„Защо се оплакваш, тичащ като някаква баба?!“

Борис внимателно затвори вратата зад себе си, остави раницата с лаптопа на пода и свали якето си.

В апартамента беше подозрително тихо.

– Юлия! Юлия, вкъщи ли си? – попита мъжът. – Прибрах се, Юлия.

Той се заслуша. Нито звук, нито шумолене. Нищо. Все едно целият апартамент беше застинал.

Боря огледа антрето. Може би се беше объркал? Да не би да е влязъл в грешния апартамент? С тази работа накрая съвсем ще си изгуби ума! Шефовете само натискат – изпълнявай плана, казват! HR-ът също, съкращавай персонала, защо чакаш! Клиентите също не оставят на спокойствие… А той, Боря, е сам! Сам се бори с всички тях!

Не, явно това наистина беше домът му. Ето, на рафта стои Юлиината шапка, а на закачалката виси палтото ѝ, онова, което миналата година тъстът донесе от Турция.

– Юлия, нали се прибрах! – Боря тръгна по коридора към хола.

Там, на дивана, Юлия лежеше с кръгчета от краставица върху очите, облечена в халат с яркочервен лак на ноктите. Изглеждаше, че спи. На закачалка, прикрепена към шкафа, висеше красиво червено рокля с пайети на корсажа и лента около талията. На пода под нея бяха поставени елегантни черни обувки на високи токчета.

Борис се намръщи. Защо всичко това? Някъде ли ще ходят? Да не би пак да е забравил нещо? В ума му изплува образ на календара, на който бяха отбелязани всички важни семейни дати: сватбата, рождените дни на тъщата и тъста, денят на първата им среща, първата целувка, Нова година, разбира се… Как може да забрави Нова година?! Не, това не беше.

– Юлия, случило ли се е нещо? – попита той, като я разтърси леко за рамото. – Какво си легнала така?

Тя рязко си пое дъх, сякаш се издигаше от водовъртеж, седна. Краставиците паднаха върху халата, Юлия бързо ги вдигна, пъхна ги в устата си, присви очи, после погледна часовника и изведнъж стана, ужасено.

– Боже мой! Приспала съм се! Каква глупачка! Боря! Боренька – хвърли се тя към него. – Веднага ставам! Излез за десет минути, става ли? Не, десет няма да стигнат, дай петнадесет. Моля те! Боря, върви! – затръшка тя, обърна го към вратата и го побутна. – Хайде, върви!

– Юлия, аз току-що се прибрах. Уморен съм и… – измърмори Борис.

– Именно защото си уморен и се прибра – излез. Просто ми повярвай. Казах, излез – изсъска тя през зъби.

Намръщен, Боря взе от вазичката, която винаги стоеше на масата, един бонбон с ярък, шарен станиол, сви рамене и тръгна към антрето.

– Якето да взема ли? – промърмори той, отваряйки входната врата.

– Разбира се, вземи! И си сложи обувките. Боря, защо се моташ толкова?

Юлия очевидно беше нервна. „Да не би да е полудяла?..“ – помисли си Борис тъжно. – „Казват, че напоследък „Алцхаймер“ поразява и млади хора…“

– Добре, тръгвам, излизам! Ще стоя на стълбите. Ще пуша – каза той.

– Чудесно! – Юлия затвори вратата след него. – Ще свърша бързо.

От апартамента се чуха някакви шумове, сякаш разлепяха картонени кутии със скоч, а после се разнесе приятен аромат от кухнята.

– Нещо не е наред! – мислеше си Боря, преглъщаше слюнки и пушеше.— Нещо не е наред! — мислеше си Боря, преглъщаше слюнки и пушеше.

В входа влезе съседът, Петър Петрович.

— Боря, защо се мотаеш тук? Дай и аз да изпуша една с теб. Какво време, а! — изпуфтя чичо Петър, изтръска снега от ушанката си и затропа с тежките си ботуши. — Зима, селянинът в радост… — започна той, но млъкна. Боря сякаш дремеше, подпрян на ъгъла.

— От работа ли? — загрижено попита съседът.

— Не-е-е — проточи Борис, бавно издиша дима, гледайки как в студения вход той се вие като змия нагоре. — Бях при сестра ми, трябвало да помогна с едно-друго там.

— При Маргарита ли? Силна жена е тя, — кимна чичо Петър.

