– Благодаря ви, мили деца, развалихте празника!
– Никой не ти го е развалял, сама си го направи!
– Разбира се! Винаги съм виновна за всичко! Не, мили мои, вие ме изхвърлихте от живота си като улично коте. Е, благодаря и за това…
– Мамо! Стига!
Но Людмила Петровна не изчака да чуе какво още могат да кажат децата й и просто изключи видеовръзката. Какво да се прави, явно ще трябва да посреща Нова година сама…
***
Людмила Петровна винаги обожаваше празниците. Някога работеше като организатор в Дома на културата и като магьосница успяваше да прави великолепни събития дори през гладните 90-те години. После смени професията си, но страстта й към празниците остана. Всички домашни събирания бяха на високо ниво – от украсата и ястията до развлеченията за гостите. Приятелите й постоянно я канеха да води тържества, а тя винаги приемаше с радост. Но най-добрите идеи пазеше за своето семейство.
– Така, Барсик, сега ще извадим елхата от килера и ще я украсим – каза Людмила Петровна, обръщайки се към раираната котка.
– Мяу! – сякаш разбирайки всичко, отговори той.
– Само гледай, да не ядеш гирляндите… Казах ти да не ги ядеш! – засмя се тя и взе „ледените късчета“ от лапите му.
Людмила Петровна извади старата изкуствена елха, украси я с гирлянда и отвори кутията с играчки.
– Това топче ми го подари моят покоен съпруг. Виждаш ли, е във формата на сърце. Спомням си как тогава каза, че е вложил цялата си любов в тази играчка.
В ръцете на възрастната жена имаше червено стъклено сърце – леко неравно, но уникално, защото неговият създател беше познат стъклар, който помогна на съпруга й да направи специален подарък.
– А тези две играчки са от Антон и Олга. Бяха ги шили сами в училище. Гледай, Барсик, шевовете са накривени. Но дори така – за мен са най-скъпи.
Барсик, лишен от гирляндата, седеше под елхата и обидено ближеше козината си. Явно котката не се вълнуваше от коледната украса. Тя се подготвяше за гостите – децата на Антон, които винаги й даваха парченце колбас от празничната трапеза.
– А ето, виж, тези стъклени ледени висулки ги купихме с майка ми някога.
Людмила Петровна се усмихна мечтателно – вдругиден децата ще дойдат, и пак ще е шумно и весело в малкия й апартамент. Тя знаеше как да създава празнична атмосфера!
Веселата мелодия на телефонния звън я върна от мечтите в реалността. Обаждаше се дъщеря й, Олга.
– Мамче, извини ме, но със Стас няма да успеем да дойдем. Знаеш как е – вчера се нанесохме в новото жилище! Стас предлага да посрещнем първата ни Нова година сами…
– Олга, ще имате много време за празнувания само двамата! Стас вече е част от нашето семейство, значи ще празнуваме всички заедно!
– Не можем, наистина. У нас е пълен хаос, а и аз съм затрупана с работа. Не знам дали ще успеем изобщо.
– Дъще, все пак ви чакам за празника. Ще приготвя всички ваши любими ястия.
– Ах, не обещавам, мамо. Ще опитам да убедя Стас, стига да не се случи нещо непредвидено. Ти знаеш колко обичам нашите празници!
Людмила Петровна се усмихна тъжно. Ако Олга казва „ще опитам“, това значи, че обстоятелствата не са на нейна страна. Но Людмила също така знаеше, че за дъщеря й семейните традиции не са просто празни думи.
Докато размишляваше какъв подарък да приготви за новия си зет Стас, телефонът звънна отново – този път беше Антон, нейният най-голям син.
– Мамо, здравей. За Нова година не ни чакай. Аз работя до късно на 31-ви, а Ирина е заета почти целия ден. И на двама ни ще ни се наложи да сме на линия в празничната нощ – няма как да дойдем.
– Антоша, как така няма да дойдете?
– Така е, мамо, работа…– А какво ще кажеш за внуците? И тях ли искаш да лишиш от празника?
– Какво значи „да лишиш“? Ще им пуснем анимации, ще се поздравим с газирано детско шампанско под звъна на часовника – и в леглото.
– Е, това пък какъв празник е!
– Най-обикновен, така празнуват всички. Хайде, довиждане, имам работа. Ще дойдем на 1 януари, така че салатите ти няма да се изгубят.
Людмила Петровна едва отвори уста, за да възрази, когато на линията вече се чуваха кратки сигнали.
