— Не ходи там! — Глеб ме хвана за раменете, опитвайки се да ме задържи.

— Пусни ме! Тя трябва да знае истината!

— Лера, сестра ти е в седмия месец! Помисли добре какво правиш!

Помня как като малка отчаяно мечтаех да приличам на по-голямата си сестра. Карина винаги беше съвършена – в училище само отлични оценки, безупречни обноски, спретнати плитки.

А аз? Все объркана и рошава, с мастилени петна по ръцете.

— Лерче, виж колко красив е почеркът на Карина — казваше мама, нежно галейки главата ѝ. — А твоите букви отново скачат една върху друга.

— Но пък имам въображение! — фучах аз, размазвайки сълзите по бузите си.

— Точно така, — смееше се Карина. — Особено когато разказваш на учителката, че домашното ти беше изядено от съседската котка.

Минаха години. Карина влезе в престижен университет, а аз едва завърших гимназията. Около нея винаги се въртяха много момчета, а аз разхождах съседския хлапак Пашка.

— Лерочка, погледни сестра си! — вайкаше се мама. — Какъв прекрасен годеник има! А ти все още си губиш времето с този Паша.

Глеб

Глеб се появи в живота ни внезапно. Висок, строен, с красиви кафяви очи. Помня как за пръв път прекрачи прага на дома ни. Карина сияеше от щастие, представяйки го на родителите.

— Глеб работи в голяма компания, — гордо обяви тя. — Ръководи цял отдел!

Седях в стаята си и подслушвах разговора им. От кадифения му глас всичко в мен се обръщаше. Той се смееше на поредната шега на татко. Дори се усмихнах, макар да смятах, че баща ми няма никакво чувство за хумор.

Всичко се промени в онзи ден

Родителите заминаха на вилата, Карина закъсняваше с работата. Глеб дойде да вземе някакви документи, които сестра ми беше забравила вкъщи.

— О, здравей, малката! — усмихна се той, когато отворих вратата. — Карина помоли да взема документите.

— Не ме наричай малката, — измърморих, пускайки го в апартамента. — Аз съм вече на двадесет и две.

— Извинявай, извинявай, — вдигна ръце, сякаш се предава. — Просто ти си… толкова непринудена.

— Какво искаш да кажеш? — попитах присвивайки очи.

Погледът му се промени и стана сериозен.

— Искам да кажа, че си истинска. Понякога с нея се чувствам като на интервю за работа. Всичко трябва да е перфектно, всяка дума – премерена…

— А с мен какво? Може да си отпуснеш ли? — нервно се засмях.

— С теб… — направи крачка напред. — С теб мога да бъда себе си.

Сърцето ми заби лудо, когато усетих пръстите му по бузата си. Трябваше да се отдръпна, да го отблъсна, да му напомня за сестра ми. Но вместо това направих стъпка към него.

От този ден всичко тръгна надолу по нанадолнището.

Тайни срещи, откраднати целувки, съобщения, които изтривахме веднага. Глеб ми нае апартамент, уж за да мога спокойно да се подготвям за изпити.— Ти си толкова жива, — прошепна той. — С теб се чувствам свободен.

— А с нея?

— С нея… всичко е по план. Сватба, деца, кариера – всичко е предначертано за години напред.

Сватбата

Но сватбата все пак се състоя. Аз бях шаферка. Помагах ѝ да оправя воала, усмихвах се с всички зъби, а вътрешно едва се сдържах. Това беше ревност, която ме изгаряше отвътре.

— Днес си толкова красива! — възхищаваше се мама, гледайки Карина. — Истинска принцеса!

— А аз? — изпуснах неволно.

— О, Лерочка, — мама ме погали по рамото. — И ти изглеждаш добре. Само че роклята ти вече е смачкана…

Глеб ме намери при входа на ресторанта. Повече не можах да удържа сълзите.

— Не плачи, малка, — той избърса сълзите от бузите ми. — Ти знаеш, че обичам само теб.

— Не ме наричай така… Защо се ожени за нея, ако обичаш мен?

— Така трябва, разбери. Аз трябва да имам идеална репутация.

Бременността

А след половин година Карина обяви, че е бременна.

Тази новина беше най-лошата в живота ми. Глеб идваше все по-рядко. Прегръщаше ме набързо, сякаш изпълняваше дълг.

— Вече не ме обичаш ли? — попитах го веднъж, когато се канеше да си тръгне.

— Не говори глупости.

— Тогава защо винаги бързаш? Защо не оставаш за нощта?

— Лера, тя чака дете. Моето дете.

— А аз? Какво ще правя аз?

Той нищо не отговори. Просто се събра и отлетя при жена си. А аз останах сама със своите мисли.

Онази вечер извадих стария фотоалбум.

Ето ни с Карина в парка на атракционите. Тя е на дванайсет, аз на осем. Аз размазвам по лицето си разтопен шоколад, а тя се мръщи от отвращение.

— Държиш се като прасенце, — казва тя.

— Но ми е забавно!

— Забавно ли е да си нечистоплътен?

Помня как веднъж счупих любимата ѝ кукла. Без да искам. Честна дума, без да искам! Но Карина не ми повярва.— Ти нарочно! — крещеше тя. — Винаги си ми завиждала!

— Не е вярно!

— Вярно е! Защото аз съм красива, а ти — не! Защото всички ме обичат, а теб само те съжаляват!

Може би тя беше права? Може би всичко беше въпрос на завист?

Започнах да ги следя. Чаках пред входа, часове наред седях в колата срещу офиса му. Веднъж ги проследих до ресторанта, където вечеряха с приятели.