— Нормална е. Просто наскоро се разведе, няма кой да ѝ помага вкъщи, та от време на време аз ходя. Но тя все: „Бу-бу-бу, бу-бу-бу…“, мозъка ми с чаена лъжичка изяде… — махна с ръка Борис. — А сега и Юлка нещо замисли, каза да чакам. Както и да е. А ти как си? Как е Антонина Игоревна?

— Добре. Търпи ме, нищожника такъв, понякога даже ме хвали, — усмихна се Петър Петрович. — Бяхме при децата, бабувахме на внучетата. Добре, с една дума.

— Ами, хубаво — кисело отвърна Борис. Тъкмо искаше да каже още нещо, когато от неговата врата излезе Юля — нагласена, облечена в онази рокля, с високи токчета, прическа като за бала или наградите „Тефи“, злато на ушите, шията, ръцете.

— Боренчик! — възхитено извика тя, вдигна вежди и удари лекичко с ръце. — Дойде, миличък? Какво стоиш така?! Влизай, влизай, скъпи, уморен си, измъчил си се! Ела, ела! — тя хвана мъжа си за врата, започна нежно да го гали по главата, разрошваше му косата, махаше шала от врата му. — Ще ти помогна, хайде, куртката, шапката, шала… — не спираше Юлка.

Смаяният Боря я прегърна несръчно, а чичо Петър се закашля — такава хубава бе Юля.

— Добър вечер, чичо Петре, — прошепна Юлка, като вече буташе Борис в апартамента. — Предайте благодарности на съпругата си. Ще върна съдовете по-късно.

— А-а-а… — объркано кимна Петър Петрович.

Боря се разсъбличаше бавно. „Ципът“ на якето заяде, той дърпаше езичето, потеше се и гледаше изненадано жена си. А тя грабна поднос от масата и тържествено застана пред него.

Чичо Петър, виждайки тази сцена, замръзна на място. Но Юля хлопна вратата и на него не му остана нищо друго освен да отиде при Антонина…

— Хляб и сол, любим мой мъж! Отпий една чашка за отмора, хапни каквото Господ ни е дал! — подаде Юля подноса напред. На него имаше чашка, пълна догоре, сланина, черен хляб — любимият на Боря бородински, маринован лук, резенчета кисела краставичка. — Е, какво чакаш?! Вземи напитката, не се дърпай!

— Юлче, какво правиш? — заекна Боря. „Ципът“ се счупи напълно, затова той съблече якето през главата, изпсува, наведе се да разкопчае обувките си, но Юля веднага се хвърли да му ги събуе.

— Ето ти пантофите, на радиатора ги държах, за да ти стоплят крачетата, измръзнали в нашата бърза машина. Ето така. Обувките после ще изтъркам, сега тук ще ги сложа да съхнат. Хайде в кухнята, соколе мой! Ще те гощавам.

Юля се поклони чак до пода, ръката ѝ изтри паркета, толкова ниско се сниши. Боря искаше нещо да попита, но тя не му даваше и дума да каже.

— Така… Сядай. Аха! Ръцете! Трябва да си измиеш ръцете! Ето леген, ето кърпа от моето неблагодарно рамо. Ох, колко те обичам, Боренчик, толкова те обичам, готова съм да падна на колене. Ще ми позволиш ли? Да падна ли? — Юлка го погледна с умоляващи очи. А той така и не можа да разбере какво иска тя: позволение да тупне на кухненския под с коленете си или пък да ѝ забрани това.

— Недей на колене, — прошепна той най-накрая.

— Добре. Тогава започваме вечерята. Първо салатка. Опитай я, много е вкусна. Ето, ще я сложа в чинийката със златен кант! — Юлка тропна върху „взета назаем“ от леля Тоня чиния немного „Оливие“. — И, разбира се, водчица. Държах я на студено, както обичаш, да ти пробягва студена живак през гърлото и да се усети приятно ледче в корема. Ето…​Боря хрусна, хапна от салатата. Вкусно, странно всичко това, разбира се, но вкусно.

А Юлия стои до него, любува му се как яде, цъка с език, клати глава и все повтаря: „Ах, Боренце, ах, моят златен мъж!“ Държи ленена салфетка наготово, в случай че трябва да изтрие някое петънце.

