– Ти си безсрамна! Не си майка, ти си кукувица! – крещеше мъжът, опитвайки се да застане на прага на вратата и да не позволи на съпругата си да излезе.

– Аз винаги съм казвала, че не трябваше да се жени за нея! Това не е съпруга! Това е… неясно какво е! Изоставя семейството в такъв момент и въобще не я е грижа! – намеси се свекървата, хванала се за кръста, опитвайки се да достигне сина си или да бодне снаха си с бастуна.

– А аз не съм изненадана! Винаги съм казвала, че ти си стисната, дребнава и завистлива! Даже на мен ми завидя, че съм щастлива, а ти не си. – намеси се дъщерята, сякаш добавяйки масло в огъня, надявайки се да нарани майка си, но не дотолкова, че тя да остане вместо да си тръгне.

Самата причина за истерията стоеше, облегната уморено на касата на вратата, хвърляйки поглед към екрана на телефона си.

– Е, гледай ти, обещаха колата да дойде след пет минути, а аз гледам не обикновен скандал, а цели три акта на театрална пиеса.

– И още се подиграва! Истинско чудовище съм си взел за жена! – театрално изрече съпругът, хвърли дистанционното на пода и се върна на обичайното си място – на дивана пред телевизора.

– Не забравяй, че майка ти трябва да получи супата си след половин час. Ако бях на твое място, щях да побързам! – каза Катя и отново погледна часовника си. Таксито закъсняваше безсрамно, оставяйки близките й да упражняват актьорското си майсторство.

Катя вече не реагираше на тях. Тя прекрасно разбираше, че ще направят всичко, за да я върнат към печката и тигана. Но тя повече нямаше нито сила, нито желание да търпи всичко това!

Най-сетне шофьорът на таксито се обади. Катя взе куфара си и излезе през вратата. Дори за миг не ѝ хрумна да остане.

– Значи съм абсолютно права, – помисли си тя, натискайки бутона на асансьора.

Поредицата от необратими събития, довели до решението, което в крайна сметка взе жената, започнаха преди около четири месеца. Тогава дъщеря ѝ, току-що навършила пълнолетие, призна, че е бременна. Срокът беше съвсем малък. Лиза беше категорична, че ще роди.

Преди това я беше посетил нейният млад приятел, който ѝ съобщи, че скоро заминава в чужбина. Родителите му го изпращаха да учи в другата държава. Той щеше да може да се върне едва след една година.

– Та, Лиза, не трябва да раждаш. На мен някак ми е твърде рано да ставам баща. Родителите ми, като разбраха, нададоха такъв вой! Едва се измъкнах от къщи.

– Чудесно! А аз сега какво да правя? – разгневи се Лиза.

– Ами нищо. Просто не раждай. Донесох ти пари, ето, за… да разрешиш проблема – каза той и бръкна в джоба на панталоните си, изваждайки няколко банкноти.

– Какво?! Кирил, на себе си ли си? Това е НАШЕТО дете… – в очите на Лиза проблеснаха сълзи.

– Аз самият още съм дете! Как не разбираш? Само преди седмица навърших осемнадесет! Честно казано, можех да кажа, че ти ме прелъсти! – Кирил започна да трепери от ярост и страх.

– Е сега ще получиш шамар! Ако си спомняш, вчера навърших осемнадесет! И не е сигурно, че съм забременяла на твоя рожден ден! Може да е било и на моя! Както и да е, мисли как ще се справяме по-нататък? Ако заминеш, как ще отглеждам детето сама?

– Няма да има никакво дете, стига се повтаря! Как може да си мислиш, че ще си майка? Ти дори чай не можеш да направиш! Нито знаеш да переш, нито да гладиш! Опасно е да оставиш дете на теб! Няма да го нахраниш дори!

– Ти пък си най-добрият баща, така ли?

