— Котенце! Ти ли си това? — Катя потрепери, чувайки мъжки глас до себе си. Обърна се и едва не изпусна шишето с мляко, което преди секунда беше взела от рафта в магазина.

„Котенце“ я наричаше само един човек, а сега той стоеше пред Катя и я гледаше с тъжни, влажни очи. Напълно побелял, с дълбоки бръчки около очите и на челото, облечен в стара куртка и износени маратонки. Не може да бъде той? Същият мъж, заради когото Катя допусна толкова грешки преди много години, последиците от които й тежат и до днес?

— Извинявай, не те познах веднага — промърмори тя и върна шишето с мляко обратно на рафта. И без това лошото й настроение беше окончателно провалено от тази неочаквана среща.

— Естествено — мъжът се усмихна с тънка усмивка и огледа Катя внимателно, — минаха толкова години. Петнадесет? Петнадесет и половина?

— Не съм ги броила — отвърна тя нервно, желаейки колкото се може по-бързо да приключи този безсмислен разговор.

В магазина Катя влезе съвсем случайно — беше се отбила до супермаркета в съседния квартал, за да купи мляко и хляб. И точно тук срещна Вадим, когото не беше виждала повече от петнадесет години.

Стар, дори много повехнал, Вадим вече почти не приличаше на онзи красив и мъжествен мъж, в когото Катя някога беше влюбена.

Тя беше на осемнадесет години, когато го срещна за пръв път, а сега беше четиридесетгодишна, а Вадим — на практика вече близо шестдесет и пет. Изглеждаше много по-стар от биологическата си възраст, очевидно житейските трудности и здравословните проблеми бяха оставили своя белег.

— А аз ги броях — каза Вадим с усмивка, и Катя забеляза пожълтелите му зъби. Някога усмивката на Вадим я караше да губи ума си, беше готова на всичко, за да бъде до него, можеше да премести планини заради този мъж. Сега обаче Катя изпитваше нещо като отвращение; искаше й се просто да излезе от магазина и след това колкото може по-бързо да изтрие тази случайна среща от паметта си.

Вадим, обаче, не имаше намерение скоро да я остави на мира. Сякаш я следваше, обикаляйки из магазина, и Катя, обръщайки се, накрая не издържа.

— Какво искаш? Защо ме следваш навсякъде? Ние всичко обсъдихме преди много години и аз повече не искам да говоря с теб!

Малкото клиенти в супермаркета я гледаха любопитно, впечатлени от емоционалния й изблик.

— Извинявай — промълви тя, а Вадим отново се усмихна.

— Свикнал съм — той махна с ръка, — не те следвам нарочно, просто случайно се оказахме в едни и същи ъгли на магазина. Извинявай, ако ти причинявам неудобство.Катя омекна и после кимна на Вадим:

– Трябва да тръгвам, мама ме чака.

– Как си, Котенце? – попита мъжът, и всичко в нея се сви. Не, Вадим явно нямаше намерение да я пусне. Неговите думи, че не нарочно се навърта между рафтовете на магазина, бяха просто лъжа. Той я следеше, беше му важно отново да поговори с нея, да разбере как е протекъл животът ѝ след раздялата им. Сякаш самият той имаше проблеми – и със здравето, и в семейството.

– Живея добре – кратко отговори Катя. – Вадим, прости ми още веднъж, но наистина трябва да вървя. Мама ме чака, а ние с теб нямаме за какво да говорим.

– При майка си си дошла – отбеляза той, сякаш не чу останалото, което тя беше казала. – А аз съм при дъщеря си на гости. От три дни вече.

Думата „дъщеря“ неприятно пронизa съзнанието на Катя. Думата „деца“ и всичко, свързано с нея, предизвикваха у Катя болезнени усещания. Тя беше на четиридесет години, нямаше свои деца, а надеждите, че един ден ще стане майка, се стопяваха с всеки изминал ден.

– Радвам се – сухо отвърна тя и отново опита да мине покрай Вадим, но той я хвана за ръката и, примижал, впери поглед в лицето ѝ.

– Не те интересува как съм аз – процеди той, и думите му накараха студени тръпки да пробягат по гърба ѝ. – Изобщо не искаш да знаеш нищо за мен. Разбира се, сега аз съм просто старец, който не може да бъде интересен на млада и пълна с енергия жена. Ти си красива. Още по-красива, отколкото беше, когато разби семейството ми. Щастлива ли си? Доволна ли си от това как се развиха нещата? Миналия път не беше уместно да те попитам това…

Катя рязко издърпа ръката си от неговата. Искаше ѝ се да избяга от магазина, от града, от страната, а още по-добре – от планетата. Само да не вижда този поглед, изпълнен със злоба, ревност, обида.