Карина сияеше. Приятелите ѝ галеха заобления ѝ корем. А Глеб я гледаше с такава нежност, с каквато някога гледаше мен.

— Между другото — обяви сестра ми, — вече избрахме име. Ако е момче — Александър, а ако е момиче — Виктория.

— Прекрасен избор! — загрявкаха приятелките ѝ.

Почувствах се зле. Бързах да изляза от ресторанта незабелязано, чувайки само:

— А това не беше ли сестра ти, която мина току-що?

— Не, тя сега се подготвя за изпитите.

Точка на кипене

Нервно крачех из стаята, скръстила ръце на гърдите си. В главата ми се въртяха откъси от думи:

„Винаги си ми завиждала! С теб мога да бъда себе си… Вече избрахме име…“

Изведнъж получих съобщение от Глеб:

„Съжалявам, днес няма да стане да се срещнем. Карина не се чувства добре.“

Не издържах и му се обадих.

— Значи така? Сега ще бъдеш примерен съпруг?

— Лера, хайде да не е сега…

— А кога? Когато се роди детето? Или когато забременее отново?

— Успокой се, моля те.

— Не! Аз те обичам! Истински те обичам! А тя… тя е просто перфектната картинка за твоя перфектен живот!

— Престани.

— Знаеш ли какво? Ще разкажа всичко на Карина. Точно сега!

— Няма да посмееш!

— Омръзна ми да бъда втората! Омръзна ми да се крия! Нека всички знаят истината!

Изключих телефона си и започнах да се приготвям. Глеб живееше само на десет минути пеша. Срещна ме на стълбищната площадка.— Не отивай там! — каза той, държейки ме за раменете.

— Пусни ме! Тя трябва да знае истината!

— Лера, сестра ти е в седмия месец! Помисли какво правиш!

— Все ми е едно! Ти си моят, разбираш ли? Моят!

Карина седеше в хола, галеше корема си и нещо си тананикаше. Тя ме погледна изненадано.

— Лера? Какво има?

— О, сега ще ти обясня какво има!

— Лера, недей! — Глеб се появи на вратата.

— Трябва, мили! Отдавна трябваше! — обърнах се към сестра си. — Знаеш ли къде прекарва мъжът ти вечерите, когато закъснява на работа? Знаеш ли за кого е наел апартамент? Знаеш ли…

— Недей! — извика Глеб.

— Не, трябва! Ние се обичаме, Карина! Повече от година!

Карина стоеше пред мен и дишаше тежко.

— Ти… ти… — тя хвана корема си и пребледня.

— Карина! — Глеб се хвърли към нея. — Лошо ли ти е?

— Махайте се… — прошепна тя. — И двамата… махайте се…

Избягах от апартамента, затръшнах вратата зад себе си и се облегнах на стената. Едва сега започнах да осъзнавам какво съм направила.

**Приятелка**

Седях в малко кафе, където по-рано ходехме с Глеб. За трети път сервитьорката ме попита дали ще поръчам нещо.

— Само вода.

Телефонът не спираше да звъни. Мама, татко, дори старата ми училищна приятелка Вика — всички искаха да знаят дали това, което Карина е разказала, е истина.

— Ало? Здравей, Вик.

— Лера! Какво пак направи?

— А какво? Просто съсипах идеалния живот на собствената си сестра. Един обикновен вторник, нищо особено.

— Ела при мен.

Пристигнах при Вика след час. Тя ме посрещна при входа, прегърна ме здраво и ме заведе в апартамента си.

— А спомняш ли си — започна тя, докато слагаше пред мен кексче — как в трети клас затапи Пашка Сидоров?

— Какво общо има това сега?​— Като започна да дразни Карина. Нарече я зубрачка и натрапник. А ти така се ядоса и я защити.

​— Аз просто… — гласът ми се разтрепери. — Просто исках поне веднъж в живота нещо да бъде мое, а не нейно. Поне нещичко…

​— И какво, заслужаваше ли си?

Вечерта ми се обади мама.

​— Лера, — гласът й беше необичайно тих. — Трябва да поговорим.

​— За какво?

​— За това къде с баща ти сме сбъркали във възпитанието ти.

Това беше неочаквано.

​— Какво?

​— Винаги… аз… винаги ти давах Карина за пример. Винаги ви сравнявах. Може би това беше грешка.

​— Мамо…

​— Не, не ме прекъсвай. Не оправдавам постъпката ти. Но ако по-често ти казвах колко си ми скъпа, колко си прекрасна, вместо да те сравнявам със сестра ти, може би…

Неочаквана среща

Минаха три месеца. Карина роди момиченце – здраво, силно. Нарече го Надежда. Не Виктория, както беше планирала.

Глеб се опита да се свърже с мен няколко пъти, но не отговорих.

Преместих се в друг град и започнах работа в малко дизайнерско студио. Оказа се, че богатото ми въображение може да носи доходи.

Един ден на прага на дома ми се появи Карина. Мълчахме няколко минути. После тя извади снимка от чантата си.

​— Това е Надя. Твоята племенница.

Взех снимката с треперещи ръце. На нея се виждаше малко момиченце с мила усмивка.

​— Не съм ти простила, — каза сестра ми. — Но…

​— Но?

​— Ти си единствената ми сестра. Разбирам защо направи това, но още не мога да ти простя. Ще ми трябва време…

​— А Глеб?

​— Развеждаме се.

Гледах снимката на племенницата си и си мислех колко странен е животът. Понякога рушим всичко около себе си, в стремежа да гоним нещо, което ни се струва щастие.

Дереккөз