— Всичко за Милана! А Даша да ходи с дрехи на старо? — крещеше свекървата. — Значи така. Ако това продължава…​​

Но не успя да завърши, защото Аня затвори телефона.​​

— Айде стига! Ултиматуми ще ми поставят. В моя апартамент ще ми казват какво да правя?! — възмущението на Аня нямаше граници.​​

Аня се омъжи за Ярослав година след развода с първия си съпруг. Дъщеря ѝ, Милана, момиче на девет години, остана да живее с нея. Бившият ѝ съпруг, Вадим, плащаше издръжка, често виждаше дъщеря си и ѝ купуваше подаръци. Ярослав също беше женен преди брака си с Аня и имаше дъщеря, Даша, също деветгодишна. Когато Ярослав и Аня се запознаха, те се удивиха на това съвпадение и решиха, че е съдба.​​

Даша живееше с бившата съпруга на Ярослав, Лиза. Той плащаше издръжка за нея, сходна с това, което Вадим плащаше за Милана.​​

Двамата живееха в наследствения апартамент на Аня—просторен двустаен. Ярослав нямаше собствено жилище, а притежаваше само дял от апартамента на майка си, която живееше наблизо.​​

В семейството нямаше спорове или конфликти. Бившият съпруг на Аня понякога взимаше Милана през уикендите, а тези посещения ѝ харесваха много. Тя обичаше баща си, макар и да имаше добро отношение и към доведения си баща, защото беше добро и некапризно дете.​​

Даша, от своя страна, често гостуваше при Ярослав и Аня през уикендите, но майка ѝ не я пускаше да остава за през нощта. Ярослав обичаше да прекарва време с дъщеря си, водеше я на разходки, в кино, кафенета и магазини, като ѝ купуваше дрехи и играчки. Дотогава семейството живееше сравнително спокойно. Тъй като финансовото положение на двете семейства беше сходно, често се купуваха еднакви неща и подаръци и за двете момичета.​​

— Аня, кажи ми къде купи онази красива кукла за Милана? Искам да взема същата за Даша — питаше Ярослав. Аня му изпращаше линк към играчката от онлайн магазина. Понякога беше обратното—тя самата го молеше за помощ, например за училищна униформа.​​

— От кой магазин Лиза купи този красив ученически сарафан за Даша? Искам един такъв за Милана, — питаше Аня мъжа си.​​

— Сега ще питам, — отговаряше Ярослав и взимаше телефона, за да се обади на бившата си съпруга.​​

И така живееха.​

Въпреки че момичетата растяха почти заедно, те не се срещаха често и общуваха рядко. Може би поради тази или друга причина, силно приятелство не се разви между тях—само учтива комуникация, защото и двете бяха добре възпитани. Когато станаха на тринадесет години, Ярослав научи, че Лиза се омъжва.​​

— И какво от това? Тя е свободна жена, има право, — каза Аня, вдигайки рамене.​​

— Просто се притеснявам как новият ѝ съпруг ще приеме Даша и как тя самата ще се адаптира към ситуацията, — разтревожено отвърна Ярослав. — Случва се какво ли не.​​

— Ако е Божията воля, всичко ще е наред. Не се терзай предварително. Това беше напълно очаквано. Лиза е млада и иска да уреди личния си живот, — отговори Аня. Но въпреки тези думи, Ярослав продължаваше да се тревожи и, както се оказа, не без причина. Година след сватбата си, Лиза обяви, че новият ѝ съпруг е преведен на нова длъжност в друг град. Какви ще са условията там, тя още не знаеше, затова… нямаше намерение (засега) да вземе Даша със себе си.​​

— Тя има баща! — каза Лиза на Ярослав. — Толкова години съм я гледала, хранила, обличала, време е ти да помогнеш. Изкарай ме за известно време. Освен това, в този град Даша има училище, приятели, познати. А там? Едно преместване ще бъде голям стрес за детето. По принцип мисля… Добре ще е тя да довърши училище тук, а после да кандидатства в университет. А относно мястото, където ще се преместим, все още не е ясно дали изобщо има университети… Когато стане самостоятелна, ще се премести в моя апартамент. А дотогава ще го давам под наем за доходи. Парите за дъщеря ни ще ти превеждам редовно.​​