Разбира се, Катя беше виновна – тя и не отричаше това. Но искаше да забрави всичко. Стараеше се, но ту майка ѝ, ту по-голямата ѝ сестра, а сега и самият Вадим, ѝ напомняха за всичко, което бе останало в миналото и не ѝ позволяваше да живее спокойно, като незараснала рана.

– Искам да бъда щастлива! – извика тя. – Искам! Аз не разруших твоето семейство, ти сам направи избора си. Вадим, пусни ме, остави ме да си тръгна! Не искам да говоря с теб, не искам да те виждам!

– Свободна си! – каза той високо, със същите думи, които беше изрекъл преди осемнадесет години. – Не те държа. Само че трябва да разбереш – не сме се виждали повече от петнадесет години, а аз нито за един ден не съм те забравил и това, което ти направи с живота ми.

– Ти сам го направи – прошепна Катя и се запъти към изхода на супермаркета. Не беше купила нищо и трябваше да мине през друг магазин, но първо ѝ трябваше малко време да се успокои, да поеме въздух.

– Бъди щастлива, Котенце! – извика Вадим след нея, но Катя бързаше толкова много, че едва разбра неговите думи.Избързала на улицата, тя веднага се насочи към стоянката на таксита. Трябваше спешно да се качи в първата кола, която види, и да помоли шофьора да кара по-бързо.

Едва ли Вадим би могъл да я настигне, а и не я гонише, Катя ясно видя това, докато излизаше от магазина. Но миналото все пак я застигна, заля я като огромна вълна, сграбчи гърлото й с лепкавите си пръсти.

В майчиния апартамент Катя нахлу с бясна скорост. Светлана Николаевна я погледна с изненада:

— Да не би привидение да те е гонило? Какво се е случило?

— Всичко е наред, — излъга Катя, — утре ще замина.

Светлана Николаевна я погледна обидено:

— Но ти обеща да останеш до края на отпуската! Остава още цяла седмица!

— Искам да замина! — почти истерично извика Катя и се затвори в стаята си.

Падна с лицето в възглавницата и се отдаде на неудържим плач. Сълзите избликваха отвътре, не й даваха дори да поеме спокоен дъх. Пред очите й стоеше образът на Вадим — с износеното си яке, старите кецове, редките посивели коси и сълзящите сиви очи.

И той, и Катя получиха това, което заслужаваха. Наказанието за грешките от миналото ги настигна и двамата. Всеки носеше своя кръст. Само че преди не се бяха срещали, а сега пътищата им се кръстосаха, и сякаш язовирна стена се бе скъсала.

Тежките спомени се стовариха върху Катя като лавина, а на нея толкова й се искаше да се скрие, да избяга, да ги заличи от паметта си.

За първи път Катя видя Вадим на вилата на своите родители. Седеше на верандата в плетен стол и разлистваше някаква книга. После чу мъжки глас, машинално погледна към портата и едва не се задъха от вълнение. Това беше ТОЙ!

— Вадик, приятелю! — към Вадим излезе насреща бащата на Катя, подаде му ръка, след което двамата се прегърнаха приятелски.

— Вадик, запознай се: това е моята жена Светочка, това е по-голямата ми дъщеря Алина, а това е по-малката — Катенка.Вадим втренчено гледаше Катя, плъзгайки се по нея с интересен поглед на своите сиви очи. Катя още тогава разбра, че е загубена: влюби се в него безвъзвратно и без никакъв шанс да върне времето назад и да промени чувствата си към този мъж.

Оказа се, че Вадим пристигнал в техния град със семейството си. Бяха се преместили от столицата, след като той получил предложение за повишение. С бащата на Катя Вадим се познавал от младини: някога, като още млади момчета, служели заедно в армията, а оттогава периодично се виждали в Москва.

След пристигането на Вадим животът на Катя напълно се промени. Постоянно намираше поводи да гостува на семейство Антонови, вечер се разхождаше до дома на Вадим и тайно надничаше през прозорците им.

Катя беше добре запозната и с жена му, и с децата му, но фактът, че Вадим има семейство, както и разликата в годините им – цели двадесет и пет – не можеха да я спрат.