– Виж, Барсик, как стават нещата – разстроена, Людмила се обърна към котарака, за да сподели с него тъгата си. Но мустакатият и райетен Барсик вдигна опашка и с важно поклащане се отправи към кухнята. След няколко секунди се чу призивно „Мя-а-а!“
– Какво, мохнатко, пак ли ти се яде? Ех ти – произнесе тъжно Людмила Петровна.
В този момент се почука на вратата.
– Кого ли пък дяволът донесе?
Настроението на домакинята беше ужасно, а най-малко й се искаше сега да види съседката Зоя Павловна. Но незваната гостенка се оказа именно тя.
– Ох, Людочка, украсяваш елхата? – възкликна Зоя Павловна. – Помня, помня как намерихме тези ледени висулки в магазина с твоята майка! Аз ги купих веднага, а тя после дойде с теб да вземете и вие.
– Да, тези висулки ми остават скъпи и до днес. Вече семейна традиция е да ги слагаме на елхата.
– А децата ще дойдат ли?
– Не. Тъкмо звъняха и двамата – не могат.
– Как да не могат! – изсумтя Зоя Павловна. – Сигурно ще ходят да се забавляват, затова и не идват при майка си.
– Може би, – отговори тъжно Людмила Петровна. – Но те вече са възрастни хора, със свои животи и свои семейства.
– Хайде, недей да се тъжиш. Няма да останеш сама – ще дойда при теб да празнуваме! Ще извадим онзи твой специален празничен самовар, ще направим пироги…
– Не, извинявай. Нова година е семеен празник. А ти все пак не си ми семейство, а съседка.
– Е, какво говориш, Людочка? – Зоя Павловна се засегна. – Аз те помня още като малка, а с майка ти бяхме приятелки. Но добре, празнувай сама.
– Не се обиждай, Зоя, хайде утре да отидем на пазара, да купим подаръци за всички.
– Ето това вече е предложение, Людочка!
***
Пазарът в търговския център се организираше вече няколко години и безспорно беше едно от най-пъстрите празнични събития на годината.
– Какво искаш да подариш на внуците?
Зоя Павловна въртеше в ръцете си някакви плюшени чудовища, които беше харесала за своите правнуци.
– Е, със сигурност не тези страшилища, – засмя се Людмила. – Нова година е добър, чудесен и магически празник.
– Разбира се, тези чудовища също са магически. В полунощ те се превръщат…
– … В тиква! – завърши изречението й Людмила, и двете се разсмяха.
– Обожавам тази приказка, хайде да заведем внуците на спектакъла? – предложи Зоя Павловна.Людмила Петровна не успя да отговори, защото някъде зад гърба си чу познат до болка глас – гласа на майка си, която отдавна не беше сред живите.
– Да, скъпи, купувай билетите за „Лешникотрошачката“… Та какво, гледали сме го?… Не, мили мой, това е семейна традиция: да посрещаме Нова година с „Лешникотрошачката“!
– Мамо?!
Людмила Петровна се обърна към гласа и хвана сърцето си. Тя изумено гледаше жената, а тя – нея. Непознатата беше удивително подобна на майката на Людмила, само много по-млада и с различен цвят на косата.
– Госпожо, лошо ли ви е?
– Не, просто… толкова приличате на майка ми, когато беше млада, а и гласът ви е същият.
– Наистина ли?
– Да… Тя също обичаше да говори за традициите и колко е важно да ги пазим.
– Ах, говорите за „Лешникотрошачката“! – засмя се непознатата. – Да, ние имахме традиция с родителите ми: всяка Нова година прекарвахме с тази приказка. И задължително печахме бадемови сладки.
– А съпругът ви не спазва ли традициите?
– Не, но ще го науча да обича „Лешникотрошачката“! – младата версия на майката на Людмила Петровна се разсмя. – През януари ще отидем на ретро-прожекцията на първия съветски анимационен филм за Лешникотрошачката и Краля на мишките. Новата година ще посрещнем у дома, ще дойдат родителите ни, ще бъде весело! А вие?
– Моите деца тази година решиха да ме оставят сама – с тъга отговори Людмила Петровна на оживената непозната.
– Жалко… Ами, аз ще ви дам адреса си, и ако ви стане тъжно, елате у нас! Новата година е семеен празник, така че ви давам своята покана да празнувате с моето семейство!
Непознатата отново се засмя и бързо-бързо написа на листче адрес и телефон, след което също толкова бързо се отдалечи.
– Значи така! Ще празнуваш с непознати – пошегува се усмихната Зоя Павловна с Людмила.