– Ами аз не искам да съм баща! Това е! Заминавам, а ти се оправяй сама. Ето ти пари! После ми пиши, като го разрешиш!

– Ще ти изпратя снимка от изписването, предател такъв! – извика Лиза и хвърли възглавница по страхливия си възлюбен, който ловко се наведе. Възглавницата удари библиотеката, събаряйки порцеланова статуетка на пода. Някога тази статуетка ѝ беше подарена от баба ѝ за успешно завършена учебна година.

На шума се затикаха родителите ѝ, които отдавна долавяха, че между младите нещо се разпада.– Лиза, какво става, дъще? – бащата се опитваше да успокои дъщеря си, докато майката се втурна да събира парчетата стъкло. Възползвайки се от суматохата, младият мъж незабелязано се шмугна през вратата. Повече Лиза не го видя.

– Този предател! Той! Той! – хлипаше Лиза, размазвайки спиралата по красивото си лице, с което тежко бе подчертала очите си.

– Какво той? – опитваше се да я успокои бащата.

– Той ме изостави! А аз! Аз! Аз! – Лиза заекваше и хлипаше.

– А ти? Какво ти?

– А аз! Бременна-а-а. – в повече вой, отколкото думи, заяви момичето за своето състояние.

Майката, която почти бе събрала парченцата, ги изпусна отново и едва не падна върху тях. Рязко се изправи, удари се силно с глава в рафта и заплака, обръщайки се към дъщеря си:

– Какво каза?

– Чакам бебе! – подсмърчайки, повтори Лиза.

– Какво става тук? – в стаята влезе свекървата на Катя, която живееше с тях от няколко години.

– Мамо! Радост голяма! Нашата Лизичка чака бебенце! – възкликна бащата на Лиза.

– Ех, малко рано идва. Но щом е така, ще трябва да го роди!

В този момент тримата насочиха погледа си към Катя, която не бе изразила мнение за предстоящото попълнение и съвсем не бе готова да става баба.

– В коя седмица е? – попита тя сухо.

– В шестата. – отговори Лиза.

– Утре на лекар, после за направление, докато е още рано! – Катя решително се изправи, макар главата ѝ вече да бучеше, а удареното място да набъбваше с голяма подутина.

– Какво направление? – не разбра Лиза, вече престанала да плаче, окуражена от баща си и баба си.

– За прекъсване. Рано ти е да ставаш майка! А аз няма да издържа още една уста! – изкрещя Катя.

Дъщерята отново заплака, бабата се втурна да успокоява внучката си, бащата гледаше жена си така, сякаш щеше да я пробие с очи, а Катя мълчаливо тръгна към кухнята, за да сложи лед на удареното място.

– Няма и сотресение да ми липсва! Как ще излизам на работа, не мога да разбера! – мърмореше тя.

– Ти си безсърдечна! Нямаш капка сърце! Това е нашата дъщеря! – бащата размахваше ръце, нахлул в кухнята.

– Интересна матрьошка излиза, а? – промърмори Катя, докато изваждаше ледът от формата.

– Как можеш да си такава? Това е нашият внук или внучка!– Петя, струва ми се, в теб се е изгубил непризнат актьор от драматичния театър. Не мога да разбера, откъде изобщо ти идват всички тези неосъществени таланти? Може би е време да ги вложиш в нещо полезно и най-накрая да си намериш работа? Виждаш ли, може и за внука да успеем да се справим – шеговито подхвърли Катя.

– Имам си работа! – възкликна ужилен съпругът.

– Да, разбира се! Пет месеца в годината! А после – седем месеца си седиш вкъщи и нищо не правиш.

Чувайки виковете, бабата се насочи към кухнята.

– Какво сте замислили, изроди! Искате да погубите първия ми правнук? – заоплаква се тя едва пристъпвайки.

– Аха, точно вие ни липсвахте! Да не би и вие да искате бебе? – усмихна се Катя.

– Естествено! Децата са щастие!

