— Добре, миличка, какво ти коства? – съпругът умолително гледаше към Олга Михайловна.

— А според теб това нищо ли не струва? Трима големи мъже ще се стягат за Сочи да живеят безплатно? – въпросът беше напълно основателен.

— Но аз все пак те субсидирах!

— Петдесет хиляди за четирима за две седмици – това ли ти е достатъчно?

— Е, добави – нали имаш пари. А и мама и тате от толкова време не са били на море – може би това ще е последното им пътуване!

Това си беше чиста проба манипулация: мама и тате все още бяха в разцвета на силите си. Свекървата наскоро беше на четиридесет и пет, а свекърът – с година по-възрастен.

И никой не се канеше да напуска този свят: те си правеха дългосрочни планове.

Но Олга, въпреки леката нелепост на аргументите, отстъпи: тя много обичаше своя съпруг Никита, с когото бяха заедно вече втора година.

Съпругът беше с десет години по-млад от нея. Господи, колко подигравки беше изтърпяла преди сватбата от своята рода!

Че е полудяла, че не е особено умна и не може да предвиди всички последствия, и че на тридесет и шест трябва да се омъжва за някой петдесетгодишен мъж, а не за този хлапак, който ѝ е годен за син.

Но на нея ѝ се стори, че е срещнала своя мъж: а за това мечтаят всички.

Родителите му също бяха против: защо ти е тази старица? Не, разбира се, не го казваха открито, но всичко можеше да се прочете в техните погледи.

После обаче нещата се промениха. И тя сключи законен брак, дори смени фамилията си: Олга от Воронкова стана Семьонова.

И пак я разубеждаваха да не сменя фамилията си: казваха, че в семейството няма момчета – само момичета, и фамилията ще бъде забравена.

Но според нейните разбирания една съпруга е длъжна да приеме фамилията на съпруга си. Освен това, в детството ѝ тази, иначе не толкова лоша фамилия, ѝ беше създала много проблеми: всички я дразнеха с „врана“ още от детската градина. А в училище, особено – никой не си спомняше, че се казва Олга.

— Врано, дай да препиша!— Врано, учи текста – ти ще участваш в концерта!

— Врано, ще излезеш ли на разходка?

И въпреки че беше ясно, че това е само прякор заради фамилията ѝ, а тя не е никаква врана, всичко това я караше да се чувства много некомфортно.

И ето, сега тя вече е Семьонова!

Трябва да кажем, че това беше първи брак и за двамата. За младежа всичко беше ясно: на двадесет и шест – мъжът още не е дорасъл за женитба – сега се смята, че те са още деца до тридесет години.

А Оля роди Лиза на осемнадесет без съпруг. Не, да забременее, разбира се, не е станало без мъж – непорочното зачатие остана далеч в миналото. А и дали изобщо някога е съществувало? Някои хора доста се съмняват в това.

Просто младежът, научил за бременността на приятелката си, се покрил: научил се да прави деца, но да се грижи за тях – още не.

У дома настана крясък: тогава момичето беше първокурсничка. Виковете бяха какви ли не: и прилични, и не чак толкова.

Оля мълчеше, гледайки встрани: какво да прави – заслужила си го е! Защото помощ щеше да поиска от майка си, а тя още работеше – новоизпечената баба наскоро беше станала на тридесет и девет.

Затова пък сега тя се гордееше с красивата си внучка, която често я мислеха за нейна дъщеря.

И, с Божията и майчината помощ, на момичето ѝ се отдаде да завърши университета и, записвайки поотрасналата Лиза в детската градина, да започне добра работа.

Между другото, на дъщерята изобщо не ѝ хареса бъдещият „татко“, с когото Олга Михайловна се запозна в кафене.

Но влюбената майка не искаше да слуша нищо: та всички ѝ завиждат! Да, и Лиза! А защо не? Според Оля, да улови такъв красавец на тридесет и шест години беше голямо постижение.

— Откъде го изрови? — попита Лиза. – Не ми харесва – много е съмнителен!

— Как така съмнителен? – обиди се булката.

— В буквалния смисъл: очите му шарят, значи нещо крие! Мамо, защо ти е да се омъжваш за него? Погледни – какъв мъж може да стане от него! Защо ти е този … мътник?Но не напразно съществува поговорката: „Не отнемай от тигрица малкото ѝ, а от жена — илюзиите ѝ.“

И така, майката, заблудена до краен предел, се омъжи за един хлапак. Започнаха да живеят, разбира се, в нейното жилище: двустайно апартаментче недалеч от метрото. И с нейните пари: Никита беше постоянно в търсене на работа, а тя вече беше станала началник на отдел.

Но това не ѝ пречеше: нека си търси работа, играе на компютърa и лежи на дивана! Най-важното е – той да е наблизо! А тя ще издържи някак си! А вие всички млъквайте! Да, любовта не само е сляпа, но и глуха.

За две години нищо не се промени: мъжът ѝ още си търсеше работа. Понякога, все пак, приемаше някаква временна работа – може би, за да вкара нещо в семейния бюджет; все пак да водиш безплатно роднините си на море беше срамно.

Но какво са днес петдесет хиляди рубли? Все пак това беше чиста щедрост – защото се предполагаше, че всичко ще плаща Олга Михайловна.

Въпреки това, жената си имаше надежда, че свекърът и свекървата са спестили нещо за пътуването: не могат да бъдат чак толкова нахални и невъзпитани!