– Не, ще си остана вкъщи. Сигурна съм, че децата в последния момент ще променят решението си и ще дойдат. Ще им се обадя отново, ще направя групово обаждане в семейния ни чат, ще обсъдим всичко… Сега аз съм пазител на семейните традиции. Когато аз вече няма да съм тук, те ще ги забравят. А без тези традиции и няма семейство…
– Слушай, Людмила, не се заблуждавай за децата. Наскоро правилно каза: пораснаха, всеки има своя живот. Олга току-що се омъжи, Антон има нова работа. И тях можеш да разбереш. Нямат време за елхички и зайчета. А още по-малко за традиции. Светът се промени, примири се с това.
– Е, тогава ще поканя теб и съседите на чай – тъгата още повече нахлуваше в сърцето на Людмила Петровна.
***
Вечерта Людмила Петровна наистина се обади на сина и дъщеря си. И веднага се сблъска с откровено недоволство.
– Мамо, защо звъниш без причина?! Имам ужасно много работа, не ми стига времето да завърша проектите, а утре пак цял ден ще работя. А сега и ти с този празник.
– Антон, но това е празник! Винаги сме го празнували заедно. Да, последните две години бяха изключение, но сега няма нищо, което да ни попречи!
– О, има! – раздразнено каза синът.
– Антон, защо говориш така с мама? – възмутеният глас на Олга буквално звънна. Та ние наистина винаги сме празнували заедно, племенниците обожават бабините празници, пък и жена ти Ирина винаги казваше, че няма по-добро място за празнуване!
– Това беше преди!
– Та преди съвсем скоро! Помниш ли как винаги канехме и приятели за Нова година, и твоята Ирина първо се влюби в нашите празници, а после чак в теб!
– Е, и какво! Просто не можем – и толкова. Да не мислиш, че ти ще отидеш при майка?!
– Аз? Да, мислех да отида. Но имаме преместване, така че няма да стане – гласът на Олга звучеше несигурно, сякаш прикриваше лъжа.
– Значи ти можеш да останеш, а аз трябва да отида? И всичко това заради някакви семейни традиции?– Да, исках да кажа… – започна Оля.
– Благодаря ви, мили деца, провалихте празника – прекъсна караницата Людмила Петровна.
– Никой не ти е развалял празника, сама си го направи! – недоволно изръмжа Антон.
– Разбира се! Всичко е моя вина! Не, мили мои, вие ме изритахте от живота си като някое улично коте. Ех, благодаря ви и за това…
– Мамо! Престани!
Но Людмила Петровна не пожела да чуе какво още имат да кажат децата ѝ и просто изключи видеовръзката. Изглежда, че Нова година ще посрещне сама…
– Аз съм виновна за всичко… Измислих си семейни ценности и традиции, притисках децата… А трябваше просто да оставя нещата така…
Барсик се приближи до стопанката си, потърка се в краката ѝ, след което вдигна муцунка нагоре. Като че казваше: „Погали ме, стопанке, виждаш ли, че всичко ще се оправи.“
***
Сутринта на 31 декември беше мрачна и сива. Людмила Петровна се събуди от виенето на вихрушката навън и почукването на снежинки по стъклото. Съседната къща, на разстояние от едва 30 метра, едва се виждаше.
– Нищо не се вижда – последната надежда на Людмила Петровна, че децата ще дойдат, се топеше пред очите ѝ.
На обяд стана още по-зле: вятърът утихна, но снеговалежът не преставаше. Децата в двора правеха снежни човеци и строяха крепости, докато родителите им режеха салати. Общинските работници, проклинайки зимата, се опитваха да разчистят пътищата. Това помагаше само за няколко часа, защото снегът не мислеше да спира.
– Людочка, защо си толкова тъжна! Все пак е празник! Хайде да приготвим вечеря!
– Няма смисъл. Ще ми стигнат малко салата и запечено пиле – това е работа за няколко часа, най-много. А и нямам настроение.
– Хайде, не се унивай, ще дойда при теб вечерта с пайове и салата, ще извикаме и Маря от третия етаж – нейните деца няма да могат да долетят, всички полети са отменени. Ще посрещнем празника тримата, готви конкурси!
– Извинявай, Зоя Павловна. Нямам настроение. Ще изчакам да отброят часовете – и ще си легна.
Но надеждата, макар и слаба, все пак се таеше в душата на Людмила Петровна. Тя запече пиле, направи традиционната салата „под шуба“ и зимна салата, дори приготви рулца – които снаха ѝ Ирина толкова обича. И, разбира се, направи десерт.
Към пет часа снеговалежът се засили още повече. Коли буксуваха, опитвайки се да излязат от двора, а някои дори трябваше да бъдат избутани.
– Хайде, няма да дойдат децата – Людмила Петровна дори не покри празничната маса и не запали гирляндите.