— Обичам те! — призна му се тя в чувствата си на следващата Нова година. Вадим не се изплаши, но беше изненадан. Опитваше се да я утеши, казваше ѝ, че това е само увлечение, че ще мине, но думите му не я разубеждаваха. Тази вечер Катя го целуна, но той внимателно се отдръпна и каза, че това е било грешка.

Катя буквално го преследваше. Пишеше любовни писма, появяваше се в офиса му, постоянно изповядваше любовта си. Две години след като се скара със съпругата си, Вадим се озова в дома на семейство Усолцови, заселвайки се там временно.

Катя не пропусна да използва това „временно“. Готвеше му закуски, переше дрехите му, за пореден път му говореше за обичта си. И тогава всичко се случи, а Вадим, който дълго настояваше, че това е грешка, сам не осъзна как се влюби в младата дъщеря на своя най-добър приятел.

Когато разбра, че Вадим планира да се върне при семейството си, Катя устрои сцена. Заплаши го, че ще разкаже всичко на своите родители и на жена му. Вадим се премести в наета квартира, продължавайки да се вижда с децата си на неутрална територия, а с Катя – в тази същата квартира.

После не издържа. Жена му разбра всичко, след като го намери в леглото с Катя. Последва шумен скандал, в края на който Вадим обяви на жена си, че между тях всичко е приключило. Катя ликуваше: той избра нея, отказвайки се от семейството си, заради младата си любовница.

— Ще живеем заедно! — повтаряше мечтателно тя, радвайки се на „наградата“ си като дете. Но Вадим, който до този момент беше нейната недостижима цел, след като се озова до нея, изведнъж стана неинтересен.

— Защо ти е този старец? — питаха я приятелките ѝ с пренебрежение. Катя, която преди виждаше у Вадим красив и мъжествен мъж, изведнъж започна да осъзнава, че човекът до нея не е този, за когото мечтаеше. Разликата в двадесет и пет години стана очевидна, и тя започна да скучае.

Запозна се с млад мъж на име Евгений и започна бурен роман с него. Вадим подозираше всичко, но мълчеше. Те продължаваха да живеят заедно, макар отношенията им да не вървяха.

Тогава Катя взе решение да го напусне. Готвеше се за разговора с него, когато случайно разбра, че е бременна.

— Ще имаме бебе, Котенце! — каза Вадим с треперещ глас, гледайки я умолително и с уплаха. Катя се чувстваше неудобно в присъствието му и вече съжаляваше, че бе споделила за положението си със сестра си.Тя нямаше намерение да ражда, прекъсна бременността, а Вадим научи за нейното самостоятелно решение от други хора. Градът беше малък и новините се разпространяваха със скоростта на светлината.

— Свободна си! — каза той на Катя, когато тя се върна в апартамента му за вещите си. — Няма да те задържам. Ти разруши семейството ми, а не успя да изградиш нищо. Ти не си създадена да създаваш, само да разрушаваш.

Катя тогава се усмихна леко. Събра си вещите и замина с Евгений за Москва. С него не ѝ потръгна, след Евгений дойде Дмитрий, после Роман и други мъже… Катя не искаше да си спомня за Вадим, но въпреки това пак го срещна на погребението на баща си.

— Той така и не се върна при семейството си — каза на Катя сестра ѝ, но на Катя изобщо не ѝ пукаше за семейния живот на Вадим. Той се опита да се доближи до нея, да поговори, но младата жена умело избегна разговора.

Две години по-късно Катя се омъжи за мъж, който беше с осем години по-млад от нея. Млад, нахален, уверен в себе си и мечтаещ за деца. Но нещата с бременността не потръгваха и Катя така и не успя да роди. Разведоха се, а след това Катя заживя сама и се посвети изцяло на кариерата си.

Тя се чувстваше самотна и с всеки изминал ден все повече и повече се убеждаваше, че самотата ѝ беше цената за разрушеното семейство на Вадим. Ако тогава го беше пуснала, ако не беше настоявала за съвместно съжителство, съдбата ѝ щеше да бъде различна.

И не само нейната съдба, а и животът на Вадим, дори здравето на баща ѝ, който едва бе преживял новината, че дъщеря му се е забъркала с най-добрия му приятел и е разрушила семейството му. Едно простичко решение да остави Вадим на мира можеше да промени всичко.

Но Катя се беше вкопчила в мъжа, отне го от семейството му, а после го остави с празни ръце. Без любов, без семейство, без бъдеще.

Сега беше време да събере камъните, когато Катя пожъна плодовете на грешките си от миналото. Тежък период, но напълно заслужен.

Автор: Уютен кът

Дереккөз