — дядя Вася развязал шнурки, снял ботинки и потянулся. — Эх, пива бы.
Дима смотрел на них со своего места на диване. В семье появились будни, и это его странно успокаивало. В его новой жизни было много непонятного, но было место и для вещей, которые чувствовались как дом. Вот этот разговор о пиве, например, или как тётя Зоя приносит дяде Васе тапки сразу после ужина.
Дима не знал, как всё сложится дальше, но с каждым днём он всё больше верил, что этот дом может стать и его домом тоже.— Мой е, чий друг да бъде.
Вътре на Дима му стана топло, сякаш беше изпил горещ чай с малиново сладко.
През есента Дима тръгна на училище и то му хареса – да учи беше интересно, макар на четене да беше малко скучновато: освен него, само Настя умееше добре да чете, и трябваше да чакат другите да научат буквите. Може би затова и се сприятелиха – учителката им даде една книга за двамата, за да не бездействат.
Макар че ги дразнеха, че са младоженци, на Дима му беше приятно да е приятел с нея. Настя беше весела, знаеше много неща и не говореше с превзет глас като другите момичета. Към зимата те вече бяха неразделни, тя често му гостуваше, а чичо му, подобно на съучениците, подигравателно я наричаше „нашата годеница“.
На самата Нова година обаче те се скараха. Всичко се случи заради Рита Иванова. В класа не я харесваха, защото Рита постоянно си човъркаше носа и ходеше в мръсни, сякаш заети от чужд, твърде големи блузи. Преди празниците чичо Вася разказал, че баща ѝ попаднал в реанимация – лично той го карал с линейка.
– По-малко трябва да се пие – каза чичо Вася, а Дима не разбра защо го каза. Но разбра, че на Рита сега ѝ е много тежко, защото той знаеше какво е да загубиш баща. Затова, когато учителката ги раздели в двойки за танца на снежинките и зайците, той доброволно предложи да бъде двойка с Рита, защото момичетата в класа бяха с една повече и никой не искаше да танцува с нея. Учителката се зарадва и каза, че Настя ще танцува с нея. А Настя го изчака след часовете и му каза, че той е предател. Оттогава тя спря да говори с него.
Всъщност, с Рита също не се сприятелиха – тя беше ужасно глупава и нямаше за какво да говорят. Но пък Дима се сприятели с момчетата – на 23 февруари учителката покани чичо му в класа, и той разказа как е спасил двама другари в армията. След това Дима стана герой за цяла седмица, всички искаха да бъдат приятели с него, само Настя минаваше с вирнат нос. Чичо Вася каза, че Дима станал истински мъж, щом вече има приятели, и ги заведе на лазертаг, което всъщност не му хареса много, но момчетата бяха във възторг. А за рождения ден чичо Вася му купи китара. И макар Дима да искаше да бъде пианист като баща си, китарата също беше нещо хубаво.
Животът постепенно се нареждаше, и той все по-рядко си спомняше за баща си, но това го караше да се чувства виновен.
През лятото чичо му си взе отпуска и заедно отидоха в селото при братовчедите му. Там чичо Вася отново се опита да го убеди да ходи за риба. Дима щеше да откаже, но случайно чу как съседът пита чичо му нещо, а той отговори:
– Аз винаги съм искал син, и щом така е станало…
И отново на Дима му стана топло отвътре, но и малко неудобно, защото ако стане син за чичо Вася, баща му сигурно ще му се разсърди, ако наистина го гледа от небето, както казва леля.
На сутринта станаха рано, още преди изгрев, взеха въдиците и тръгнаха.
Дима се отегчи още по пътя. А когато стигнаха и седнаха на брега, му стана още по-скучно – за два часа само веднъж имаше кълване, но и тогава не успя да хване рибата, и чичо му недоволно цъкна с език. Дима наистина се стараеше да се преструва, че му е интересно, но това беше най-скучното утро в живота му, затова на следващия ден отказа да отиде за риба. А чичо му се върна с пълно ведро риба и каза, че Дима е сбъркал, че не отишъл – било страхотно кълване! А Дима погледна рибите, чиито опашки още потрепваха, и изведнъж се разплака.
– Мухльо – недоволно изплю чичото, обърна се и си тръгна.
През лятото всички пораснаха, не само Дима. Настя все така го пренебрегваше, но на Дима му беше все едно.
На някои момчета вече им позволяваха да си ходят сами вкъщи, без да ги чакат родителите, и той се надяваше, че леля му също ще спре да идва за него, но тя каза, че е още малък. Дори се скараха за това с чичото – той заяви, че няма нужда да се глези с него, трябва да се расте от него мъж, а не жена, а леля отговори, че между училището и къщата има три пътя за пресичане, и многозначително погледна чичо му. Всъщност вкъщи никога не говореха за това как баща му е загинал, но всичко беше ясно.