Ярослав направо се отпусна на стола. А когато Аня чу новината, беше още по-изненадана. Тя абсолютно не очакваше такъв обрат. Излизаше, че момичето буквално го подхвърлят на тях. Ясно, Ярослав е неин баща, но Аня? Какво общо имаше тя с това? Това беше нейният апартамент, а дори не я попитаха дали иска Даша да живее там! Как въобще може да стане това?!​​​​— Невероятно! — възмущаваше се тя. — Колко нагла се оказа тази твоя Лиза! Просто ме постави пред свършен факт. А Милана? Тя какво?​​

​​— Мамо, не се притеснявай за мен — каза Милана, която бе чула целия разговор. — Нека Даша да живее при нас. Ще станем приятелки. Знаеш ли, много ми липсва сестра! Имам толкова тайни, а няма на кого да ги споделя.​​

​​Аня се усмихна, погали дъщеря си по главата и си помисли колко добра е тя.​​

​​— Добре, — отговори тя бавно и отново се обърна към съпруга си. — Но всичко това е възмутително и напълно неправилно! Тя просто заряза детето! Избави се от него!​​

​​— По-тихо, — помоли Ярослав. Не му се искаше Милана да чува такива думи. Но Аня вече беше неудържима. Тя роптаеше и негодуваше цяла вечер.​​

​​— Та аз наистина съм ѝ баща, — измърмори Ярослав, оправдавайки се пред Аня. — Трябва да съм част от живота на Даша.​​

​​— Чудесно! И си бил. Или не? А това, което се случва сега, не се побира в никакви рамки.​​

​​— Но детето с нищо не е виновно!​​

​​— Знам… — отговори тъжно Аня. В душата ѝ се надигаше тревога, а на всичкото отгоре изпитваше неудовлетворение от това, че се бе оставила да я убедят. Но ѝ беше истински жал за Даша, която бе изоставена от собствената си майка. Вероятно с новия си съпруг майката беше започнала нов живот, в който дъщеря ѝ никак не се вписваше.​​

​​През уикенда цялото семейство отиде в магазина за мебели и купиха второ легло, което сложиха в стаята на Милана. Разчистиха и гардероба с комода, за да освободят място за вещите на момичето.​​

​​***​​

​​— Милана! Измий съдовете, моля те — помоли Аня един ден, след като всички вечеряха заедно.​​

​​— Добре, мамо, — отвърна момичето.​​

​​Такива молби бяха нещо обичайно в тяхното семейство. Милана беше послушна и работлива. Тя умееше да глади дрехи, да мие пода, обичаше да шие и плете. Често сама молеше майка си да ѝ даде някаква работа, защото от малка бе свикнала да помага вкъщи. Въпреки това от известно време Аня мислеше за това, как да приучи Даша, която вече живееше с тях, към същите неща.​​

​​— Даша! А ти сложи прането в пералнята. В банята, в легена, лежи спалното бельо. Сутринта го смених, но нямах време да пусна пералнята, — каза Аня.​​

​​— Добре, — отговори Даша, малко изненадана. — Но къде да натисна? И колко прах да сложа? Никога преди не съм правила това.​​

​​— Ела! — предложи Милана, хващайки Даша за ръката. — Ще ти покажа.​​

​​След това имаше и други молби. И Даша ги изпълняваше. Както можеше. Оказа се обаче, че макар и вече на тринадесет, тя почти нищо не умееше. Например, дори да мие съдове. Препаратът за миене стоеше настрана, докато момичето разтриваше мокра гъба по мазната чиния. Аня бе изключително изненадана и търпеливо опита да ѝ обясни (за първи път, както се оказа) как се прави това. Дотогава Даша обикновено оставяше чинията си в мивката, очаквайки някой друг да я измие. Дори пода не можеше да се измете — никак не ѝ се удаваше да събере боклука внимателно в лопатката. Аня забелязваше, че всичко това предизвикваше у момичето раздразнение; вероятно вкъщи беше свикнала на съвсем друго.​​Обаждането от свекърва ѝ прозвуча като гръм от ясно небе. Обикновено Анастасия Павловна се обаждаше на Ярослав, но за пръв път позвъни на Ана.

– Това пък какво е?! Защо внучката ми е натоварена с непосилна работа, сякаш е слугиня? – с възмущение изрече майката на Ярослав по телефона към Ана.

