„Остави го в дом за деца, иначе никога няма да си уредиш личния живот!“

— Изобщо нямаш съвест! – обвиняваше Алиса възрастна дама, която нарочно се появи на работното ѝ място. – Изобщо ли не те е срам? Теб отгледаха, обуваха, обличаха, а ти така благодариш на родителите си?

— Не съм искала да ме раждат, ако трябва да знаете – отвърна студено Алиса, без да обръща внимание на укорителните погледи на колегите си, които наблюдаваха сцената от самото начало. – И да, ако са искали да си възпитат подкрепа за старините, е трябвало да се държат като хора! Любов Павловна, прекратете този цирк! Ако някой знае цялата история, с всички детайли, това сте точно вие! Та нали именно вие съветвахте майка ми и подкрепяхте отвратителното ѝ поведение.

— Тя се държеше напълно правилно! – възмути се моментално жената. – Антония е права, ти отвръщаш на доброто със зло! И после дъщеря се наричаш! Безсрамница! – и, явно играейки на публиката, продължи, обръщайки се към колегите: — А знаете ли, че родителите на Алиса имат остра нужда от помощ? И двамата са пенсионери с куп хронични заболявания. А тя дори не си прави труда да ги посети, камо ли да им помогне финансово!

— Това ли са онези родители, които упрекваха родния си внук за парче хляб?

— Това ли са онези родители, които упрекваха родния си внук за парче хляб?

Неочаквано в кабинета влезе представителен мъж в строг костюм. Очевидно беше недоволен от случващото се — бездействащите служители, които с интерес наблюдаваха „спектакъла“, бяха наградени със строго изражение, и всички веднага се суетиха и върнаха към работата си.

Алиса тихо се усмихна. Е, Виктор Михайлович беше строг, но справедлив шеф. Именно той ѝ помогна в трудната ситуация, когато тя, в отчаянието си, почти бе готова да сложи край на всичко.— Вие нищо не знаете – Любов Павловна награди мъжа с презрителен поглед. – Наслушали сте се на приказки от тази неблагодарна девойка и осъждате най-благородните хора! Да каже „благодаря“, че изобщо я приеха с това… момче.

Жената явно искаше да каже нещо друго, но, прихванала гневния поглед на Виктор, навреме прехапа езика си. Макар че… защо да се сдържа? На това дете му е мястото в сиропиталище, а не в прилично семейство! С такова наследство!

— Да повикам охрана или сами ще ни напуснете? – мъжът се надвеси заплашително над притихналата посетителка. С крехкото момиче е толкова смела, нали знае, че Алиса ще мълчи и ще слуша.

— Ще си тръгна – гордо вдигна глава Любов. – Но предупреждавам, ако Алиса сама не започне да помага на родителите си, те ще я подадат на съд! И така или иначе ще ѝ се наложи да плаща!

— Ще си тръгна – гордо вдигна глава Любов. – Но предупреждавам, ако Алиса сама не започне да помага на родителите си, те ще я подадат на съд! И така или иначе ще ѝ се наложи да плаща!

— Вратата е там – Виктор кимна към себе си зад гърба. – А относно думите ви… Ще предоставя на Алиса нашия адвокат, а той е отличен! Да видим кой ще спечели!

— Благодаря, Виктор Михайлович – каза Алиса, щом вратата зад бившата ѝ съседка се затвори. – Вече не знаех как да се отърва от нея! Мама, като разбра, че няма да получи нищо от мен, веднага хукна за помощ към приятелката си. Любов Павловна е напориста жена, до ужас настоятелна. Вече три седмици не ме оставя намира, дебне Илюша пред къщата! Направо да викнеш полиция!

— Ще видим какво може да се направи – усмихна се кратко мъжът и, забелязвайки любопитните погледи, строго заяви: – работният ден е в разгара си. Нямате ли работа? Бързо ще ви намеря.Стройният хор от гласове увери началника, че всички буквално са затрупани с работа, но щом мъжът излезе, колегите моментално вдигнаха глави от клавиатурите и като по команда впериха погледи в Алиса.

– Любопитната Варвара си изпросила беля, – с подигравателен тон произнесе едно от момичетата. После тежко въздъхна и реши да сподели своята история. Познавайки колегите си, беше по-добре сама да разкаже всичко, отколкото да тръгнат слухове, от които свят ще ти се завие. – Добре, слушайте! Но! Моля ви, не коментирайте живота ми с никого.

Алиса гледаше объркано през мръсното стъкло на маршрутното такси, като здраво държеше петгодишния си син в прегръдките си. Нейният съпруг, нейният любим мъж, го бяха осъдили. За цели петнадесет години! И макар че Алиса знаеше, че той наистина заслужаваше тази присъда (беше на съдебното заседание, доказателствата бяха повече от убедителни!), тя все пак се опитваше да оправдае действията му. Поне пред самата себе си! Но ако трябва да е честна, не ѝ се получаваше никак добре.

