Олга се събуди. Тресъкът зад вратата наподобяваше земетресение. „Какво, за Бога?“ – проблесна в ума ѝ, докато се изплъзваше от леглото, намяташе топлия си велурен халат и босонога се запъти към коридора.

Олга нервно оправи разрошените си коси и замръзна пред входната врата. Сърцето ѝ заблъска от внезапното нахлуване. Кой ли можеше да е толкова рано?

Олга надникна през шпионката. На прага на апартамента ѝ стояха двама едри мъже в тъмни якета, закопчани до врата. Израженията на лицата им бяха строги и хладни.

Олга с треперещи пръсти сложи веригата на вратата, все още без да е сигурна дали изобщо да я отвори. Но любопитството и страхът я принудиха внимателно да открехне вратата.

— Добро утро, за кого търсите? — попита тя с приглушен глас.

Единият от мъжете, навеждайки се леко към вратата, се усмихна с хищна усмивка.

— Мила, търсим този човек.

Той подаде сгънат лист плътна хартия, върху който Олга видя цветна и доста ясна снимка на съпруга си. Нямаше никакво съмнение – това беше Сергей, нейният мъж. Но какво общо имаше той с тези хора?

— Нали го познавате, така ли е? – настоя непознатият по-упорито.

Олга кимна, неспособна да произнесе каквото и да е.

Вторият мъж, който досега мълчеше, изсумтя подигравателно:

— Чудесно. Предайте му, че е време да върне дълга, защото като че ли го е позабравил. Даваме му два дни. След това ще стане по-лошо.

С тези думи те се обърнаха и тръгнаха към стълбите. Олга остана, притиснала челото си към студения метал на рамката на вратата, опитвайки се да осъзнае какво се случва. Защо той се беше замесил в нещо толкова опасно?

Олга хвана телефона и набра номера му, но той не отговаряше. Гудежите звучаха, но никой не вдигаше. Отчаянието и тревогата започнаха да нарастват в гърдите ѝ.

***

Олга седеше на кухненската маса, стискайки телефона в ръка. Навън започна да ръси дъжд, който само засилваше мрачното усещане в апартамента.

Сергей беше излязъл сутринта, като каза, че „ще излезе да се поразходи и да почерпи идеи за сценарий“. Но Олга отдавна беше престанала да вярва в тези вдъхновени приказки. Тя се опитваше да разбере как е стигнало до тук.

Преди около година той напусна добре платената си работа. Тогава твърдеше: „Ол, разбери ме, не мога повече така. Всеки ден едно и също, рутина. Искам да стана сценарист, да намеря себе си, да творя!“

Тя тогава кимаше и си мислеше: „Добре, имаме спестявания, ще минем някак.“ Но спестяванията бързо се стопиха, когато доходите станаха минимални, а разходите – само растяха. Сергей обаче не бързаше да търси каквато и да е постоянна работа, а времето си вървеше.След няколко месеца, след като напусна работата си, той започна да тегли кредити. Дълго време Олга не подозираше за нищо. Разбра, когато случайно в пощенската кутия попадна някаква разписка от банката и то с просрочка. Когато попита съпруга си какво означава това, той избухна:

— Защо пък си надничала, където не трябва? — извика той тогава, нервно стискайки листа в ръката си.

— Сергей, за какво говориш? Това е нашият общ бюджет! — възкликна Олга, опитвайки се да разбере защо е взел пари, а на нея нищо не е казал.

— Исках да помогна на родителите си — започна да се разхожда из стаята. — Майка ми и доведеният ми баща са в трудна ситуация; трябваше ремонт, после помощ за вилата…

— И ти си теглил кредити? Без мое съгласие? Скришно?! — Олга не можеше да повярва на ушите си. — Нали сме семейство!

— Какво разбираш ти! — изведнъж изрече той. — Те ми помагаха през детството, отглеждаха ме! Не можех да гледам как страдат.

— А ние? Нашето семейство? Нашите планове?! Искахме да събираме пари за твоята кола, мислех за курсове, за шофьорска книжка, за това как ще се развиваме заедно. А сега — майчин апартамент, техните проблеми. Нямам нищо против да помогнем, но защо зад гърба ми?

Сергей само махна с ръка и тресна вратата, оставяйки Олга озадачена и ядосана.

По-късно същата вечер Олга отиде при своята приятелка Настя. Двете седяха на остъклената тераса, на светлината на настолна лампа, а Олга се опитваше да се излее.

Настя ѝ наля зелен чай с мента и я слушаше разсеяно, като от време на време кимаше, но колкото повече Олга разказваше, толкова по-напрегнато ставаше лицето ѝ.

— Разбираш ли — говореше Олга, потривайки слепоочията си — мъжът ми тегли кредити за майка си. Скрито от мен, без да се посъветва. Засега, доколкото знам, разходите се покриват от майка му и доведения баща, но това няма да е за дълго. Ситуацията е такава, че във всеки един момент може да се случи нещо и тогава изобщо няма да е ясно кой ще плаща. А ние? Ние имахме планове… Макар че, явно само аз съм имала. Исках той да се развива, да си търси нормална работа, да градим нещо заедно.