– Чудесно. Тогава започнете работа, сами си плащайте лечението, сами си варете супички и кашички по часовник! А заедно с това ще подготвяте ядене за младата майка и бебето! Няма да усетите кога, и на бебето ще му трябват безброй важни неща. От креватче до всякакви шапки и обувчици!

Слагайки лед в кърпа, Катя притисна пакетчето към главата си и се прибра в хола. Щом се отпусна на дивана, цялото семейство се скупчи около нея, всеки въоръжен със свой аргумент.

– Мамо! – проплака Лиза. – Искам да родя! Чувствам, че ще се справя! Това е моето дете! Аз трябва да реша съдбата му!

– Катя! – Петър почти извиси глас като певец. – Това е нашият внук! Ние сме длъжни да подкрепим дъщеря си и да ѝ помогнем да отгледа детето!

– Кате! – грубоватата свекърва се опита да я сплаши. – Не си позволявай да вземеш грях на душата си! Ще те прокълна! Казвам ти, ще те прокълна!

Катя няколко минути напразно опитваше да събере мислите си. Ударът по главата и шокиращата новина караха ума ѝ да препуска като диви кози из склоновете. Колкото и да се стараеше, не можеше да намери разумен път или възможност да остави това дете. Катя изпитваше жал към нероденото бебе, но си спомняше как преди петнадесет години прекрати втората си бременност, защото бе наясно, че нито финансово, нито емоционално би могла да се справи с още едно дете. А тогава беше по-млада. Сега, на четиридесет, Катя изцяло се чувстваше изчерпана. Нямаше откъде да черпи ресурс за отглеждане на дете.

Последните десет години семейният ѝ живот стремглаво се спускаше надолу. Тя го осъзнаваше, но нито имаше сили, нито желание за промяна. След като изгуби добра работа, съпругът ѝ известно време пиеше, след това се впускаше в „творчески“ периоди, намираше временни ангажименти, които носеха приходи само за кратък период. Да го изостави – не можеше. Все пак не беше чужд човек, вероятно щеше да пропадне. Освен това, майка му бе сериозно болна. Макар лекарите да успяха да я излекуват, свекървата сега изискваше добри грижи, лечение и правилно хранене. За което, разбира се, се грижеше Катя.

Но най-много Катя страдаше заради дъщеря си. Непокорна, своенравна, непослушна. Лиза заряза училище на петнадесет години, след това скиташе из техникумите, като не успяваше да приключи нито едно обучение. Тя наричаше този хаос „търсене на себе си“.

Миналата година Лиза като че ли се успокои, намери си нормално момче, задържа се в някакъв техникум и дори се заинтересува от обучението. Но връзката с момчето приключи преди няколко часа. Как щяха да продължат нещата оттук нататък – Катя нямаше представа. Единственият, който осигуряваше доход в семейството, беше тя. Тя бе свикнала да търпи мъжа, дъщерята и свекървата – едва-едва, но се справяше. Но бебе? Новородено, което постоянно ще плаче, ще изисква внимание и пари? Катя добре помнеше първата година от живота на Лиза. Дъщеря ѝ крещеше по цял ден и нощ. А никой в семейството дори не помисли да помогне на младата майка. Споменът за онова време я ужасяваше. И сега не искаше да преживява същото отново.

Но най-дразнещото за Катя беше, че всички около нея упорито отказваха да видят очевидните проблеми. Не искаха да ги признаят.

– Дал бог зайче – ще даде и ливадка! Децата не се раждат ей така. Това дете ще ни донесе щастие! – повтаряше свекървата си заучените фрази.

Катя не издържа, скочи на крака, изпускайки кубчетата лед.

– Какво зайче, каква ливадка! Вие да не сте с всичкия си? Едва ни стига заплатата ми, за да не умрем от глад и да не останем на улицата! Участвам във всички възможни допълнителни работи, но те пак не стигат за основните ни нужди! Всички вие сте се наместили удобно на врата ми и се возите чудесно! Без изобщо да помагате вкъщи. Без да допринасяте с нищо за доходите!