Трябваше да чака леля си, като че ли беше първокласник. Но за много други деца също идваха майките им, включително и на Настя. Един ден той я видя със своята майка и онази неприятна жена, която разпитваше в магазина на леля му чие дете е той. Дима не искаше да подслушва нарочно, просто седеше зад ъгъла, а те си мислеха, че вече си е тръгнал.
Онази жена каза:— Това е осиновеното дете на Зойка Фролова, нали? Момчето с уплашените очи?
— Да, май е нейно. Ама той не беше ли осиновен?
— Разбира се! Срещнах я в магазина, а тя излъга, че е нейно. После мама ми каза, че това е синът на Сашка, по-малкия ѝ брат, спомняш ли си го, той учеше един клас под нас? Не знам, дали е отишъл в затвора, или просто го е изоставил. Та така, тя го е взела да го отгледа. А какво друго да направи?
След това тя се приближи до майката на Настя и започна да говори тихо и бързо, толкова тихо, че Дима не успя да чуе. Но и не искаше да слуша — ръцете му се свиха сами в юмруци, толкова му се искаше да се хвърли срещу тази ужасна жена! И може би щеше да го направи, ако в този момент леля му не се беше втурнала в училището, оглеждайки се объркано. Дима грабна раницата си и побърза да ѝ излезе насреща.
Не му се наложи дълго да гадае какво е казала неприятната жена, защото още на следващия ден Настя разпространи из целия клас, че чичо му и леля му не могат да имат деца и затова са взели да гледат този глупав Дима. Че те не го обичат, а просто са решили, че е по-добре роднина, отколкото някое съвсем чуждо дете. И че уж чичо му не е искал, но леля му го е убедила.
Дима веднага ѝ повярва. Изведнъж всичко си дойде на мястото: ето защо чичо му не беше доволен, когато той дойде да живее у тях! Нали тогава му беше казал, че винаги е мечтал за син, а Дима, глупакът, просто не го беше разбрал правилно! Не го смяташе за свой син, а просто се беше примирил, че друго няма да има, толкова беше ясно!
От този ден Дима започна умишлено да се дръпва от чичо си. Леля му го питаше каква муха го е ухапала, но Дима просто се сърдеше мълчаливо.
Един ден, когато чичо му му нареди да изнесе боклука, Дима отговори грубо:
— На теб ти трябва, ти го изнасяй!
— Не ми говори така! — извика чичо му. — Да не си посмял, иначе ще стоиш в ъгъла!
— Роди си свои деца и си ги възпитавай! — изсъска злобно Дима.
Ударът дойде рязък, главата на Дима се завъртя настрани. Болка не усети, но с изненада видя как по бялата тъкан на тениската му се разтичат алени капки. От кухнята се втурна леля му.
— Какво става тук? — попита с висок, треперещ глас.
Дима си помисли, че чичо му ще започне да го обвинява, да разказва на леля му, че сам си е виновен. Но чичо му само гледаше объркано ръцете си, сякаш не можеше да ги познае.
Леля му се втурна към него, притисна го в прегръдка, а Дима искаше да ѝ каже — не трябва, ще изцапам роклята ти, тя е толкова красива… Но думите заседнаха в гърлото му, а вместо тях се чуха предателски хлипове.
— Махай се оттук, — чу той силния глас на леля си. — Подавам молба за развод, стига вече! Приеми деца той не иска, собствен племенник не иска! Аз какво съм виновна, че не мога да имам деца? Хайде, отивай и си прави деца където искаш, а нас ни остави на мира!
Чичо му не каза нито дума. Дима само чу тежките му стъпки да се отдалечават и после звука от заключването на входната врата. Наистина си тръгна, сякаш само това чакаше — да го изгонят.
Дима си мислеше, че сега всичко ще бъде наред. Че без чичо им ще живеят спокойно. Но Дима сгреши. Защото леля му постоянно плачеше. Щом влезеше в стаята, тя набързо бършеше очите си, но той виждаше, че е плакала. А и на него самият не му беше весело.Така изминаха две седмици, които на Дима се сториха цяла вечност. Времето се точеше дори по-бавно, отколкото тогава в дома за деца. В училище той искаше да се прибере възможно най-бързо, за да се увери, че леля му вече не е тъжна и е станала същата както преди – добра и весела, с онези хитри трапчинки по бузите. Но когато се прибираше вкъщи, леля му беше замислена, с изгубен поглед и безцветен глас. Тогава Дима започваше да иска отново да е в училище, само за да не вижда това тъжно лице, от което се чувстваше виновен, защото смяташе, че всичко се е случило заради него. По-добре щеше да е, ако леля Зоя го беше оставила там, в дома за деца – от него идват само неприятности!
Имаше обаче още нещо, което с всеки изминал ден все повече разваляше настроението на Дима. Той много скучаше за своя чичо. Липсваха му шумните му разговори и звучният му смях, шегите му с леля и съвместното им гледане на телевизия вечер. Постоянно се вслушваше в звуците отвън, все очакваше, че чичото ще се върне днес, но той не идваше. Дима дори се опита да намекне на леля си, че трябва да се обади на чичо и да го покани обратно, но тя само тъжно погали косата му и каза:
— Всичко ще се оправи, малкият ми. Ще се справим и двамата.