Но надеждата на Олга не се оправда: свекърите се оказаха изключително нахални, макар и не глупави. Но това не правеше положението по-леко.

Реши се да се живее в частния сектор, като храната ще се готви самостоятелно: останалото Олга не можеше да си позволи.

Да, Олга: стана ясно, че тя ще плаща за всичко. Както и да готви: защото свекървата е дошла да си почине!

А Никита се държеше, сякаш всичко това беше напълно нормално! Сутрин, след закуска – чиниите пак тя миеше – всички отиваха на плаж. Тя се връщаше около дванадесет часа – трябваше да приготви обяд.

После всички лягаха да спят, а жената, след като почистеше кухнята, отиваше на пазар за продукти. А вечер, след вечерята, имаше възможност да се поразходи с любимия си – по-рано просто не ѝ оставаше време.

Това беше целият ѝ „отпуск“. Някой би запитал как може да си толкова …, когато си почти на четиридесет?

Но Олга Михайловна дълбоко обичаше своя мъж-дете, както нежно го наричаше. И искрено желаеше да зарадва него и неговите роднини.

Въпреки това, дори и тя, с ангелско търпение и доста прилични възможности, започна да разбира, че нещо не вървеше както трябва.

И все по-често започна да ѝ минава през ума, че я използват. Не, разбира се, не Никита – той, както се казва, имаше „отворен кредит“.

А свекърът и свекървата, които харчеха пари като обезумели: затова винаги настояваше Никита, а обичащата му съпруга не можеше да откаже на своя очарователен „мъничък“.Оля, както винаги, се върна от магазина след три: по това време всички още трябваше да си почиват следобед.

Затова тя тихичко отключи вратата с ключ, за да не събуди никого, и влезе в тъмното антре.

Но спеше само свекърът, както се оказа: майката със сина се смееха на нещо весело в кухнята.

И тя внезапно разбра, че се смеят на нея и я обсъждат – красивата, умната и заможна началничка на отдел Оля Михайловна.

— Поне с тая… ти провървя! – каза свекървата. — Преди нея все на някакви бедни женици попадаше.

— И не говори, мамо! – радостно се съгласи синът. – Вече мислех, че никога през живота си няма да се уредя с някого, ще трябва да работя, а ето ти на!

— Да, провървя. Слушай, убеди я да ми купи една рокля – видях си една, но е супер скъпа! А тя, тази супова кокошка, няма да ти откаже!

— Ще стане, мамо! Не се съмнявай даже! Тая стара патъра ми мие краката и пие водата! Представи си? Всички ние печелим от моята женитба, а ти уж не искаше да даваш съгласие.

— Ех, да… Ако бях забранила, това щеше да е най-голямата глупост в живота ми.

Нямаше смисъл да слуша повече: всичко стана ясно. Оля тихичко излезе на стълбищната площадка и седна на хладния стъпал.

Сърцето ѝ биеше лудо, гърлото ѝ беше пресъхнало, а тила ѝ беше плувнал в пот: внезапно настъпи прозрение, което често идва прекалено тежко.

Да, за съжаление, Лизка се оказа права: в мъжа ѝ имаше твърде много мътилка.

Но не напразно Оля Михайловна заемаше една от ръководните позиции. И тя, след като си възвърна самообладанието в полумрака на хладния вход, отново влезе в дома и нарочно силно тръшна вратата.

— О, скъпа, вече много те чаках! – на прага изскочи Никита и, целувайки я по бузата, взе торбите от ръцете ѝ.

— Ти ги нареди, а аз ще отида в банята – каза Оля и, изчаквайки мъжа си да отиде с торбите към кухнята, влезе в стаята си.

Там набързо събра някои от нещата си – останалото, нека пропада! – и тихичко излезе от апартамента.Дебитните карти винаги се съхраняваха в дамската ѝ чанта: жената се стараеше да не тегли кредити.

Късметът ѝ се усмихна: билетите за Москва бяха свободно достъпни – в момент, когато всички се стремяха да стигнат единствено до Сочи. Оля успяваше да хване най-близкия полет: вече обявяваха качването на борда.

А да поръча всичко онлайн тогава дори не ѝ беше дошло на ум.

Когато жената вече се готвеше да премине през турникета, на телефона ѝ дойде обаждане: на екрана се появи номерът на съпруга ѝ.

— Не разбрах, зайче, ти къде си? Ние станахме, а теб те няма. На море ли си? Хайде, приключвай бързо – време е за вечеря, а нищо не си приготвила!

— Да, прав си, миличък: време е да приключа тази глупост.

И с тези думи Олга Михайловна затвори: защо да хвърля перли на свинете…

До следващото денонощие бяха направени осемнадесет обаждания, на които тя не отговори.

Но явно семейството разбра нещо, защото на деветнадесетия път получи СМС:

Изпрати пари за обратен път.

— … за вас, но не и за обратен път – помисли си Олга Михайловна. – Печете се на слънце до насита, мили мои!

И беше напълно права: това беше справедлив акт на възмездие, който спадаше към правната област и няма нищо общо с емоциите.

Както и смяната на ключалките в апартамента ѝ и подаването на молба за развод с връщане на моминската фамилия: детството с неговите подигравки вече остана в далечното минало.

А, честно казано, в думата „врана“ наистина няма нищо обидно.

Автор: Олга Ольгина

Дереккөз