– А пенсията ми? – обади се свекървата.

– Която отива за лекарствата и храната ви!

– Аз също работя – възмути се мъжът.- Половин година! А после още половин година само лежиш на дивана! Не съм те изгонила само по една причина – защото за седмица ще пропаднеш в алкохол, а майка ти без добро обгрижване ще си отиде!

Лиза се намеси в разговора:

– Значи, ако съм безработна, не заслужавам да имам дете? Така ли, мамо? – тя първа успя да се съвземе и вече беше готова за нападение. Една такава малка змийка. Не отровна, но хапеща.

– Не, не го заслужаваш! Това е плод на вашата глупост! На вашето упорство и неопитност! Ако си решила да раждаш – напред! Но разчитай само на себе си! Сама ще се грижиш за себе си и за бебето. Срокът ти е малък, достатъчно време имаш да си намериш работа и да взимаш майчинство. А после ще трябва да се оправяш, от мен помощ няма да чакаш. Нямам сили да издържам още една уста!

Катя хвана якето си и излезе навън, трябваше да поеме въздух и да си подреди мислите. А и да намери начин с възможно най-малки загуби да убеди дъщеря си да не ражда.

След няколко обиколки около къщата, Катя не успя да стигне до разумно решение. Не можеше нито да се кара, нито да отстоява своето, беше уморена. А и да затвори очи за случващото се – също не ставаше. Детето не е играчка. Трябвало е да се вземе мерки веднага, докато все още има време.

Когато се озова до детската площадка, Катя уморено седна на една пейка. Последните пет години бе работила като роб без почивки и отпуски. Но така и не бе успяла да спести дори малка финансова възглавница. Семейството ѝ живееше от една заплата до друга. А сега това семейство вярваше, че за да са щастливи, не им достигало само едно – бебе.

На таблото за обяви до площадката Катя видя съобщение за наемане на квартира. И ето, че решението на ситуацията дойде само.

– Върна ли се? – със самодоволен поглед попита Петя, щом Катя прекрачи прага.

– Ех, невероятно! Иска да лиши правнучката ми от живот! Не те ли е срам? – каза със сълзи на очи свекървата.

– Значи Лиза е решила да не ражда? – попита Катя с надежда в гласа.

– Разбира се! Защо ми е нужно, ако сама трябва да го издържам? По-добре да уча. – отговори Лиза.

– Охо! Някой изведнъж се сети за образованието? – вдигна ръце Катя.

– Не е точно така. Трябва ми богат мъж. А без образование какъв мъж ще намеря? Както и да е, мамо, реших да се преместя при вас, за да спестя от квартира. И тук има техникум. Че си е гаднярско, гаднярско е, но по-добре при вас, отколкото сама. Виждаш ли, умея да икономисвам!

– Катя! Виж до какво докара детето! Готова е да се отърве от новороденото! Да си вземе такъв грях на душата! – запротестира свекървата.

– Ами аз го направих и нищо ми няма, – без да иска се издаде Катя.

– Какво?! Да не би… за какво говориш? – възкликна уплашено свекървата.

– Ще обясня по-късно. Така, Лиза, какво всъщност реши?

Лиза видимо се замисли. Тя вече разбра, че майка ѝ няма да позволи да манипулират с нея. Наистина не искаше да ражда. Но все пак се надяваше, че бащата на детето ще се върне и ще може да изкара добри пари от него за отглеждането на бебето. Затова Лиза реши да рискува.

– Обмислих всичко и реших: ще раждам, сама съм виновна, сама ще реша всичко, ще го възпитам и ще го поставя на крака, – каза тя решително.