— Всичко ли? — подскочи Юлия. — Тогава сервирам топлото. Телешко с зеленчуци. Най-здравословното, най-истинското, от магазина за здравословно хранене, две хиляди за килограм. Еха! — Юлия извади глинен гювеч от фурната. — Ароматът… Божествено! По чуждестранна рецепта. Не като в онези столови, а у нас — с подправки, със заклинания, с…

— С какви заклинания?! — веждите на Борис се вдигнаха нагоре. — Юлия! Ние не сме милионери! Защо са тези харчове?! Аз и със свинско щях да се задоволя. И с пиле…

— Не ме съдете, господарю! — Юлия падна на колене, скръцна от болка, подсмъркна. — Грижа се за твоето здраве, за твоето благоразположение. Аз мога и кости да гриза, но теб, глава на нашия дом, ще те нахраня достойно, като цар. Яж! Яж най-накрая това проклето задушено! — Юлия изведнъж скочи, заплака, размазвайки грима си. — Какво още ти липсва, а? Извинявай, че килимче не ти постлах, не успях да намеря. Игнатови имат, но не дадоха, онези стиснати хора, защото, представи си, тяхното килимче закривало разхлабените им паркетини. Ах, вярно… Сребърните прибори за хранене — не ми стигна заплатата за тях. Но аз ще се старая. Ще те глезя, ще ти чеша петите и…

Борис побутна чинията настрани, изправи се, извисявайки се над жена си като жираф над мишка.

— Така, сега ще седнем и ти спокойно, ясно и разбираемо ще ми обясниш какво се случва. Мозъкът ми вече прегрява! — каза той, дръпна Юлия за ръката и я настани на стола.

— Какво е станало? Разкажи ми ти! — скочи тя отново, но тежката ръка на Борис я натисна надолу. Юлия дръпна към себе си телешкото, придърпа и зеленчуците, наля си вино в чашата, бързо задъвка месото, преглътна. Боря стоеше безмълвен, явно страхувайки се да не убие апетита ѝ. — Онази твоя Маргарита, мегерата твоя, ми звъни, прави ми забележка! Казва, че ми те била дала като брат, от сърцето си те откъснала, рана ѝ останала, а аз какво? Аз те държа под ключ, не мога да те нахраня като хората, любимата ти бира не купувам, а трябваше да ходя на пръсти около теб, защото аз къде бях, когато ме намери? На гарата. Ти ме извади от калта, Боря, човек ме направи, а аз, неблагодарната, те мъча. Ето така.

— Какво? Юлия, престани! Какво говориш?! Какво общо има Маргарита? — намръщи се Борис.

— Какво общо? Много общо! Мислиш, че не знам как всяка седмица отиваш при нея и се оплакваш от мен. Че не мога да гладя ризи, че не мога да правя тези проклети „ръбчета“ на панталоните, че не ти давам да пиеш. Нима е така? Кажи ми, така ли е?! — тя удари с юмрук по масата и изпи чашата си с една глътка, после подсуши носа си с Бориновата ръка. Той отстъпи уплашено.

— Но нищо не е имало! Е, посещавам я, да. Тя вече е сама, трудно ѝ е. Ние сме роднини, трябва да си помагаме. А тя сама ме кани, — оправдаваше се Борис.

А от истината наистина имаше нещо. Но Борис говореше така, шеговито! Маргарита го закачаше, казвайки му да се пошегува, че с жена си е трудно, а с нея, с тази, която го е отгледала и е изправила на крака, е лесно! И той го правеше. А тя сияеше. Борис просто не можеше да понася сълзите ѝ! Тя го знаеше и, при всеки удобен случай, започваше да подсмърква. Тогава Боря си изпяваше грешките у дома.

— Кани те. И ти ходиш. Чуй, а не искаш ли да заживееш при нея? Ще ѝ подхождат домашните пантофи в устата! Твоите, 48 номер, в челюстите ми няма да се поберат, а при нея ще са идеални. И биричка ще има, и чашка ракийка, и всичко останало. Айде! Боря, наистина няма да ти се разсърдя! — сви рамене Юлия.