— Чакай, а той какво отговаря, когато говориш с него за това? — попита Настя.

— Нищо. Казва „Да, трябва…“, съгласява се, но след това — хоп, отново взема пари някъде. Постоянно мисли за родителите си, а за нашето семейство — нито дума. Аз съм в шок.

— Слушай, може би просто не усеща отговорност? Или си мисли, че щом имаш свой апартамент, вече няма нужда от нищо друго? — предположи внимателно приятелката ѝ.

— Е, и аз се страхувам от това. Излиза, че аз имам апартамент, а той няма нищо. Нито дом, нито стабилен доход. И ми се струва, че на него повече нищо не му трябва. Защо да се притеснява, когато съпругата му вече има апартамент?

Настя се наведе напред и сложи ръка на коляното на Олга.

— Чуй ме. Може би трябва да седнете и да поговорите сериозно, без крясъци? Да му кажеш, че за теб семейството сте вие двамата, вашите бъдещи деца, вашите общи цели. Че е хубаво да помагаме на родителите, но не за сметка на себе си и определено не като се крием един от друг.

— Опитах, Настя, честно опитах. Но той сякаш витае в облаците. Все някакви сценарии, вдъхновения… Но нито един реален договор! А парите си отиват!

— Може би има нужда от разтърсване — каза Настя с присвити вежди. — Понякога хората не разбират, че правят грешки, докато не ги изправят лице в лице с реалността.— И аз самата го разбирам, но как? Как да стигна до него?

Настя мълчеше, осъзнавайки: сега Олга не се нуждае от съвет, а просто от съчувствие. По-късно щяха пак да поговорят, може би да намерят изход. Но засега приятелката ѝ просто седеше наблизо и прегръщаше Олга.

***

Олга стоеше до прозореца в хола, нервно гризейки устните си. Бяха минали почти два дни от момента, когато онези двамата колектори се появиха на прага ѝ. След този случай тя почти не беше спала през нощта, сепваше се от всеки шум зад вратата.

На третия ден търпението ѝ се изчерпа — Сергей така и не се прибра у дома. Вместо това през родителите си предал, че е „отишъл по дела в района“ и „да не се тревожи“. Как да не се тревожи?!

Докато приготвяше вечеря, ръцете ѝ толкова трепереха, че ножът едва не падна върху краката ѝ. Ами ако тези двамата се върнат? Как сама да се отбранява или да обяснява нещо на онези хора, които не искат да слушат никакви оправдания? Сергей го нямаше и никой не можеше да я защити.

Тогава тя реши: отиде в полицията и подаде заявление за изчезването на съпруга си, споменавайки неговите дългове и съмнителните лица, които я бяха посещавали. Служителите я разпитаха, поискаха подробности. Олга се чувстваше виновна и жалка, но разбираше: това е единственият начин да принуди Сергей да излезе и да спре този фарс.

Измина още половин ден, когато звънецът на вратата иззвъня. Олга застина, сърцето ѝ сякаш падна. Тихо отиде до шпионката — на прага стоеше Сергей. Изглеждаше ядосан и раздразнен.

— Какъв цирк си спретнала?! — избухна той от прага. — Намеси полицията, така ли? За какво?! Да не си полудяла?!

Олга не го пусна по-далеч от коридора. Стоеше със скръстени ръце и погледът ѝ беше студен и отчужден.

— Не съм полудяла. Просто отказвам да живея в страх, без да знам къде е мъжът ми и какво се случва с него. Ти изчезна, не си вдигаш телефона, а пред дома ми обикалят колектори! Какво трябваше да направя?

— Трябваше да млъкнеш и да си седиш тихо! — Сергей премина в крясък, лицето му почервеня. — А сега какво? Звънят ми и казват: „Вашата съпруга се притеснява за вашето отсъствие“, — той имитира официалния тон на следователя. — Аз да не съм ти някакъв хлапак, че веднага да се отзовавам?!

— Просто исках мъжът ми да се държи като мъж, — отвърна спокойно Олга. — А не да се крие от проблемите. Ти дължиш вече милион! Милион, Сергей! Кога мислеше да ми кажеш?

Той се намръщи.

— Това са временни затруднения. Ще се справя, разбра ли? Ще се справя! Но не, ти отиде да докладваш в полицията, вдигна шум. А сега, когато се върнах, всичко може да стане още по-зле заради твоето разправяне.

Олга уморено поклати глава:

— По-зле вече няма как да стане. И ми писна. Не искам да имам нищо общо с теб.

Той пристъпи половин крачка по-близо, гласът му стана по-нисък и злобен:

— Не се занасяй, Олга. Мислиш ли, че можеш толкова лесно да се отървеш от мен? След развода дълговете ще се разделят. Ти си моя законна съпруга. А щом сме семейство, отговорността е наполовина, разбра ли?— Съдът ще установи кой и кога е взимал тези кредити. Аз ще направя всичко възможно, за да докажа, че ти си въртял тези машинации тайно от мен. Не си и помисляй, че ще плащам за твоята страхливост и безотговорност.