– Браво! – запляска с ръце Катя. – Много убедително! Но ето какво реших аз. Нямам намерение да дърпам този цирк върху себе си до края на живота. Веднага ще се стегна и ще се изнеса. Ти, Лиза, ще готвиш и ще чистиш къщата. Ще ти напиша отделно какво да готвиш на баба – тя има сложна диета и сама няма да се справи. Петя, ще трябва да си намериш работа, защото аз повече няма да ви издържам. Ако всички сте решили да оставите бебето – знамето е в ръцете ви! Раждайте, отглеждайте, станете истинско семейство!

– А ти? – попитаха те в един глас.

– А аз съм до гуша! Вече си намерих квартира. По-скоро стая! От мен ще са по-малко разходите. Ще мога най-после и за себе си да се погрижа. Нокти, коса, може би нов гардероб. Ще се наспя най-накрая, защото ще си оставя допълнителните работи.– Тоест, ще се излежаваш на леглото, докато ние всички тук ще се трепем от работа? – стигна до свекърва й.

– Точно така! Вие тримата ще вършите онази част от моята работа, която правех освен да изкарвам пари! Мисля, че ще се справите. Въобще, аз тръгвам за багажа си!

Докато Катя събираше нещата си, тя изслуша всичко възможно от своите роднини. Когато обидите и униженията свършиха, последваха проклятия и заплахи. Но нищо от това не я трогна. Събрала малкото си багаж, тя огледа наоколо, чудейки се какво още би могла да вземе за минимален комфорт. После реши, че и самотата ще й бъде достатъчна. Извади телефона и извика такси. Точно тогава цялото семейство се втурна срещу нея.

– Неблагодарница! Безсрамница! Ужасна майка! Винаги съм знаел, че живея с чудовище! – викаше съпругът.

– Да изоставиш семейството в такъв момент! Грях е това! Ще те прокълна, ще видиш! – добави свекървата.

Катя се откъсна от телефона и безразлично каза:

– Мамо, по-добре да си легнете. Стига сте се престрували на потомствена магьосница.

Лиза също се включи:

– Ти вече не си ми майка! Не искам да те познавам! Мислех, че ще ме подкрепиш! А ти?

– А аз не искам да слагам на себе си още един товар. И искам и ти да усетиш малко от трудностите, които скоро ще ти се наложи да посрещнеш. – уморено отговори Катя.

– За последен път ти казвам – размисли се! Това е нашият внук! Нужна му е подкрепа! Ще съжаляваш, но ще бъде късно! Излезеш ли сега през тази врата, път назад няма! – крещеше мъжът.

– И отново гръмки фрази. Може би трябва да отидеш в театъра, мисля, че ще ти се получи. Такава драма. Такъв изказ! – махна с ръка Катя.

– И тя още се изгавря! Ето това е, вярно е – ожених се за чудовище! – Петя се прибра в стаята и легна с гръб на дивана.

– Да не забравиш, че след половин час трябва да нахраниш майка си. На твое място бих побързала да приготвя диетичната супа – каза Катя и пак погледна часовника. Таксито безобразно закъсняваше, позволявайки на близките й да упражняват актьорското си майсторство.

Нямаше желание да реагира на нападките им. Катя знаеше, че ако сега не схванат всичко, просто нямаше смисъл да се връща при тях. Щеше отново да се впрегне в стария хомот. Само че този път на шията й щяха да окачат и бебето.

Накрая звънна шофьорът на таксито. Катя вдигна куфара си и излезе през вратата. Нито за миг не й мина през ума да остане.

– Значи, правилно постъпих!

Две седмици по-късно разбра, че дъщеря й все пак е прекъснала бременността и отново е напуснала дома, уж за да работи или учи. Съпругът започнал работа като портиер, защото жилището трябвало да се плати, а и храната и лечението на майка му стрували немалко. На Кате вече не й беше до връщане в семейството, а и никой не я викаше. Справили се сами. Значи, беше постъпила правилно!

Дереккөз