Най-големият проблем беше, че сега Алиса и синът ѝ буквално нямаха къде да живеят.

Най-големият проблем беше, че сега Алиса и синът ѝ буквално нямаха къде да живеят.

Роднините на съпруга ѝ ги изгониха от апартамента, обвинявайки Алиса, че именно тя е довела мъжа си до тази ужасна участ. Казваха, че тя постоянно се е оплаквала, че в семейството няма пари, и ето, Артьом затова извършил престъплението.

Обвиненията бяха несправедливи! Тя не знаеше нищо! А както се оказа, мъжът ѝ още преди сватбата имал някои проблеми със закона, които обаче тогава успели да прикрият.

А сега законът го застигна. И делото е с такъв… неприятен характер. Майка ѝ веднага щом научи, започна да настоява да се разведе незабавно, за да не позори семейството. И само при такова положение тя се съгласи да приюти дъщеря си и внука.— Момчето расте копие на баща си – мърмореше Антонина, като гледаше с неприязън кротко играещия Илия. – Сигурно и той ще стане престъпник! Остави го в сиропиталище, иначе никога няма да оправиш личния си живот! Нито един нормален мъж няма да те приеме с такова бреме! А аз няма да позволя да ми висиш на врата!

— Никъде няма да дам Илюша! – веднага се ядоса момичето. – Това е моят любим син и той не е виновен, че баща му се оказа на едно „не толкова отдалечено място“! Той е просто дете! И не възнамерявам – Алиса се намръщи на израза – да ти висим на врата! Ще събера за първоначалната вноска и веднага ще си тръгна. Понеси се малко.

— Малко? Колко е това? Няколко години? – Антонина се засмя подигравателно. – Прави каквото искаш. Само ти казвам, че това дете не го смятам за внук и няма да го гледам. Ще бъда милостива да не го забелязвам, но това е всичко. Готви му отделно, с нас на масата няма да седне!

И жената удържа на думата си. Тя старателно „не забелязваше“ Илия. Веднъж Алиса изскочи до аптеката за половин час, оставяйки момчето вкъщи, защото не се чувстваше добре. Когато се върна, завари сина си разплакан в леглото. Оказа се, че той много ожаднял и отишъл при баба си, за да я помоли да му налее топла вода, но тя го отблъснала и му заповядала да се върне в стаята си и да не ѝ се мярка пред очите. Чаша вода! Антонина съжали ЧАША вода!

За храната да не говорим. На момчето дори му беше забранено да отваря хладилника!

— Там за теб няма нищо – смееше се жената, докато ядеше торта пред очите на момчето. – Нека баща ти те храни. Ах, забравих, той е зад решетките!

— Там за теб няма нищо – смееше се жената, докато ядеше торта пред очите на момчето. – Нека баща ти те храни. Ах, забравих, той е зад решетките!

Та така ли се отнася човек с малко дете! Илия не разбираше с какво е обидил баба си и защо тя го мразеше толкова. А Алиса беше безсилна. Стигна се дотам, че тя купи малък хладилник и го постави в тяхната стая, само и само да не „изяждат“ нищо от останалите.​​Майката непрекъснато настояваше детето на този „престъпник“ да напусне апартамента ѝ. И не я интересуваше къде трябваше то да отиде. За жената идеалният вариант щеше да бъде дом за сираци, за което тя изобщо не се притесняваше да говори. Особено обичаше да го изтъква в присъствието на самото дете.​

Алиса беше напълно отчаяна. Всеки ден слушаше претенциите на майка си, но нищо не можеше да направи! Да наеме апартамент в техния град беше огромен разход, а за стая в общежитие тя самата не би се преместила. Беше ходила там и видя какви „чудесни“ съседи имаше. Вечно пияни, вечно крещящи…​

Ако беше сама, Алиса може би щеше да се махне, но детето си там нямаше как да заведе!​

Ако беше сама, Алиса може би щеше да се махне, но детето си там нямаше как да заведе!​

Един ден тя трябваше да остане по-дълго на работа. Помоли позната да вземе сина ѝ от градината и да го доведе направо в офиса, тъй като нямаше желание малкият да остава сам с „любящата баба.“ И точно тогава в кабинета влезе шефът ѝ…​

В началото Алиса се ужаси – не можеше да си позволи да загуби работата си! А половин час по-късно вече плачеше от радост, защото Виктор Михайлович ѝ предложи да се премести в апартамент, собственост на компанията. И ѝ обеща да ѝ помогне с ипотеката…​

– Оттогава минаха пет години – завърши разказа си Алиса. – Майка ми така и не прие Иля, тя просто го ненавижда. Една година, която прекарахме заедно с нея, се влачеше като цяла вечност. Така че сега нека не очаква помощ от мен…​​​

Дереккөз