— Не! Не. Какво ти става! — разтревожено изскимтя Борис. Къде другаде ще отиде без Юлия, своята любима мъничка мишка?! — Не ми трябват пантофи, мога и бос да ходя. И да пия, ще спра, нямам време, а и главата ми става като чугун после. С теб искам да съм…

— Наистина ли? Тогава защо ходиш да се жалваш като някоя жена?! Аз никога не разказвам нищо за теб на никого! Казвам на всички, че живеем по-добре от всички. И това беше вярно… преди. А Маргарита просто не ме обича. На сватбата ми гледаше като вълк, а на теб — със съжаление. Но не мога всеки ден да те радвам с деликатеси и да ти чеша петите. На работа съм като кон, изтощавам се. Имам випускен клас, изпити, вълнувам се. А тя, Рита, ми върти още нервите. Всеки понеделник си там, всеки вторник тя ми звъни.

— Защо не каза?

— А защо не казваш, че отиваш при нея? — отвърна Юлия с въпрос.

— Знам, че ще ти е неприятно, затова мълча. Юлия… — изпъна долната си устна Борис, въздъхна жално.

— Е, няма нужда от оправдания. Зад гърба ми обсъждате мен самата… Ех, Боря, нашият брак явно си е брак, дефектен! — махна ръката му от рамото си Юлия.

— Юлие! Просто ѝ е тежко, сама е… — заучи пак своето оправдание Борис.— Тя сама си е виновна. Сама изяде мъжа си цял-целеничък, та той избяга. Твоята Рита е вампир! Тя сега с теб се храни! Всеки път като дойдеш, си нервен, недоволен, все нещо не ти е угодно. Направо усещам, че скоро ще се разведеш с мен. А аз, Борко, в понеделник имам частни уроци по алгебра с двойкаджии, вече съм готова и аз да гушна букета.

Рита, в общи линии, отгледа Борко – гледаше го, когато беше малък, докато родителите работеха, после му помагаше с уроците, когато тръгна на училище, ходеше при учителите, молеше за него, ако брат ѝ направеше беля. Мама и татко починаха рано, затова студентските години на Борко, първата му любов, първите цигари и първата изпита бутилка минаха пред нея. През това време Марго вече беше омъжена, премести се при мъжа си, а на Борко остави родителския апартамент, но окото си от него не сваляше. Всеки ден можеше да мине и да провери какво прави, какво яде, дали не пие с приятели. Ако хванеше брат си с компания, изгонваше всички. „На Борко му трябва да учи! – натъртваше тя и ги гонеше издрън почти за яката. – Борко, за разлика от вас, е студент!“ Мъжът ѝ гледаше на странностите на Рита през пръсти и ги приписваше на сестринската обич. Но когато Борко я запозна с Юлия, Рита я прие като съперница. А когато той обяви, че ще се женят, плака цяла нощ.

На сватбата седеше като на погребение – нито честити щастие, нито викаше „Горчиво!“, даже не танцува.

– Ама защо си все едно сме на погребение?! – дърпаше я за ръката Володя. – Хайде, да покажем на младежите как танцуват истински съпрузи!

Но тя не можеше. Просто не можеше. Краката ѝ не я слушаха, както се казва. А Юлия се хвърляше на врата на мъжа си, сякаш нарочно, за да изкара Рита от равновесие.

Така и не се сприятелиха. А Борко не беше забравил пътя към сестра си – беше свикнал, че тя винаги е до него, всичко знае за него…

– Нали са роднини… – измърмори неразбрано Борко, докато и той дъвчеше телешко месо. – А вкусно е, Юля! Ама много вкусно! Може ли още малко? – Той подаде чинията на жена си, мислейки, че ще я разсмее и ще забравят.

Но Юля демонстративно стана и отиде в стаята.

– Сам си вземи. А после разкажи на Маргоша. Тя ще те съжали.

И излезе. Скоро се чуха звуците на телевизор и нервно натискане на клавишите на пианото от стаята. Юля, когато беше изнервена, сядаше на инструмента и удряше клавишите. Тя нямаше музикално образование, слух също, затова резултатът беше ужасен за слушане.

Петър Петрович, живеещ зад стената, погледна строго жена си Антония и каза:

– Ето как хората си подреждат живота! В началото тя посреща мъжа си в красива рокля, с боен грим, на високи токчета. В ръцете – поднос с напитки и мезе, както си му е редът. После вероятно сервира вечеря, а после музикално изпълнение за добро храносмилане на мъжа си. А ти какво? – скептично добави чичо Петър, накланяйки глава към жена си с мисъл за похабения си живот. – „Изтрий си краката!“, „Къде катериш тези си лапи?!“, „Свари картофи, мързеливецо!“, „Купи хляб!“, „Какво, пак на водка ми миришеш?“ И така до безкрай. Не, ти, Антонина Игоревна, не умееш да оценяваш мъжкото сърце. Не умееш…

Антония се изправи гордо и изстреля поглед към него.