Вместо това включи телевизора и започна да гледа „Ирония на съдбата“. На екрана Иполит разсъждаваше каква гадост е желираната риба и се радваше на топлата вода в душа; приятелките пееха за вагончето, което ще тръгне, а Надя и Женя се гледаха влюбено. И тогава прозвуча звънецът на домофона.
– Вероятно някой е сбъркал адреса. Аз никого не чакам.
Людмила Петровна погледна тъжно към Барсик, но той изведнъж се раздвижи и хукна към вратата.
– Мамо, мамо, ние сме! Отвори бързо, ще ни отвее вятърът! – Оля държеше в ръце жива елхичка, а Стас – пакети.
Дъщеря ѝ и зет ѝ влязоха в апартамента – целите покрити със сняг, с румени лица.
– Представяш ли си, такситата не вървят, градският транспорт е спрян. Приятели ни докараха, но не точно до вкъщи – припряно говореше Оля, докато сваляше пухенката си.
– Да, да, трябваше да се пробиваме през преспите още километър и половина. Жалко, че нямахме ски – засмя се Стас.
– Мамо, донесохме ти жива елха. Така че махни изкуствената, нека да е както беше в детството – истинско, живо.
– Ах, дъще, толкова се радвам, че дойдохте!
– Людмила Петровна, не е редно родителите да остават сами. При моите родители ще бъдат по-малките ми сестри с техните семейства, затова дойдохме при вас – Стас прегърна тъщата.– Да, решихме, че редът вкъщи може да почака. А и ще е приятно да се върнем в нов дом на първия ден от новата година.
– Е, това е чудесно! – усмихна се Людмила Петровна.
Тя започна да слага масата. Дъщерята също беше донесла салати и мезета, така че ги очакваше празничен пир.
На вратата надникна Зоя Павловна.
– О, виждам, че ти се върнаха! Е, няма да ви пречим, Нова година е семеен празник! С Маруся ще намина след малко.
– Моля те, лельо Зоя, ела непременно! – Оля беше доволна дори от мърморещата съседка.
– Хайде на масата, остават само половин час, – предложи Людмила Петровна, канейки дъщеря си и зет си.
Но те едва успяха да сложат салата в чиниите си, когато звънна домофонът. Оля отиде да отвори вратата. След минута вътре влязоха четири „снежни човеци“: Антон, Ирина и двете им деца.
– Мамче, може ли да се стоплим? – пошегува се синът.
– Вие все пак дойдохте ли? – не вярваше на очите си Людмила Петровна.
– Както виждаш, мамо, – прегърна я Антон. – Извинявай, че бях така рязък последния път, когато говорихме.
– И ти ме извини.
– Аз нямам за какво да те прощавам. Забравих, че работа мога да намеря нова, но друга майка няма да имам.
– А пък при вас винаги има най-добрите празници, – прегърна свекървата Ирина. – Но този път имам готов конкурс за вас! А сега ще помогна с масата.
Оля и Ирина шушукаха нещо в кухнята, а Людмила Петровна прибираше тортата в хладилника, когато в дневната, където стоеше елхата, се чу странен шум.
– Деца! Ех, че работа! – измърмори Антон.
– Ама не сме ние, всичко е заради Барсик! – оправдаха се децата.
Котката явно искала да си поиграе, но вместо да го прави сама, провокирала внуците на „гоненица с гирлянди“. В крайна сметка елхата паднала, повалена от стремителния бяг на децата и котарака. Пластмасовата звезда, която 45 години украсявала върха на всяка новогодишна елха, паднала и се счупила.
– Мамо, не се тревожи, ще оправим всичко.
Антон и Стас бързо оцениха щетите и след няколко минути върнаха поправената звезда обратно на мястото ѝ.
– Деца, гордея се с вас!
– Мамо, тази звезда сякаш е като нашето семейство – случи се неприятност, и ние почти се разпаднахме, – каза Оля неочаквано. – Всеки от нас трябваше да намери смелост да признае грешките си.
– Да, мамо, благодаря ти, че ни прости, след всичко казано, – изчерви се Антон.
– Мили мои, ние сме семейство. Най-важното, което можем да дадем един на друг, е шанс за разбиране и прошка, безгранична любов и вяра един в друг.
– И новогодишна приказка, – усмихна се Стас. – Оля ми разказваше, че на Нова година винаги правите театрални представления, разходки до хълма, конкурси…
– Разбира се, това е нашата семейна традиция! – заблестя Людмила Петровна. – Утре задължително ще измислим нещо, нали?
– Да!
С последния удар на часовника всички си пожелаха едно и също: да бъде добре в тяхното семейство.