В онзи ден в града изненадващо се върна сякаш лятото – от сутринта грееше ярко слънце, небето безгрижно синеше над главите им, дори пожълтелите листа сякаш отново се залепиха за клоните и леко позеленяха. И Дима реши да избяга от училище – изчака леля си да тръгне, помоли съученик да каже на учителката, че го боли коремът и затова си е тръгнал, а сам се запъти към улиците.
Без да подбира посока, Дима първо отиде в един двор, после в друг, все повече и повече отдалечавайки се от дома. Полюля се на люлки, порита топка с децата от детската градина, но бързо му омръзна. На друга, нова детска площадка, Дима намери необичайна люлка във формата на кош и с удоволствие се стовари в нея. Наоколо тичаха малки деца, а на една пейка седеше жена с книга, затова той се опита да познае кое от децата е нейно. В този момент към него се приближи момиченце с розова рокля, много приличащо на Настя.
— Не можеш да се люлееш тук! Ти си чужд, не си наш! – заяви тя с неприятен глас.
— Че защо да не мога! – изсумтя Дима. – Където искам, там ще се люлея!
Момиченцето започна да го бута, така че след няколко минути му се наложи да отстъпи – не може да се бие с момиче! Тръгна към пързалката, но тя тръгна след него.
— Не можеш и тук да се пързаляш, ти си чужд! – продължи да му повтаря тя.
Пренебрегвайки я, Дима се качи по високата стълба, хвърляйки раницата си долу. Но тогава неприятното момиче отвори раницата му и започна да рови вътре.
— Престани веднага! – викна Дима.
Как се подхлъзна от стълбата, Дима така и не разбра. Първоначално не усети нищо. Просто чу звук, сякаш се счупи дебел клон, и дори се опита да стане, но не успя. Жената от пейката се втурна към него, а момичето в розова рокля изкрещя. Дима погледна към лицето на непознатата жена, и точно тогава болката обхвана крака му, сякаш милион драскотини бяха залети с йод.
— Не мърдай! – каза жената, придържайки го за рамото. – И не гледай към крака си, не гледай!
Тя беше бледа, тази жена.
— Сега ще се обадя на линейка – промълви тя. – Трябва ти линейка, веднага. Или по-добре да се обадя на майка ти? Къде е майка ти, близо ли е? Имаш ли телефон?
Около Дима вече се беше събрала тълпа, съставена основно от деца. Той рязко си пое въздух и с пресипнал глас каза:
— По-добре се обадете на татко… Той работи в линейката…
Чичо Вася дойде бързо, по-бързо дори от повиканата линейка. Той разтласка събралите се наоколо деца, обгледа Дима и спря погледа си на крака, към който Дима така и не се осмели да погледне – не защото послуша непознатата жена, а защото просто не можеше да помръдне: всеки опит за движение караше болката да става непоносима, чак не можеше да диша.— Скъпо мое… Боли ли те? Издръж малко, аз сега, издръж…
Жената, която през цялото това време държеше ръката му, проговори:
— Ти ли си бащата? Е, най-накрая! Така се изплаших, ужас някакъв! Ето, линейката идва – исках да я извикам, но той каза, че по-добре да се обадим на татко…
Димитър сякаш беше полят с вряла вода и притвори очи: сега чичо му ще каже, че не е никакъв татко, и ще пита само защо Димитър въобще е казал това! Но тогава грубата чичова ръка стисна неговата, а самият чичо каза:
— Благодаря, всичко е нормално, аз я извиках – работя на линейка, помолих да дойдат по-бързо – и после добави, вече обръщайки се към Димитър:
— Е, как си?
Димитър бавно издиша, вдигна очи към него и тихо каза:
— Добре съм.
По-късно, когато му направиха операция (оказало се, че е сложен счупване и без операция не може да се мине), и когато лежеше в стаята заедно с още две момчета, а леля му седеше на стола до него и постоянно подсушаваше очите си с хартиена салфетка, чичо, който несигурно стоеше до вратата, попита:
— Може би искаш нещо? Какво да ти донеса? Книга може би? Аз, всъщност, не разбирам нищо от тях, но ако кажеш коя, ще я купя.
Димитър погледна леля си, после гипсирания си крак и тихо каза:
— Искам да се върнеш вкъщи.
Чичо мигаше бързо и уплашено, а леля закри лицето си с ръце и се разплака силно.
— Да, разбира се, Дими, аз…
Чичото поклати глава, а Димитър му направи ясен намек с очите си към леля. Той веднага разбра – приближи се до нея, падна на колене и я прегърна.
— Хайде, успокой се – промърмори той. – Детето върви към оправяне, всичко е наред.
И с другата ръка потупа Димитър по рамото. А Димитър стисна очи, за да не видят сълзите му, и си каза, че щом оздравее кракът му, ще отиде с чичо на риболов. Може би това не е чак толкова скучно занимание…