– Никой не я натоварва, – отвърна Ана. – Дъщеря ми Милана отдавна помага вкъщи. У нас е прието, че всички си помагат и всеки допринася с каквото може…

– Милана може да прави каквото иска! – категорично заяви свекърва ѝ. – Но моля моята внучка да не я закачате! Какво, мислиш, че няма кой да я защити? Мислиш ли, че понеже майка ѝ е далече, то…

– Нищо подобно не мисля, – възмути се Ана. – Правилно ли е Даша да израсне без да умее нищо? Все някога трябва да се научи.

– Детето всичко умее. Просто ви моля да не правите от нея слугиня! – възрази Анастасия Павловна и прекъсна разговора.

***

– И аз бих помолила да не ми се казва какво да правя! – изрази се Ана вечерта към Ярослав, когато той се върна от работа. – Моля те, говори с майка ти. Ако толкова ѝ е грижа за внучката, защо тогава отказа тя да живее при нея?

– Ами… майка ми има високо кръвно налягане и изобщо… – започна да мънка Ярослав, почесвайки се по врата. – Ще опитам да поговоря с нея.

– Отлично, – каза Ана. – В този дом аз съм стопанката. И апартаментът е мой, тя да не забравя. Също така поговори и с Даша. Изглежда, че тя се оплаква на баба си, въпреки че тук никой не я тормози.

– Не се тревожи, Аня! Всичко ще се оправи.

– Дано да е така…

Ярослав наистина поговори с двете – и с майка си, и с дъщеря си. За известно време настана спокойствие. Даша бързо се научи да помага вкъщи, макар че това така и не ѝ стана любимо занятие, но поне изглеждаше, че вече не се оплаква на баба си. Само че се появи нов проблем. Бившият съпруг на Ана смени работата си и започна да изкарва много повече. Освен че издръжката за Милана се увеличи, Вадим често започна да ѝ подарява скъпи неща – джаджи, украшения. За рождения ѝ ден момичето получи от баща си луксозен комплект: златни обеци и верижка с висулка. Скоро Вадим предложи да ѝ смени телефона, въпреки че старият функционираше напълно добре.

А освен това Милана често се връщаше от срещите с родния си баща с нови дрехи.

– Отново ли ти е купил нова тениска баща ти! Имаш толкова много! – възкликна Ана, виждайки дъщеря си след разходка с Вадим. Ярослав, който стоеше зад гърба на Ана, се намръщи.

– Ами, днес бях с блуза с дълъг ръкав, а навън беше горещо. Толкова ми стана зле от жегата, че не се чувствах добре. Затова влязохме в мола, и татко ми купи тениска. Преоблякох се и си изкарахме чудесно.

– Ясно, – усмихна се Ана. – А това интересно нещо в косата ти какво е? Пак ли купено днес?

– Не. Татко го е поръчал от Китай. Тази шнола е необикновена. Каза, че дълго я е избирал, после изобщо не пристигала, но най-накрая вчера я получил. Харесва ли ти? Каза, че точно на моята коса ще стои добре.Милана започна да върти глава пред майка си, за да покаже необикновената си шнола.

Даша наблюдаваше всичко това със зле прикривана завист. Ярослав, откакто тя заживя с тях, почти не ѝ купуваше нищо освен най-необходимото, защото неговото финансово състояние не беше като това на бащата на Милана.

— Лельо Аня, може ли да взема стария лаптоп на Милана? — помоли веднъж момичето. — Моят вече изобщо не се включва.

— Вземи, разбира се, така или иначе само лежи на рафта, — съгласи се Аня. — И стария телефон, ако искаш, вземи. Наскоро баща ѝ подари нов.

— О, благодаря, — Даша погледна Аня с благодарност. — А Милана няма ли да е против?

— Защо да е? — попита Милана, която дойде при тях. — Той така или иначе не ми трябва. Хайде, ще ти помогна да го вземеш. Сега ще видиш колко хубави снимки прави и колко добре вървят игрите на него. Давай, извади сим-картата, веднага ще я поставим…

Момичетата се оттеглиха в стаята, а Аня за пореден път се зарадва, че те се разбират добре.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред. Момичетата бяха приятелки. Но отново започнаха телефонните обаждания от свекървата.

— Как така едната ви дъщеря е облечена като баронеса, само нови неща ѝ купувате, а другата ходи в дрипи като просякиня?! — ядосваше се майката на Ярослав. — Горкото дете плаче. Така ли трябва да бъде?!

Възмутена до дъното на душата си, Аня обясняваше, че Даша има всичко необходимо и също ѝ се купуват неща, а всички излишни екстри са подаръци от бившия ѝ съпруг. Ако бабата толкова се вълнува, защо не купи сама на внучката си същите неща, или пък Ярослав?