Сергей се изкриви в презрителна усмивка:

— Съди ме колкото искаш! Имам доказателства, че си знаела за всичко. Да те видим как ще доказваш обратното!

— Ще видим. — отвърна тя сухо, стискайки зъби. — Ако трябва, ще платя на юристите, ще платя и на банките, нека рият в документите, само и само да се отърва от такъв „съпруг“.

Той замълча, стиснал юмруци.

— Махай се. Това е моят апартамент. В момента нямаш нито право, нито морал да оставаш тук.

Сергей искаше нещо да каже, но премълча. Погледът му стана празен, зъл и объркан едновременно. Той трепна с рамене, обърна се и излезе, удряйки вратата с трясък.

Олга дълго стоя на същото място, облегната на стената. Чувстваше се ужасно, но в същото време изпита облекчение. Всичко беше свършило.

***

Олга излезе от съдебната зала, усещайки странна смесица от облекчение и празнота. Решението беше ясно: тя няма задължение да изплаща дълговете на бившия си съпруг. Всички хитрости на Сергей и неговите родители се провалиха — не успяха да докажат, че тя дори бегло е ползвала тези пари. Съдията не се поддаде на техните крясъци и оплаквания.

Олга вървеше по коридора, до нея беше Настя, която я държеше под ръка. Когато стигнаха до изхода, се появи бившата свекърва. Тя буквално се втурна към Олга, стиснала юмрук пред себе си.

— Вещица! — крещеше бившата свекърва. — Ти разруши моето семейство и остави сина ми с дългове! Проклетия на теб!

Олга отстъпи назад, неподготвена за такъв изблик. Искаше ѝ се да отговори, да извика, че те самите са виновни, че тя не е искала кредити и не е искала да лъже. Но тя застина.

— Какво си позволявате? — намеси се Настя, заставайки между приятелката си и разярената жена. — Опомнете се! Или полицията да заведе още едно дело срещу вас?

Бившата свекърва започна да изкрещява нови обиди, размахвайки ръце, сякаш искаше да хване Олга за косата или да я одраска. Настя бързо отдръпна приятелката си настрани, рязко заявявайки:

— Хайде, Олга, няма какво повече да правим тук.

Олга почувства как Настя я дърпа към изхода, надалеч от тази луда фамилия. Зад тях все още се чуваха проклятията на бившата свекърва, но на Олга вече не ѝ беше грижа. За нея вече нямаше значение какво мисли тази жена.

Когато излязоха навън, вдишвайки хладния въздух и отдалечавайки се на безопасно разстояние, Олга най-накрая си позволи да даде воля на чувствата. В гърлото ѝ заседна буца от сълзи — не от болка, а от облекчение. Искаше ѝ се да забрави целия този кошмар, да изтрие от спомените дните, в които живееше в страх.

Настя беше до нея — верен приятел, който не я изостави, не я предаде и не я упрекна. Именно в такива моменти Олга най-много ценеше присъствието ѝ. Ако не беше Настя, едва ли би успяла да премине през целия този процес.— Слава на Бога, нямате общи деца — изрече най-накрая Олга.

Настя стисна ръката на приятелката си и се усмихна топло:

— Да, сега имаш шанс да започнеш отначало. Хайде да отидем у нас, да изпием по една чаша чай, да се успокоим. А после ще решиш как да продължиш нататък. Най-важното е, че си свободна, Олга.

Олга кимна. Свободата беше наистина важна.

***

Изминаха няколко месеца след делото, и Олга започна да се възстановява след раздялата със Сергей. Но семейството на мъжа й не я оставяше на мира, няколко пъти опитаха да я заплашат и да искат от нея връщане на дългове. Една вечер свекърва й отново се появи пред апартамента й, като заплашваше и настояваше за пари.

— Трябва да върнеш парите! — каза тя заплашително. — Или ще намерим друг начин да те накараме да плащаш!

Олга, без да се поддаде на страха, спокойно отвърна:

— Съдът постанови, че не съм длъжна да участвам в изплащането на дълговете. Нямам нищо, с което да ви помогна. Най-добре се погрижете за вашите проблеми.

— Съдът може така да е постановил, но ние знаем, че можеш да се включиш — настояваше майката на Сергей.

— Махнете се оттук, иначе ще извикам полиция.

Не получавайки каквото иска, жената си тръгна. Олга веднага се обади в полицията, като съобщи за поредните заплахи. Семейството на Сергей постепенно се отказа от опитите си, разбирайки, че Олга няма да отстъпи без борба.

С времето Сергей напълно изчезна от живота й. Чак след няколко години Олга разбра, че той е подал молба за банкрут и така и не е успял да реализира мечтата си да стане сценарист. Тази новина не предизвика у нея никакви емоции… Нито радост, нито съжаление… Беше й все едно.

Майки, оставете възрастните си деца на мира, не ги тласкайте в капана на вашите прищевки.

Дереккөз