– А вие, значи, умеете да цените вашето сърце?! Аха, познавам такива като вас! Тичат при сестри да се оплакват от жените си. После тичат обратно вкъщи. И навсякъде нахранени, навсякъде обгрижени. Пфу! Намери си друга, която те разбира! – Антония се отправи решително към шкафа. – Напускам те.

Петър Петрович се давеше с кюфтето си, закашля се, цял се изчерви.

– Къде?! – успя да прошепне.

– В манастир! – отсече Антония. – И Юля ще взема със себе си. Довиждане, Петре.

Тя въздъхна, извади куфар и започна да събира нещата си.

– Няма да те пусна! – най-накрая каза Петър, отбелязвайки разпокъсаното си дихателно състояние, сграбчи жена си за ръцете, но тя се отскубна, затвори куфара – стар, кожен, с износени ъгли. С него и майка ѝ беше напускала мъжа си, и майката на майка ѝ. Това беше техният „куфар за заминаване“, много просторен.

– И няма нужда да питаш. Честита нова година, Петре. Свекърите ще дойдат, оправяй се сам…

И си тръгна. Облече се и излезе! Петър Петрович стоеше, отворил уста, после се втурна след нея, отвори вратата.

На стълбищната площадка стоеше Юля с куфар в ръце.— Е, какво, мила, да тръгваме? — попита я Антонина с бърз поглед към съпруга си. — Щом не сме желани тук.

— Да, — кимна Юлия. — Внимавайте, лельо Тоня, стълбите…

Те излязоха от входа, тръгнаха бавно към спирката, качиха се на първия автобус, който дойде…

Петър Петрович и Борис ги настигнаха чак след три спирки. Задъхани, зачервени, без шапки, стояха и хлопаха устни като риби.

— Слезте, трябва да поговорим! — прошепна Борис на жените.

— Хм! Точно така да слезем! Ще се обърнем, Юлечка, няма смисъл. Не сме им по вкуса, — равнодушно сви рамене Антонина Игоревна. — Шофьоре, карай!

Вратите на автобуса се затвориха. Вуйчо Петя и Борис също вече пътуваха вътре. Накъде? Няма значение, стига да са с тях, с жените си…

Мълчаха, после Юлия, след кратък шепот със съседката, се премести при мъжа си. Той веднага хвана ръката ѝ. Антонина със зъркани очи заповяда на Петър да седне до нея.

— Замръзнах, — промърмори тя, потръпвайки. — Е, прегърни ме, ако не друго. Последен път преди развода. — И хитро се усмихна.

Петър Петрович внимателно, сякаш се страхуваше, че Антонина ще го удари с ток, я прегърна. Тя се притисна в него и застина.

Борис също притисна Юлия до себе си.

— Извини ми, моля те, — прошепна ѝ той. — Ще говоря с Рита… Повече няма да правя така, Юлия. Обичам те, не ми трябва никой друг! И всичко-всичко в теб ми харесва! Чуваш ли? Всичко-всичко! А нашият живот е най-добрият, семейният ни живот!

Петър и Антонина отместиха погледи, смутени от начина, по който Борис и Юлия се целуваха…

… — Боря! — крещеше в телефона Маргарита. — Борис, какво става?! Седя си тук без храна, отдавна трябваше да се почисти, а теб те няма! Днес след работа идвай у мен!

… — Боря! — крещеше в телефона Маргарита. — Борис, какво става?! Седя си тук без храна, отдавна трябваше да се почисти, а теб те няма! Днес след работа идвай у мен!

— Не мога, Рита. С Юлия ще ходим на театър, — отговори Борис, затваряйки очи.

— Какво? — гръм удари. — Аз, твоята сестра, живея сама, скучно ми е, цялата си младост тебе гледах, а ти ми обръщаш гръб? Не те ли е срам?

— И ще се прилепи мъжът към жена си, и ще станат една плът, — отговори Борис. — И изобщо, изплатих дълговете си към теб. Рита, нямам време, извини. Ако искаш, ела у нас през уикенда.

Рита изсумтя и затвори телефона. След като се наплака на воля, тя набра номера на бившия си съпруг. Може би той ще дойде и ще почисти…

Дереккөз