— Защо ме обвинявате? — питаше тя.

Отново се стигна до скандал. Аня и Ярослав се скараха, защото той ѝ предложи да говори с бившия си съпруг и да го помоли да не прави толкова скъпи подаръци на дъщеря си, за да не се обижда Даша.

— Ти на себе си слушаш ли си?! — възмути се Аня. — Искаш Даша да не се обижда — купи ѝ тези неща сам.

— Нямам толкова пари! — крещеше Ярослав. — Твоят мъж се перчи, а страда моето дете!

— Той, между другото, вече не е „моят“, — отвърна Аня. — И има правото да прави каквото смята за нужно.

Съпрузите се караха, а Даша тихичко подслушваше. Скоро всички подробности от скандала стигнаха до майката на Ярослав. Даша често звънеше на баба си и ѝ разказваше как живее в новото семейство на баща си — кой какво прави, какво казва, какво готвят за вечеря и закуска, кой кого как нарича, как гледа на другия, какво носи у дома и какво се прави. Бабата разпитваше внучката подробно и стигаше до извода, че Аня е лоша жена за нейния син.

Анастасия Павловна звънеше ли, звънеше. Постоянно изнервяше Аня. В крайна сметка тя не издържа.

— Слушай, нека Даша отиде да живее при баба си! Повече не мога. Откакто тя живее при нас, ние все се караме, — заяви тя на мъжа си.​​— Ах така ли! Тогава ще си тръгна с нея — заяви Ярослав. — Дълго ти издържа! Аз толкова години гледах дъщеря ти, приех я като собствена, а ти моята за половин година от дома изгони!​​

​​Аня остана като вцепенена с отворена уста. Безполезно беше да обяснява на съпруга си, че основната роля в целия този конфликт беше изиграна от майка му. Ярослав хвърляше вещите си в куфара и не искаше да слуша нищо. „Готви се“, — каза той на дъщеря си. — „Отиваме при баба ти.“​​

​​Аня подаде молба за развод и останаха с Милана да живеят двете. Но историята имаше продължение. Скоро Ярослав се върна и заяви, че иска да започне всичко отначало, защото Даша заминала при майка си и „вече нищо не ни пречи“. Оказа се, че в града, където Лиза беше заминала с новия си съпруг, има и училища, и университети, и всичко необходимо. Така Лиза решила да вземе дъщеря си при себе си. По-точно, тази идея активно ѝ внушавала майката на Ярослав, която ѝ звъняла често. С пристигането на сина и внучката Анастасия Павловна започнала често да страда от високо кръвно налягане, а освен това се появили и множество други здравословни проблеми. „Имам нужда от спокойствие и тишина, а момичето има нужда от майка, там ще ѝ е по-добре“, — казвала Анастасия Павловна на сина си.​​

​​— О, не, скъпи, да започвам отначало не възнамерявам, на мен и Милана ни е добре така — каза Аня и затвори вратата пред Ярослав.​​

​​— А аз скучая за Даша — каза веднъж Милана на майка си. — Жалко, че вече не живее с нас…​​

​​— Но сега живее с майка си. Сигурно това е по-добре, отколкото със злобната мащеха — каза тъжно Аня.​​

​​— Какво говориш, мамо! Ти не си никаква злобна мащеха! Ти си най-добрата на света — отвърна Милана и прегърна майка си.​​

​​— И ти си най-добрата за мен — отговори Аня и се усмихна.​​

​​***​​

​​На Милана и Даша им беше писано да се срещнат. След завършване на училище Даша (съвсем случайно) избра същия университет, в който вече учеше Милана. Истината е, че двете се срещнаха и разбраха, че са приети в един и същ институт едва на втори курс. Милана се зарадва, когато видя Даша в коридора на университета, но Даша беше раздразнена от тази среща и след една насилена усмивка размени само няколко учтиви думи със сестра си. Даша не искаше да си спомня за месеците, прекарани в семейството на Милана. Това бяха неприятни спомени. Тя смяташе своята доведена сестра за надменна и досадна и мислено ѝ пожела скоро да излети от университета. Милана, въпреки своите осемнадесет години, все още беше същата наивна и доброжелателна душа, каквато беше като дете. Тя се зарадва за сестра си и искрено ѝ пожела успех…​​

​​Жанна Шинелева​​

​​Други разкази на канала:​​

Дереккөз